Алберто Ескобар
Поетично изкуство

Една страна

оттатък океана има,

като плода под слънцето красива,

като класа пшеничен,

една страна подобно карамфил в снега.

В лицето на андинското момиче^[1],

в горчивата война

на гроздето с ориза

съществува моята страна, любима моя,

в упованието съществува.

Научих се да я обичам от дете,

от плажа още,

от свежото поле,

от огромната река със печалта открита

под кордилерата зелена;

пролетта дохождаше при нас „от хълмите хоризонтални“

на Валехо и от „мулетата перуански“,

от древната провинциална песен.

Как да премълча тогава,

как да не страдам,

ако от другата страна на моя род

намира се една страна,

страна любима, братска,

до която не достига хубавият ден,

и пламък има,

който дебнеха да изгасят!

Как да напиша песен

за далечната жена, която там ме чака,

да пиша за следобедите знойни,

за нейната тревога,

ако днес един кипеж до мен достига

от къщата далечна, от земята,

достига и с ръка

рисува го във въздуха — голям,

голям; рисува го дори

„по челото на моите другари,

по всякоя ръка простряна“;

в поезия се той превръща

и като че животът ще започне, мила моя,

и тясно е небето

за вярата голяма на един човек.