Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена (6)

1.

Убеден, че сега вече се намира на пътя на Костенурката, Дон се включи като вихър в акцията, но това не наруши спокойствието, което господстваше на 25 А Юпер Бруук Мей.

Три часа след завръщането си от Скотланд Ярд, той изпрати Мариан на Лондонската аерогара, за да вземе самолета за Рим. Шери замина е нея, въртейки живо очи, толкова беше развълнуван и доволен, че се отърва от лондонския дъжд и мъглата.

Те заминаха с мисията да намерят една вила в Сиена или в околностите.

Хари остана да се грижи за 25 А, докато Дон ликвидираше най-спешните работи, изхвърляше от кошчето половината от кореспонденцията си и отменяше многобройните покани, които бяха огромно бедствие в неговото съществуване, докато траеше лондонския сезон.

В четвъртък сутринта, два дни след заминаването си, Мариан телефонира, за да каже на Дон, че е намерила една вила и че той би могъл да замине веднага, след като бъде готов.

— Намира се на един хълм на километър и половина от Сиена, — каза му тя. — От нея се открива прекрасна гледка, няма съседи и вилата не се вижда от пътя. Наемът е прекалено голям, но помислих, че вие няма да се интересувате от разноските и я наех за един месец с право да продължим наема за още три месеца, ако се наложи!

В събота на обяд, един прашен Бентлей навлезе в един криволичещ път, обграден с маслинени дървета, мина през един огромен портал и продължи по една алея, очертана от много цветя, за да стигне до вилата с червен покрив и зелени кепенци, която се издигаше върху хълма над Сиена.

В момента, когато Хари спираше колата пред вилата, се показа Шери. Широка усмивка озаряваше червендалестото му лице. Той слезе по широките каменни стъпала, отвори вратичката на колата и поздрави церемониално Дон.

— Струва ми се, че сте много доволен от себе си, Шери. — каза Дон. — (Той погледна вилата). — Бре, да му се не види! Това е истински палат…

— Резиденцията е много задоволителна, господине, заяви Шери. — Мис Ръгби Ви чака. Обедът ще бъде готов след десет минути.

2.

Мариан и Дон прекараха следващите два дни в изучаването на една дузина книга, третиращи историята на Сиена, които бяха намерили при Педони — главният книжар на града.

Хари се грижете за градината и помагаше на Шери да поддържа къщата.

Вечерта на втория ден, Дон остави книгата си и сподави една прозявка.

— Уф, започвам да се отегчавам, — каза той. — Да си починем малко? Ще направя един тур в града. Елате, Мариан. Ще ми правите компания!

Мариан отказа.

— Почти свърших, — каза тя, барабанейки с пръсти по огромния том, който държеше върху коленете си. — Имам работа за около два часа. Трябва да свърша тази вечер.

Дон кимна е глава и се отправи към гаража, за да изкара колата. Хари изскочи от мрака и го погледна с някаква светлина на надежда в погледа.

— Нямаш шанс, Хари. Не мога да те взема със себе си.

Хари се почеса с опакото на ръката по носа.

— Добре, шефе. Както искате.

— Иди тогава да изиграеш една партия покер с Шери. Може би ще успееш да обереш мангизите му.

Хари презрително изръмжа.

— Мислите ли? — каза той отегчено. — Той взе шпагата и в момента прави „мулине“^[1]. Казах му на този смахнат старик, че ако не се пази, може да получи удар!

Дон избухна в смях.

— Остави го, Хари. Човек е или авантюрист, или не е. А той добре се справи последния път, когато извади шпагата.

Дон полетя с колата по алеята и излезе на шосето. След километър и половина, един осветен от луната път го доведе до Порто Камолия, върху която той прочете един надпис на латински: „Си-ена ви разтваря все по-широко своето сърце!“

Оставяйки колата си, Дон се отправи пеша към Пиаца дел Кампо. Беше едва 9.30 ч., а тесните улици вече бяха изпълнени с безделници, които изпълваха нощта с виковете си и се отместваха лениво, докато колите с нетърпеливи клаксонирания си проправяха път през гъстата тълпа.

Накрая Дон успя да намери пътя за Кампо и след като стигна, седна на терасата на едно кафе. Пред погледа му се откри поразителен спектакъл. Кампо, във форма на раковина, около която два пъти годишно се провеждаше фестивала на Палио, беше ослепително осветен. Палацо Публико от XII век, с високата си 300 стъпки кула, образуваше вълнуващ фон, съвсем като стила на Холивуд.

Съзерцавайки този декор, Дон мислеше за лекотата, с която можеше да се ускори хода на времето в един град като Сиена. Той не би се учудил за нищо на света, ако видеше да се появят на пиацата войни с каски и ризници, аркебузиери^[2] и алебардиери.

Един сервитьор с натрупан поднос се спря, за да вземе поръчката на Дон — едно кафе еспресо.

Чакайки, Дон хвърли един поглед на хората, които го заобикаляха. Имаше една група американски туристи, няколко италианци, които водеха разпалено политически спор и на две крачки от него — един огромен негър.

Негърът особено привлече вниманието на Дон. Той никога не беше виждал човек с такива колосални пропорции. Надарен с развита мускулатура, можеше да се каже, че той е скулптиран от Микеланджело в блок от абанос.

Макар че беше седнал, той надвишаваше с една глава сервитьора, който поставяше пред него планина от розов сладолед. Конусообразната му глава беше, така да се каже, поставена върху широки като нормандски шкаф рамене, без да ги свързва нещо прилично на врат. Лицето му имаше едновременно нещо бдително и животинско, напомнящо лицето на горила. Очите му, налети с кръв, не преставаха да шарят. Те премигваха по посока на Дон, разглеждаха го с безочливо любопитство, за да се отклонят и да се спрат отново на него.

Дон издържа погледа му и негъра извърна очи. Тогава той взе една лъжица, която наподобяваше кукленски прибор в огромната му ръка и започна да тъпче сладоледа в бърнестата си уста.

„Какъв здравеняк!“ — помисли Дон. „Не бих искал да имам работа с него. Чудовище!“ Той запали цигара и съсредоточи вниманието си върху тълпата разхождащи се, които бавно отиваха и се връщаха по Кампо.

Той беше загрижен. Още не беше успял да научи нищо, а му оставаха едва 4 дни, докато Дик изпрати рапорта си. Главната квартира на Костенурката се намираше някъде в старата част на града, той беше убеден в това. Досега книгите, които той и Мариан бяха прегледали, не им бяха дали никакви указания. Дали ги беше разгледал както трябва? Трябваше ли да се хвърли решително във водата и да проведе открито разследване? Към кого трябваше да се обърне? Ако се обадеше на полицията, би трябвало да им обясни защо иска указания и реакцията на полицията беше лесна да се предвиди. Той познавате Педони, книжарят. Избирайки книгите, Мариан и той бяха разговаряли със стария книжар. Той им беше казал, че е прекарал целия си живот в Сиена. Може би това беше човекът, с когото трябваше да се консултира.

Дон изпи кафето си. Той хвърли един поглед към негъра, който внезапно се беше изправил. Сега, когато беше разгърнал величествената си фигура, от два метра, той изглежда се радваше на произведената сензация. Групата американски туристи беше спряла да разговаря, за да го гледа. Дори италианците бяха престанали да се карат и гледаха с отворени уста.

С присмехулно изражение и бавни движения, негърът нахлупи една бяла плъстена шапка върху масивния си череп, придърпа маншетите на ризата си и се отдалечи с големи крачки сред тълпата.

Тъй като той надвишаваше с една глава тълпата, Дон успя да го види как пресича Кампо и изчезва под един от мрачните сводове, които се губеха сред лабиринта на градските улици.

Дон извика сервитьора и плащайки консумацията си, попита небрежно:

— Кой е този негър? Има вид на професионален боксьор.

— Шест месеца вече идва тук всяка вечер без изключение, за да яде сладолед, — каза сервитьорът. — Струва ми се, че работи в една вила в околностите. При американци, вероятно. Той никога не говори, а и аз не му задавам въпроси. Според мен той трябва да е някой долен негодник.

Дон се усмихна.

— Това не би ме учудило, — каза той.

И се изправи.

Желаещ да разгледа малките странични улички на града, той се отклони от Кампо. Броди из тесните, пълни с хора улици в продължение на един час. Разбираше много добре, че си губи времето и че би трябвало да се върне във вилата, за да довърши книгата, която четеше, но не можеше да се откъсне от обаятелния чар на тесните улички, от тежките готически паметници с внушителна фасада, от разнообразната тълпа, която се люлееше около него, подобна на лениви вълни.

Беше почти 11 ч., когато реши да се върне на мястото, където беше оставил Бентлея. Пресичайки една странична уличка, за да избегне тълпата, той стигна до една стръмна улица, която водеше към катедралата.

Изкачи стръмнината, облекчен, че се намира на безлюдно място. Пред него, един самотен уличен фенер пръскаше сноп жълта светлина върху паветата. Появила се от сянката, една млада жена внезапно изникна в осветения кръг.

Дон, който се намираше на 50-тина метра зад нея, се изненада, като я видя. Изглежда тя беше вървяла пред него, стараейки се да се движи в дебелата сянка на високите сгради. Той успя да я види едва когато тя пресече снопа светлина, след което отново потъна в мрака.

Но макар че това видение беше много краткотрайно, той беше познал косите с рус венециански цвят и слабия силует, пристегнат в бял шлифер и черен панталон.

С разтуптяно от вълнение сърце, той ускори ход. Подметките му не издаваха никакъв шум. Макар че я беше изгубил от погледа си, той знаеше, че жената продължаваше да върви пред него, без да се съмнява, че той я беше познал.

В края на улицата се появи един свод, през който Дон забеляза светлините на Пиаца дел Дуомо. Излизайки от мрака, младата жена продължи под свода и още веднъж на светлината на пиацата, Дон видя да проблясват червените й коси. Тя сви вляво и изчезна. Дон започна да бяга и измина няколко метра, които го разделяха от свода с пет широки крачки. Когато влезе под свода, един гигантски силует прегради пътя му и го принуди да спре.

Макар че Дон имаше здрави нерви, внезапното появяване на черния великан го накара да потръпне. Той отстъпи назад и вдигна очи към колоса, чийто мрачен силует се изправяше пред него.

— Имаш ли огън, приятелче? — попита негърът с провлечен глас.

Знаейки, че момичето му се изплъзваше, Дон поиска да заобиколи негъра, но другият направи една крачка в същата посока, за да му прегради отново пътя.

За Дон имаше два изхода. Той можеше или да даде огън на негъра и рискуваше да изгуби следите на момичето, или да го удари. Каза си, че рискува да нарани юмрука си в тази здрава челюст, а още повече не беше сигурен, че ще зашемети негъра. Едва сдържайки гнева си, той извади запалка и я запали.

Негърът докосна края на една цигара в пламъка, който осветяваше лицето му. Очите му приличаха на две абаносови топчета, потопени в белтък.

— Мерси, приятелю, — каза той с хихикане. — Съжалявам, че ви задържах.

Това хихикане беше най-отвратителният шум, който Дон беше чувал през живота си. Тогава негърът се отстрани, мина край Дон и заслиза по тъмната уличка.

3.

Изкачвайки тесния път, който водеше към вилата, Дон забеляза в светлината на фаровете си, два силуета, седнали един до друг върху една ниска каменна ограда, издигаща се върху хълма, окъпан от лунните лъчи.

Той намали скоростта и подаде глава навън.

— Би трябвало да бъдете в леглото, нали?

— Мис Ръгби откри нещо, заяви Хари с изгарящ от нетърпение глас. — Чакахме ви!

Той се приближи до колата, последван от Мариан.

— Аз също имам новини, довери им Дон. — Хайде, качете се и да се прибираме! Къде е Шери?

— Оставихме го да успокоява повишеното си кръвно, — каза Хари, докато се настаняваха в колата. — Струва ми се, че той не си дава сметка на каква възраст е.

— Това не е лошо, забеляза Дон, устремявайки Бентлея с пълна скорост по пътя.

Няколко минути по-късно колата спря пред вилата.

— Иди да го потърсиш, — каза той, излизайки от колата. — Обстоятелствата налагат присъствието на всички.

Докато Хари бързо се отдалечаваше, Дон се приближи до Мариан.

— Наистина ли сте открили нещо?

— Да. Точно в момента, когато мислех да се откажа.

Облян в пот, почервенял от нахлулата кръв в лицето му и учестено дишане, Шери се появи на верандата, последван от Хари.

— Да седнем, предложи Дон, отпускайки се в един шезлонг. — А сега, Мариан, започвайте. Какво сте открила?

— Нещо, което може би ще ни изведе на правия път, — каза Мариан. — Това е още много неопределено, но изглежда през 1465 г. в Сиена е имало две богати и могъщи фамилии. Начело на тези фамилии са били Николо Вага и Джакопо Дженда, които са били заклети врагове. Те са били избрани като кандидати за титлата шеф на квартал Костенурката. Изборите са протекли с насилие и омраза… цитирам книгата. Вага е спечелил изборите с малко повече гласове. Дженда направил заговор срещу него и с неустановени средства успял да го очерни и да го принуди да изпадне в немилост. Вага бил хвърлен в затвора, парите и земите му били конфискувани, а семейството му изселено. Дженда заел неговото място като водач на квартал Костенурката и по негова заповед Вага бил зверски убит. Най-големият син на Вага Даниело, който се бил приютил във Флоренция заедно с другите членове на семейството, се заклел, че нито той, нито кой да е мъж от неговото семейство, не биха се примирили, докато смъртта на баща му не бъде отмъстена, семейното богатство възстановено и… Мисля, че това е много важно — докато семейството не стане толкова могъщо, че само неговото име да е достатъчно да всява ужас във всички италианци.

— Добре, съгласи се Дон. — Може би е така. Точно това е начинът, по който би могъл да се въодушеви един смахнат. Ако Костенурката произлиза от фамилията Вага, може би това е начина му да отмъсти за старите кавги… Какво е станало със семейството, Мариан?

Тя направи знак, че не знае.

— В нито една от другите книги не се споменава за тях.

— Отлично. Утре ще преровим архивите, за да видим има ли начин да се открият следи за фамилията Вага.

Дон запали цигара и продължи:

— Лорели е в Сиена. Видях я.

Той им разказа как негърът му е попречил да проследи Лорели.

— Не зная дали той е съучастник в бандата, или случайно се появи на пътя ми. Много е вероятно и той да е съучастник, но трябва да се уверим. Вие ще се погрижите за него, — каза той, обръщайки се към Хари и Шери. — Занапред ще оставим вилата и ще обядваме в ресторант.

Лицето на Хари се проясни:

— Това, — каза той, — е най-хубавата новина за деня, шефе! Какво ще правим?

— Изглежда този негър ходи всяка вечер в кафето, в което бях Няма причини да не бъде и утре вечер там. Искам да разберете къде отива след това. Това е първото нещо, което трябва да направите. Излишно е да ви казвам, че той не трябва в никакъв случай да разбере, че го следите. Разберете се вие двамата. Аз предлагам Шери да се настани в кафето, а ти, Хари, да отседнеш в кафето от другата страна на Кампо. Когато негърът стане, ти ще тръгнеш и ще вървиш пред него. Шери ще го следва. Вземете един план на града и го разучете. Той не е глупав и подозира, че е следен, затова ще се опита да ви изиграе; няма да е зле да знаете всички улици и улички. Внимавайте да не го изпуснете и най-вече, старайте се да не ви забележи!

— Разчитайте на нас, — каза Хари.

— Пазете се! Няма да е много забавно, ако попаднете в ръцете му, добави Дон.

И продължи, обърнат към Мариан:

— Ние ще продължим нашите издирвания утре. Двамата, както Хари и Шери, ще се опитаме през същото време да намерим Лорели. Тя също е много забележителна. Ако единият от нас я забележи, трябва да остави всичко, за да я проследи. Тя е много по-важна от негъра. Този, който я следи, ще забележи, че тя е много хитра. Когато я проследих в Лондон, бях сигурен, че не ме е познала, въпреки това, бях се излъгал.

— Това обещава да бъде крайно увлекателна авантюра! — извика сияещ Шери.

— Надявам се, че това ще бъде само крайно увлекателно, промърмори Дон, ставайки от мястото си. — Да закрием събранието и да лягаме! Утре ще започне истинската работа.

Но на другия ден, макар че прекараха цялото време в преглеждане на Сиенските архиви, Дон и Мариан не намериха по-пълни сведения за семейството Вага. Нямаше никаква следа от фамилията след бягството й във Флоренция.

Дон се изправи с болки в кръста и погледна отчаяно Мариан.

— Струва ми се, че нито един член от фамилията не се е върнал в Сиена, — каза той. — Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да прегледаме архивите във Флоренция. Да опитаме ли?

Мариан кимна.

— Разбира се. След един час има влак за Флоренция. Ако побързам, мога да успея.

Малко след 6 ч., Дон се връщаше с колата по пътя за вилата; той беше закарал Мариан на гарата. Шери и Хари се разхождаха един по един из града, преструвайки се, че разглеждат паметниците и забележителностите, но всъщност бяха нащрек, опитвайки се да забележат Лорели или негъра.

Дон повика главния комисар по телефона и се настани с чаша уиски и една цигара, чакайки да получи връзката. След 20 мин. отекна звънът на телефона.

— Аферата се уточнява, — каза той, когато чу гласа на Дик.

Той му разказа историята на фамилията Вага.

— Можете ли да се свържете с италианската полиция, без да разкривате причините и да попитате дали още съществува някой потомък от тази фамилия? Обзалагам се, че ако има някой, това е Костенурката!

— Ще видя какво мога да направя, — отговори Дик. — Вашата идея ми харесва. Това отговаря на фактите.

— Макар че направих крачка напред, разследването не върви така бързо, както се надявах. Бих искал да отложите изпращането на рапорта с една седмица. Ако полицията се намеси сега, нашата птица може да отлети. Ако го намеря, незабавно ще ви осведомя и ще можем да го заловим.

Той пропусна по собствено желание да разкаже на Дик, че беше видял Лорели; не спомена нито дума и за негъра. Знаеше, че ако Дик научеше докъде беше стигнал в действителност, той на всяка цена би предупредил италианската полиция. Обаче Дон също така знаеше, че това е последната помощ, до която трябваше да прибегне.

— Разбрано, — каза Дик. — Все още нямате никакво доказателство, което би ми позволило да действам.

— Отлично, заключи Дон. — Ще ви държа в течение. Научете сведения за фамилията Вага колкото се може по-бързо и ми се обадете до 10 ч. сутринта. Лека вечер!

И той затвори телефона.

Той размишлява един момент. Можеше да има пълно доверие, че Хари и Шери ще се справят с негъра. Реши, че ще е по разумно да не се показва на Кампо, да не би да събуди подозрения в черния Херкулес. Може би един предпазлив разговор с Педони би бил поучителен.

Той излезе от вилата и отиде да вземе колата. Бяха му необходими 25 мин., карайки бавно, за да стигне до Виа Пантането, а след като стигна, му бяха необходими почти още толкова, за да намери място за колата.

Наближаваше 7.30 ч., когато той бутна вратата на книжарницата и влезе в светлото магазинче.

Магазинът беше празен. Дон се приближи до рафтовете с исторически книги и започна да разглежда заглавията.

— Добър вечер, — каза Педони, появявайки се иззад преградата, която разделяше кабинета му от магазинчето. — Интересува ли ви нещо?

Педони беше нисък, пълен човек, е мургаво лице, който трябваше да е на 60 години. Малките му очички, полузакрити от очила с дебели стъкла, напомниха на Дон черни лъскави маслини.

— Търся подобна история на града от XV и XVI век, уточни Дон. Но не виждам нищо.

— Има една книга от Козарели, — каза Педони. — Тя третира този период, но с по-малко подробности.

Той взе една малка стълба, постави я срещу рафтовете и се покачи на нея. Намери книгите и ги свали.

— Козарели е по-добрият от двамата, — каза той.

— Интересувам се от историята на кварталите, — каза Дон и взе книгата.

Той прегледа съдържанието. В него не фигурираха имената на Дженда и Вага. Дон продължи:

— Бих искал да зная откъде кварталите носят имената си, кои са били техните шефове и всичко останало.

Педони закрепи очилата върху мазния си нос.

— Мисля, че в книгата на Мариано има една глава, която разглежда този въпрос.

Дон започна да прелиства втората книга.

— Вчера бях в библиотеката на катедралата, — каза разсеяно той, — и бях много изненадан, като видях една книга, която изобразяваше Пиколомини в двореца на Жак I. По какъв начин Пиколомини се е намирал в Шотландия?

Педони просия. Дон беше разбрал, че нищо не доставяше по-голямо удоволствие на книжаря от запознаването му с историята на най-великите мъже на Сиена и в продължение на 20 мин. той направи на Дон подробен разказ за живота на Пиколомини.

— Едва, когато беше избран за папа през 1458 г., великите хора на Сиена бяха отново допуснати в ядрото на правителството, говореше Педони, докато Дон, използвайки случая, го прекъсна:

— Това се е случило по времето на Джакопо Дженда, нали? — попита той. — Четох в една от книгите, които намерих при вас, че той е обсебил властта за сметка на един съперник.

Малките черни очи на Педони помръкнаха.

— Не си спомням нищо за Джакопо Дженда, — каза той.

— Другият тип и той са били кандидати за титлата шеф на квартала Костенурката. Тъй като не е бил избран, той е направил заговор срещу другия… Вага мисля, че се казваше.

Педони поклати глава:

— Това е тъмно място в нашата история, сеньор. Не зная нищо но този въпрос.

— Няма значение, — каза Дон, за да скрие разочарованието си.

И той взе книгата на Мариано. Ще взема тази. Може би в нея ще намеря това, което търся.

— Може би ще успея да ви доставя точно това, което искате, предложи Педони, връщайки на Дон рестото от 500 лировата банкнота. Ако ми оставите името и адреса си, ще ви съобщя, ако успея да намеря произведението, третиращо този въпрос.

— Няма защо да ви затруднявам, — каза Дон, отправяйки се към вратата. — Ще намина пак.

— Това съвсем няма да ме затрудни, сеньор, увери го Педони, отваряйки му вратата. Впрочем, бих искал да ви направя услуга с моя ежемесечен каталог. Може би сте отседнал в хотел „Континентал“?

Дон погледна дребния човек. Той забеляза в него някаква лошо прикрита трескавост, която го накара да застане нащрек.

— Ще намина друг път, — каза той. — Лека вечер!

Педони гледа известно време как Дон си проправяше път през гъстата тълпа, после затвори вратата, спусна щорите и обърна ключа. Той мина между рафтовете и влезе бързо в кабинета си.

Това беше малка стая, отрупана до тавана с книги. Една маса, с листа и книги и осветена от лампа, покрита със зелен абажур, заемаше центъра на стаята.

Педони се спря на прага и погледна младата жена с руси венециански коси, която седеше до масата. Изглежда тя се чувстваше много удобно.

— Не бих се учудила, ако това се окаже типа, който ме проследи снощи, — каза тя.

Педони направи гримаса:

— Мислиш ли, че е ченге? — попита той, приближавайки се до бюрото.

— Не говори глупости. Има ли вид на ченге? (Тя стана и започна да се разхожда из стаята). Това може би е същият тип, който ме проследи в Лондон. Има същата фигура във всеки случай.

Тя спря и вдигна слушалката на телефона. След като избра номера, почака един момент и заяви:

— Вили, имам да ти възложа една задача. Бъди нащрек и се опитай да попаднеш на един висок набит американец, около 35 годишен, брюнет, с малки мустачки и малък белег във формата на „зет“ върху дясната буза. Носи костюм от бутилково-зелен цвят. Без шапка. Искам да знам кой е и къде живее. Не го изпускай! Опитай се да разбереш дали е сам или с други хора! Ако побързаш, имаш шанс веднага да го проследиш. Той току що излезе от магазинчето.

Тя остави слушалката, взе мантото си, което беше оставила върху един стол и го надяна.

— Трябва да се прибирам, — каза тя. — Тази история би могла да стане опасна.

Безпокойствието, което прочете в очите на Лорели, разтупа по-силно сърцето на Педони.