Габриела Мистрал
Да пия

Колчем за човешките ръце си спомня,

виждам ги вода да ми подават.

 

В сенчестата долина на Рио Бланко,

дето буйно Аконкагуа извира,

ожъдняла аз дойдох да пия

сред камшичените плясъци на водопада,

който падаше стремителен и чорлав

и се пръскаше надолу бял и леден.

В бликането устни знойни впила,

как водата свята ме гореше!

И от глътката на Аконкагуа

три дни моята уста кървеше.

 

Сред полето ослепително на Митла

в ден на дълъг поход, слънце и цикади

над прохладен кладенец лице наведох.

И дойде един незнаен индианец

да ме подържи отгоре над водата

и главата ми лежеше като плод

между дланите на двете му ръце.

Пиех аз и туй, което жадно пиех,

сякаш бе лика му, долепен до моя,

и в проблясък някакъв прозрях тогава,

че кръвта на Митла моя кръв и плът е.

 

Някога на остров Порто Рико —

помня пладнето от синева наляно,

прималнялата снага, вълните луди,

палмите подобно майки несъбрани, —

някога на остров Порто Рико

със пестника си едно девойче малко

счупи точно срещу моята уста

свеж кокосов орех, пълен със вода,

и аз пих задъхано като дете

тази кръв на палма, тази майчина вода.

И до днес не са по-сладко нещо пили,

зная, моята душа и мойто тяло.

 

В къщата на моето далечно детство

само мама ми донасяше вода.

И между една и друга глътка

аз я виждах над подадената стомна.

Моята глава се вдигаше, додето

стомната се понавеждаше полека.

Тази долина аз още виждам, още

жадна съм и още погледа й гледам.

И това, това не е ли вечността:

да сме още същите, каквито бяхме?

 

Колчем за човешките ръце си спомня,

виждам ги вода да ми подават.