Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена (8)

1.

Познаван от полициите в Европа и Америка единствено под името Костенурката, Симон Алскони се беше разположил в един фотьойл пред голям огън. С крака на една табуретка и грамадна ангорска котка върху коленете, той изобразяваше картината на домакин.

Пълното му мургаво лице, бърнестите устни, дебелият гърбав нос и черните, дълбоко потънали в орбитите очи, му придаваха лъжливо безобиден вид. Той изглеждаше 50-годишен, но в действителност беше минал 60-те. Беше облечен във фрак и държеше с дългите си пръсти една пура. С другата ръка галеше лъскавата козина на котката, а очите му бяха втренчени в огъня.

Застанал пред него, Феликс разказваше на Алскони за залавянето на Дон.

Феликс имаше голяма власт в организацията на Алскони, което му даваше голям авторитет и влияние, но винаги, когато отиваше в апартамента на Алскони, той изпитваше някакво чувство на притеснение, което граничеше със страх.

— Значи това е Дон Миклем? — попита Алскони. — Странно!

— Значи го познавате? — попита Феликс. — Крантор твърди, че той е един от най-големите богаташи в Англия…

— Разбира се, че го познавам, — каза Алскони. — Той е собственик на два милиона лири стерлинги. Интересно! (Той постави пръст върху копринената муцуна на животното и нежно я погали). Какво направихте с него?

— Сложих го в подземието.

— Сам ли беше?

Феликс се беше надявал, че Алскони няма да зададе този въпрос. — Шофьорът му беше с него. Той избяга.

Пръстите на Алскони престанаха да милват муцуната на котката.

— Как така избяга?

— Не знаехме, че е тук. Вили го е видял да бяга с колата на Миклем.

Алскони продължи да гледа втренчено в огъня. Той все още имаше спокоен вид, но пръстите му стояха неподвижни и Феликс знаеше от опит, че това е тревожен признак.

— Не трябваше да го оставяте да избяга, забеляза накрая Алскони. — Надявам се, че ще вземеш необходимите мерки. Всъщност злото не е толкова голямо. Шофьорът разбира се ще се отнесе до полицията. Струва ми се, че през еволюцията на нашата организация, достигнахме до един стадий, който рано или късно трябваше да достигнем. От преди три години се подготвям за тази евентуалност. Много интересно ще бъде да видим дали ежегодните дарения, които правех на църквата, полицията и други благотворителни дружества, сега ще допринесат плодовете си. Ще видим на кого ще повярва полицията: на шофьора ши на мен… Ти ще вземеш всички необходими мерки. Ще предложа на полицията да направи обиск в къщата. Дори ще настоявам. Постарай се да не им пречиш! Те не трябва да намерят нищо, на всяка цена. Разбрали?

— Да, — каза Феликс.

Алскони го погледна.

— Не те ли плаши едно посещение на полицията?

— Разбира се, че не.

— Тогава всичко е наред, — каза Алскони, кимвайки с глава. — Вие с Лорели няма да се показвате! Възможно с тя да се изплаши. Нервна е. Може дори да си помисли, че това е краят на организацията. Ще се грижиш ли за нея?

— Да, — каза Феликс с пресъхнали устни.

— Тя е много съблазнителна млада жена, — продължи Алскони. — Познавам я отдавна и съм в течение на нейните слабости. Тя има навик да губи ума си в подобни случаи.

— Смъртта на малката Пазеро й е причинила голяма болка, — каза Феликс, стараейки се да говори спокойно. — Но ще й мине.

Алскони кимна с глава.

— Да. Тъй като живеете заедно, ти би могъл да се считаш може би отговорен за нейните действия, а?

— Отговарям за нея, увери го Феликс и усети как потта се стича но челото му.

Алскони го погледна.

— Освен ако предпочиташ аз да й говоря? Колебая се дали да се меся между вас двамата. Един мъж трябва да има власт над любовницата си.

— Ще се погрижа за нея, заяви сухо Феликс.

— Отлично. Възползвай се от жените, Феликс; те са създадени за удоволствие на мъжете, но не им позволявай да те превъзхождат. Това е непростимо. Аз бях принуден да се откажа отдавна от жените. Те имат един свой начин да разклащат опасно волята ви, да ви отклоняват от вашата цел и да ви създават неприятности.

Алскони замълча.

— Ето, че се отклонихме от Миклем, нали? — каза Алскони след кратко мълчание. Каза ли защо се е намирал в градината?

— Карлос малко го поразтърси. Още е в безсъзнание.

— Надявам се, че не е бил много груб, а? Миклем си струва парите.

— Помолих Англеман да го прегледа. Няма му нищо.

— Значи е задавал въпроси на Педони за квартала Костенурката? — продължи Алскони.

— Да. А така също е говорил на Педони за Дженда и Вага.

— Наистина ли? И какво го е накарано да говори за тях? Не знаеш ли?

— Крантор каза, че Миклем е бил голям приятел с Гидо Ференчи.

— А! Така! Трябваше да ми кажеш това по-рано. Това би обяснило защо Миклем е започнал подобна анкета. Той упорито си пъха носа навсякъде. Има много пари; и твърде малко работа… Няма значение, той е в ръцете ни и можем да извлечем полза от създалото се положение. Ще го видя утре сутринта в 11 ч.

А сега ти трябва да разбереш къде живее и кои са неговите приятели. Полицията сигурно ще ни направи визита, но това е моя работа.

Той прекара пръсти през козината на котката и продължи:

— Струва ми се, че Крантор е голямо откритие за нас, а? Начинът, по който проведе аферата Ференчи, ми харесва. Той е безмилостен човек: такива хора обичам. (Погледът на черните му дълбоко вдлъбнати очи се спря върху Феликс). Ти също трябва да бъдеш безмилостен, Феликс! До настоящия момент съществуването ти тук беше без трудности и в големи удобства. Не трябва да се размекваш! Ти си срещал трудности. Имаш добър авторитет. Не Трябва да позволяваш на тези две години, които прекара тук, да подровят авторитета ти.

— Ако не сте доволен от моята работа, — каза Феликс, стараейки се да прикрие гнева си, — кажете го.

Алскони му се усмихна:

— Нямам такъв навик, Феликс. Би трябвало да го знаеш отдавна. Държа хората, които използвам, да ми дават най-хубавото от себе си. Ако не го направят, аз се избавям от тях. (Той направи жест с ръка, който означаваше, че Феликс може да си върви). Доведи ми Миклем утре в 11 ч.

Феликс излезе от стаята. Обхвана го за пръв път безумен страх.

2.

Острата болка в черепа доведе Дон в съзнание. Той полуотвори очи и веднага ги затвори, заслепен от ослепителната светлина на лампата, която гореше над главата му.

Той лежа неподвижен няколко минути, после мозъкът му започна да функционира. Той си спомни как негърът се беше хвърлил върху него и как самият той се беше дръпнал встрани. Беше пожелал да стовари юмрука си в гърлото на негъра, докато огромните ръце се протягаха към него. С каква професионална лекота негърът беше избягнал удара! После му се стори, че един чук разби слепоочията му; земята като че ли се беше отворила под краката му и той беше потънал в непрогледен мрак.

Дон сложи ръка върху болезнената си глава и усети засъхналата кръв точно над дясното си ухо. Учуди се, че негърът не е разбил черепа му.

Направи усилие да отвори очи. И замига под ослепителната светлина. Сигурно се намирате в някакъв сутерен: влажните стени бяха издялани в скала. Той лежеше върху тънък пласт слама, постлана върху циментов под. При първото движение, което направи, той чу дрънчене на вериги и като наведе очи, разбра, че е завързан за глезените с верига, която беше запоена в стената.

Той се подпря с гръб в стената и изчака болката в главата му да се успокои. Безпокоеше се за съдбата на Хари. Беше му казал да стои на стената, а Хари винаги се подчиняваше на заповедите му. Но по това време сигурно е потърсил помощ. Как би успял да се разбере с италианската полиция? Би ли се сетил да телефонира на Дик? Ако вече го е направил, полицаите може би са тръгнали да го търсят. Бандитите знаят ли, че Хари е бил с него? Това беше много важно. Ако знаеха, те сигурно чакат рано или късно полицията да ги посети. Той се огледа още веднъж около себе си. Единствената лампа, която блестеше на тавана, силно го осветяваше, но останалата част от сутерена тънеше в мрак. Дали се намираше под къщата, или го бяха отвели в друго скривалище? Той погледна часовника си и се изненада като видя, че е 10.30; вероятно 10.30 сутринта. Макар че ударът, който му нанесе негърът, беше много силен, Дон беше сигурен, че той не е бил достатъчен да го накара да изгуби съзнание за толкова дълго време. Той повдигна десния си ръкав. Върху ръката си под лакътя забеляза мъничкия белег, оставен от венозната инжекция и направи гримаса.

После вниманието му беше привлечено от халката, която стягаше глезена му. Тя представляваше стоманен пръстен, закачен за края на една верига, зазидана в скалата. Беше тесен и заключен с пружинена заключалка, която не му се стори много сложна. Той разбираше от ключалки и ако успееше да намери парче желязна тел, ключалката не би представлявала трудност. Впрочем той имаше много време за мислене. Дори ако се отървеше от веригата, не би могъл да излезе от затвора си.

Внезапно забеляза, че една много далечна светлина се приближаваше към него от дъното на сутерена. Разбра, че от другата страна на килията се намираше подземна галерия. За времето, което Карлос, негърът, използва, за да стигне до подземната килия, Дон изчисли дължината на галерията: около 150 метра.

Негърът се появи на светлината и го погледна. Дебелите му устни откриха зъбите му, за да очертаят едно подигравателно хихикане.

— Как си, приятелче? — каза той. — Двамата ще се поразходим малко. Но бъди разумен! Не ми играй номера!

Погледът на Дон се отправи зад Карлос към отвора на галерията. Той видя две кучета-вълци, които го следяха в мрака.

Карлос хвърли поглед зад себе си и се усмихна.

— Тези животни са чудовищни, — каза той. — Те ще ти прегризат гърлото за нула време, ако се опиташ да хитруваш. Те са умни, затова избий всяка мисъл за бягство от главата си. Ще ни следват като овчици, но опитай се да хитруваш и ще видиш какво ще ти се случи!

Той се приближи, коленичи до Дон и разтвори пръстена, който стягаше глезена му. Дон би могъл да му приложи някоя хватка от жиу-жицу, но кучетата бяха по-силни от него.

— Ела, приятелю, — каза Карлос. — Лекарят иска да те прегледа, а шефът също иска да те види.

Дон се изправи. Краката му бяха изтръпнали и той разбра, че не беше в състояние да издържи каквото и да е, дори ако кучетата не го наблюдаваха.

— Може би бихме могли да се обясним двамата, ако кучетата не бяха с теб, — каза той. — Струва ми се, че въпреки ръста си, ти можеш по-добре да се биеш, отколкото да понасяш бой!

Карлос се засмя, разкривайки розовите си венци.

— Не ми разигравай комедии, приятелю, — каза той. — Не си този, който би ме уплашил. (Той щракна с пръсти и кучетата се приближиха, без да изпускат Дон от очи). Хайде, тръгвай право напред!

Дон тръгна по галерията, а кучетата вървяха по следите му. Карлос насочи мощния лъч на батерията пред себе си, за да осветява Дон.

— Свий вляво, — каза Карлос и насочи лампата към един тесен отвор, издълбан в стената.

Дон навлезе в тясното помещение, което се изкачваше с лек наклон. След като го изкачи, той се намери пред бронирана врата.

— Бутни! — заповяда Карлос.

Дон се подчини и вратата се отвори. Той влезе в един силно осветен коридор със снежнобели стени.

Пред него се появи врата и още една няколко метра по-далеч в коридора.

— Тук, приятелче, — каза Карлос. (Той сложи ръка върху рамото на Дон и отвори първата врата). Разкраси се. Ще те чакам тук.

Дон влезе в луксозна баня.

Той се погрижи за раната на челото си, после, служейки си с електрическа самобръсначка, която се намираше там, се обръсна. Съблече се, взе един душ и 20 минути по-късно излезе от банята ободрен и представителен, за да намери Карлос, който пушеше цигара, подпрян на отсрещната стена.

— А! Сега приличаш малко повече на това, което беше преди, забеляза негърът. — Ела сега да отидем при лекаря. И не се прави на глупак! Той може да ти изиграе мръсни номера, ако не се държиш добре с него.

Той се приближи лениво до втората врата, почука, натисна бравата и отпори, Направи знак на Дон да влезе и се притисна до стената, за да му направи място да мине.

Дон влезе в една просторна стая, пригодена като операционна. Един поглед му беше достатъчен, за да забележи, че мебелите и материалите бяха модерни и скъпи.

Един мъж на преклонна възраст, облечен с бяла престилка, седеше зад бюрото. Слабото му и сивкаво, набраздено с бръчки лице, излъчваше безлична студенина. Той вдигна поглед към Дон. В погледа на сините му очи имаше някакво изражение, от което по гърба на Дон пролазиха трънки.

— Аз съм д-р Англеман, заяви старецът с бялата престилка и се изправи. — Раната ви е повърхностна, но трябва да се превърже. Седнете, господин Миклем.

— Не, благодаря, — възрази Дон. — Аз се погрижих за нея. Така е добре.

Англеман повдигна рамене.

— Както искате, — каза той, разхождайки погледа си върху Дон. — Искате ли да ви дам нещо за болките ви в главата?

— Не, благодаря, повтори Дон.

Англеман седна отново на бюрото си.

— Добре! Няма да ви задържам, господин Миклем. Мисля, че пак ще се видим. Само че следващия път няма да бъдете доброволен клиент.

— Какво искате да кажете? — попита Дон.

— Ще ви обясня, — каза Англеман и направи знак на Карлос. — Изведи господин Миклем!

Карлос хвана Дон за ръката.

— Ела, приятелю!

Дон излезе в коридора. Карлос затвори вратата зад себе си. Двете кучета-вълци се изправиха и наостриха уши.

— Сега ще видиш шефа, — каза Карлос. — Внимавай с него: ето още един, който може да стане лош, ако го настъпят по мазолите.

— Струва ми се, че имате чудесна колекция от смахнати в този дом, забеляза Дон.

Карлос се усмихна:

— Ти си мислиш така, момчето ми!

Той мина пред него и го заведе до дъното на коридора. Сиря се пред една врага от дебела стомана, натисна каучуковия звънец, който се намираше на стената и зачака. След няколко секунди вратата се отвори. Те се намериха пред една каменна стълба.

Карлос се отстрани:

— Хайде, приятелче, качвай се!

Дон тръгна по стъпалата. Той ги преброи. На 32-то стъпало те стигнаха до друга стоманена врата.

Карлос натисна каучуковия звънец.

— Водя Ви Миклем, шефе, — каза той.

Дон забеляза, че негърът беше говорил пред един микрофон, вграден в стената. След малко вратата се отвори навътре и Карлос го бутна напред. Той влезе в обширна, проветрива и луксозно мебелирана стая. Слънцето влизаше през големи отворени прозорци. От тези прозорци Дон забеляза грамадната тераса и по-далече градината, която се простираше със своите храсти от цветя, боровете и кипарисите. Този спектакъл беше много изкусителен! Няколко минути Дон се бори с желанието да се прехвърли с един скок в градината, но кучетата, сякаш прочели мислите му, минаха край него, за да излязат на терасата, където се излегнаха на слънце и но този начин му преградиха пътя.

Симон Алскони, облечен в костюм от жълто-червеникав плат, седеше в тапицирания си фотьойл. Ангорската котка се беше настанила върху коленете му, фиксирайки върху Дон проницателния и надменен поглед на сините си очи. Един слънчев лъч проблесна в грамадния диамант, който Алскони носеше на малкия си пръст, когато италианецът с един жест покани Дон да седне в големия фотьойл пред него.

— Влезте, господин Миклем, — каза той. — Вашето посещение ми доставя нечувано удоволствие. Извинете ме, че не нога да стана. Както виждате, това се дължи на Балтазар. Според мен, чувствата на животните винаги трябва да се уважават. Седнете в този фотьойл, за да се виждаме по-добре.

Дон прекоси стаята и седна в огромния фотьойл. Той гледаше с интерес Алскони. Това ли беше Костенурката? Но той имаше съвсем безобиден вид… Освен ако…? Очите му може би имаха нещо странно. Дон се питаше защо очите на Алскони му се струваха толкова странни, когато внезапно забеляза, че не бяха безизразни като па змия: спокойни, прозрачни, черни и безчувствени като две локвички китайско мастило.

В другия край на стаята се отвори врата и влезе дребен набит италианец с бяло сако, който носеше поднос. Той постави подноса върху масичката между Алскони и Дон, сервира две чаши кафе и безшумно напусна стаята.

— Сигурно се нуждаете от едно кафе, господин Миклем, — каза Алскони. — Тази сутрин бяхме доста заети и мисля, че ви занемарихме. Вземете цигара.

Дон имаше голяма нужда от кафе и прие поканата без колебание. Застанал до прозореца, Карлос продължаваше да го наблюдава; Алскони му направи знак да се отдалечи.

— Ще позвъня, когато имам нужда от теб, Карлос, — каза той.

Негърът излезе на терасата. Двете кучета-вълци се приближиха. Те втренчиха през отворените прозорци в Дон зорките си внимателни очи.

Дон разгледа голямата празна камина и забеляза до нея стоманен ръжен. Беше му необходимо да се изправи и да се приближи с два скока, за да го вземе. Той щеше да има време да го направи, преди кучетата да се хвърлят върху му. Знаеше, че би могъл да се отърве от кучетата, преди те да успеят да му причинят голяма болка, но какво щеше да стане след това? На какво разстояние се намираше Карлос? Дали четиримата пазачи с карабините бяха все още в градината? Дори ако успееше да се отърве от кучетата, да удари този дебел, усмихващ се италианец и стигне градината, трябваше още да прекоси близо две хиляди метра ливада и храсти, преди да стигне 5-метровата стена. А Хари не е там, за да го издърпа върху нея. Докато стигне до там, другите две кучета ще бъдат по следите му. Той заключи със съжаление, че рисковете за мат бяха наистина много големи.

Алскони, който беше го гледал внимателно, наруши тишината:

— Вие сте много разумен, господин Миклем. Преди малко се уплаших, че ще се предадете на подтика. Този ръжен е издръжлив. Един от моите посетители вече се опита да си послужи с него. Джакопо, който е скрит зад този килим, който виждате на стената, прекрасен шедьовър на флорентински гений, нали? — беше принуден да го убие. (Бледите му пръсти милваха главата на котката). Опитайте кафето, изпушете една цигара, но моля Ви, не вършете глупости!

Дон запали цигара. Той хвърли бегъл поглед върху стенния жилим, който покриваше стената срещу него. После вдиша рамене.

— Вие ли подготвихте убийството на Гидо Ференчи? — попита спокойно той.

Алскони се усмихна:

— Да кажем, че бях косвено отговорен за това. Имам хора, които се грижат за подробностите в моята организация. Може би трябва да се представя. Казвам се Симон Алскони. Аз съм последният потомък от фамилията Вага. Струва ми се, че вие сте разучил подробно нашата тъжна история?

— Полицията също я разучава, — възрази Дон. Алскони се засмя под мустак:

— Бях много разочарован, като разбрах, че й е било необходимо толкова време, за да направи връзката между мен и фамилията Вага. Вие сигурно сте й посочили пътя? Никога не съм крил родството си с фамилията Вага. Всъщност, този замък дори беше построен на мястото на дома на Вага. Майка ми беше последната жена от рода. Но вашето откритие не представлява никакъв интерес нито за вас, нито за полицията, господин Миклем. Не съществува никакво доказателство, което рискува да ме замеси с организацията, която създадох. Още повече, невъзможно е да се установи произхода на парите, които си доставих от организацията. Хората, които използвам, не ме познават, с изключение на няколко, които мога да карам да изчезват и да се появяват, когато си поискам. Дори ако признаех, че аз съм Костенурката, нямаше да има достатъчно доказателства, за да убедят един съд.

— По-голяма част от убийците мислят, че могат да убягнат на полицията, заяви Дон. — Но все още съществуват нетактичните постъпки, непредпазливостта и предателството. Правите си илюзии, ако мислите, че можете дълго време да се измъквате.

Алскони се разсмя. Изглежда той наистина се забавляваше.

— Тази сутрин разбрах, но доста интересен начин, до каква степен мога да разчитам на безнаказаността. Чаках с нетърпение този разпит от преди две години. Тъй като вие не бяхте подложили вашите планове и вашите предохранителни приспособления под сериозни доказателства, все още съществува елемент на несигурност. Тази сутрин тук идваха да ви търсят шест полицаи. Би трябвало да бъдете поласкан. Роси, шефът на римската полиция, който е много интелигентен човек, е взел самолета, за да дойде тук и лично проведе обиска. Впрочем той се сблъска със силна съпротива от страна на сиенските знаменитости. Аз съм някой в Сиена. Аз съм зачитан от властите и от църквата не само като добродетел, но и като опора на обществото.

Когато Роси се представил в местната полиция, снабден със заповед за обиск, властите са били ужасени. Аферата наистина се представяше в невероятни обстоятелства. Един англичанин, упражняващ скромната професия на шофьор, е заявил, че аз, един от най-влиятелните и най-благоденстващи граждани на Сиена, съм отвлякъл шефа му. Това беше невероятно, нечувано! Обаче Роси е човек, който лесно не се обезкуражава. Вече от три години се опитва да унищожи организацията ми. Той не е пожелал да изслуша възраженията, направени от местните власти. Той дойде тук, придружен от трима инспектори, пристигнали от Рим и трима полицаи от Сиена.

Естествено, аз му дадох възможност да се увери, че вие не сте скрит тук. (Алскони заби пръсти в козината на котката, която отвори мързеливо очи, за да го погледне и се протегна, отваряйки и затваряйки ноктите си). Аз пропилях огромна сума, господин Миклем, за да обзаведа цяла серия от подземни стаи, за да подслонявам лицата, които желая да държа скрити. Входът на тези подземия е толкова добре скрит, че полицията не го откри. Аз, разбира се, бях много спокоен. Защо ще ме държат отговорен за изчезването на някакъв американец, който се промъква в моя парк като обикновен крадец? Моят парк се простира върху стотиди хектара. Аз им казах, че този американец може да е станал жертва на някакво нещастие и може би се намира в някой ъгъл на парка. Дълго претърсваха цялото имение, но не намериха американеца.

Тогава аз изгубих търпение. Бях се показал умен Бях направил това, което можах. Бях разрешил на шестима полицаи да претърсят къщата ми от игла до конец. Бях отговарял на въпросите ми. Но ми дойде до гуша. Кой беше този индивид, който се оплакваше, че съм бил отвлякъл господаря му? Не беше ли някой луд? Или някаква шега? Полицията беше ли сигурна, че този американец беше изчезнал? Каква беше тази история, според която аз съм бил Костенурката? Какво доказателство би могла да има полицията? Ядосах се… И вие се досещате за резултата: Роси ми се извини. (Алскони избухна в смях). Крайно увлекателна сутрин. Една сутрин, за която трябва да ви благодаря.

Дон направи усилие, за да прикрие изумлението си.

— Мисля, че всичко това с увлекателно за вас, — каза той, — но аз, какво ще стане с мен? Признавам, че не мога да си представя да прекарам остатъка от дните си тук.

— Вие можете да заминете когато си поискате при две условия: първото е: да ми дадете вашата дума, че ще престанете да ми досаждате и няма да повторите на никой това, което ви казах. Вие сте честен човек и аз съм готов да приема вашата дума. Второто условие е: да платите известна сума в замяна на вашата свобода. Вие сте богат и мисля, че е правилно да ми заплатите неприятностите, които ми създадохте. Мисля, че 500 000 долара ще свършат работата. В момента имам нужда от долари. Сигурно ще можете да уредите да прехвърлят доста бързо сумата от вашата американска банка в италианската.

— А ако откажа да платя? — попита Дон, без да губи спокойствие.

— Скъпи господин Миклем, и други са ми казвали вече това. Уверявам ви, че няма да бъде трудно да ви убедим в необходимостта да платите. Не мислете, че ще се покорите на някакво богатство. Аз нямам необходимото търпение, за да постигна някакво убеждение. За да се накара един човек да направи това, което се иска от него, не са необходими изтезания. Има по-остроумни методи. Мисля, Че се запознахте с д-р Англеман?

— Да, — каза Дон.

— Д-р Англеман е мозъчен специалист. За негово нещастие, ентусиазмът му го е подтикнал да извърши няколко дръзки опита. Полицията го търси, за да го обвини в убийство. Той е много щастлив, че е под мое покровителство. Аз мога да финансирам неговите опити, а в замяна той ми прави много услуги. В момента неговите изследвания се опитват да потвърдят хипотезата, според която характерът би могъл да бъде изменен посредством серия от сложни операции върху нервната система. Например, ако един индивид има малко рефлексни способности, посредством изкусно присаждане на нерви, тези способности могат да бъдат възбудени.

В момента, д-р Англеман е само в теоретическия стадий. Той има нужда от мъже и жени за своите опити. Аз му предавам всички тези, които ми се противопоставят. Преди около месец един вироглавец отказа да плати откупа си. Бих искал да го видите. Трябва да помоля Англеман да ви го покаже. Операцията, направена от лекаря, беше страшна и се получи пълно поражение, но резултатите ме заинтересуваха. Пациентът загуби способността на двете си ръце, изразява се само с голяма трудност и паметта му изглежда много разклатена. Това създание е много жалостиво, макар че още може да бъде в полза на Англеман, за да продължи опитите си.

— Виждате, господин Миклем, би било много гибелно за вас ако ми се противопоставите. Д-р Англеман има голямо желание да разбере дали е способен да обнови опита си. Ако откажете да платите откупа, аз ще му направя подарък от вас, за да му служите за опитно лице. Мисля, че трябва да ви предупредя: макар че теорията на д-р Англеман е много блестяща, той е задължен да се възбуди, за да направи операцията. Страхувам се, че той има навик да пие повече, отколкото е необходимо и ръката му не е толкова сигурна, както трябва да бъде. Почти съм сигурен, че това е причината за неговите многобройни неуспехи. Възможно е ако той ви оперира, да останете сляп, а може би дори парализиран.

Дон съзерцаваше пълното усмихнато лице на своя събеседник. Що се отнася до него, той беше изгубил търпение и очите му издаваха яростта, която го подтикваше да скочи и да впие пръсти в гърлото на Алскони.

— Днес вие победихте. Но може би невинаги ще бъде така. Вие сте чудовище, Алскони. Ако някой ден ми се удаде случай, ще ви убия. Не забравяйте това, което ви казвам: няма да ви предупреждавам втори път!

Алскони се изкиска.

— Толкова хора са се заканвали да ме убият, че това вече не ми прави впечатление, — продължи той. (Той натисна звънеца, който се намираше върху бюрото до него и влезе Карлос). Давам ви един час, за да решите. Ако приемете да платите, ще напишете писмо до вашата банка в Ню Йорк, за да дадете съгласието си, да се прехвърлят парите във вашата банка в Рим. Когато парите пристигнат, ще направите чек за гореспоменатата сума и ще прибавите писмо, удостоверяващо, че разрешавате на приносителя да получи парите в банкноти от банката. Когато банкнотите бъдат в мои ръце, вие незабавно ще бъдете освободен.

— Кой може да ми гарантира това? — попита Дон.

— Вие имате моята дума. Аз съм честен човек. Въпреки всичко, аз съм готов да повярвам на вашата дума, че няма да разкриете нищо от това, което се случи между нас. Трябва и вие да приемете моята. (Той направи знак с ръка). Отведи господин Миклем в стаята му, Карлос!

Негърът се приближи широко усмихнат с двете кучета-вълци по петите си.

— Насам, приятелче, — каза той.