Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена (13)

1.

Когато Дон, придържайки Лорели през кръста, стигна до площадката, водата стигаше до коленете. Те се залепиха и двамата до вратата.

— Ти ли си, Хари? — извика Дон.

— Да, аз, шефе! — отговори Хари. — Опитвам се да отворя вратата. Мога ли да си послужа с динамит?

— Не! — извика Дон. — Ние сме до вратата и не можем да се отдалечим. Стоим във вода и тя бързо се покачва.

— Разбрано. Ще се справя, — каза Хари. — Можете ли да издържите пет минути?

— Много са, извика Дон, докато в същия момент бързото покачване на водата го накара почти да изгуби равновесие.

— Ще се справя, повтори Хари.

Лорели се вкопчи в Дон.

— Няма да успеят, — каза тя. — Невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно за Хари, увери я Дон, опитвайки се да бъде по-голям оптимист, отколкото беше в действителност.

Той сам не виждаше как Хари щете да ги измъкне навреме оттук.

— Дръжте се за мен и не се плашете!

Водата вече достигаше до раменете на Лорели. В мъждукащата светлина тя изглеждаше цялата пребледняла с изопнати черти.

Те чакаха. Минутите минаваха бавно. Водата се покачваше сантиметър по сантиметър.

— Все още ли сте тук, шефе? — попита неспокойно Хари.

— Да. Какво става?

— Изпратих трима от хората на Джузепе при езерото. Те ще хвърлят във въздуха тръбата, по която водата протича в сутерена. Ще се справят колкото с възможно по-бързо.

— Много добре, — каза Дон. — Браво, Хари!

— Ще се върна, добави Хари. — Потърпете още малко!

Сега водата достигаше до раменете на Дон. Той трябваше да поддържа Лорели с ръце.

— Движете ръцете и краката, — каза той. Остава ни още един метър над водата. Те ще я спрат преди да достигне тавана.

Самият той вече плуваше и я поддържаше с една ръка.

Водата все още се покачваше, но по-бавно. Дон вдигна ръка и докосна тавана. След 3–4 минути водата щеше да бъде над главите им.

— Обърнете се по гръб и потопете главата си колкото е възможно повече във водата! (Той й помогна да се задържи на повърхността). Страхувате ли се?

— Вече по-малко, а Вие?

— Мисля, че да, но това няма да ни помогне с нищо, нали?

— Феликс е мъртъв, нали?

— Да, той е мъртъв. Не мислете повече за тях.

— О! Това не ми причинява мъка. Все едно, че изобщо не е съществувал.

Слабата жълта светлина внезапно заблещука, осветявайки грапавия таван на скалата на 15-ина сантиметра от лицата им, после изгасна. Те отново останаха в мрак.

— Алскони има право на последна дума, забеляза Лорели с глас, който вече не трепереше. — Бях луда, като вярвах, че бих могла да избягам от него. Ще направя най-добре, ако потъна веднага…

— Ето идея! — каза Дон. — Ще се измъкнем! Това е като на кино. Човек винаги се спасява в последния момент!

— Сега е малко късно. Ужасно ми с студено!

Дон изчисли, че им оставаха едва няколко секунди. Той вдигна ръка, вярвайки, че ще намери тавана на няколко сантиметра от тях, но пръстите му не докоснаха нищо. Обладан от внезапна надежда, той протегна по-високо ръка и едва успя да докосне тавана.

— Мисля, че е готово, — каза той. — Водата се е понижила поне с 30 см.

— Казвате това, за да ме успокоите?

— Вдигнете ръка и сама ще се уверите.

— Наистина!

Дон застана прав във водата, кракът му докосна едно стъпало.

— Готово! Успели са! — извика той. — Имаме почва под краката си! Нали ви казах! Водата спада!

Лорели успя да застане до Дон. Тя се опря на него и заплака. До тях достигна гласът на Хари:

— Добре ли сте? Ние отклонихме водата. Сега ще се погрижим за вратата!

— Да, добре сме, извика Дон. — Как ще отворите вратата?

— Открих електрическия бутон на механизма. Ще го включа.

— Почакай още няколко минути. Почакай докато не бъдем вече във вода!

— Добре, шефе. Дайте ни знак, когато бъдете готов.

Водата вече стигаше до коленете на Дон; той чувстваше, че нивото бързо спада.

— След пет минути ще бъдем вън, — каза той на Лорели.

— Какво ще правите с мен? — попита тя, отстранявайки се от него. — Ще ме предадете ли на полицията?

— Аз нищо няма да правя с вас, — каза той. — Вие ще решите какво трябва да правите със себе си. Що се отнася до мен, вие сте умряла тук с другите и искам да вярвам, че точно така се е случило. Вие ще имате няколко часа на разположение, но трябва да знаете, че рано или късно полицията ще ви залови!

Тя дълго мълча, после каза:

— Да. Въпреки всичко, Феликс е може би много по-спокоен там, където се намира.

Сега те бяха над нивото на водата, застанали на най-горното стъпало. Дон забеляза:

— Сега ще му кажа да отвори вратата.

— Не зная дали сте в течение, но Алскони е собственик на вилата Базони в Палермо, — продължи Лорели. — Понеже той искаше да ме удави като мишка, имам право да му отмъстя. Неговата яхта е в пристанището. Тя се казва „Нептун“.

— Моите хора може би вече са го заловили.

— Няма да го заловят толкова лесно. Надявам се, че няма да му позволите да избяга. Преди да отворят вратата, държа да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Без вас в този час щях да бъда мъртва. Феликс не ми помогна…

— Ние сме квит. Без вас Карлос щеше да уреди сметките си с мен.

После, повишавайки глас, той извика:

— Хари! Можеш да действаш!

Две минути по-късно бронираната врата се люлееше на пантите си.

2.

Един час по-късно, завърнал се във вилата „Триони“, Дон говореше по телефона с Роси, шефа на римската полиция.

Под верандата Шери обслужваше Джузепе и хората му, докато Хари, подпрян на парапета, слушаше разговора на Дон.

В една стая на първия етаж, Мариан се грижеше за Лорели и й даваше дрехи за преобличане.

— Няма и сянка от съмнение, уверяваше Дон. — Имам един свидетел, който никой съд не би могъл да отхвърли. Алскони е на път за вилата Базони в Палермо. Трябва да побързате, ако искате да го заловите. Той има два часа аванс. Яхтата му го чака в пристанището: казва се „Нептун“.

— Дайте ми вашия номер, — каза Роси. — Пак ще ви се обадя.

Дон затвори. Той се изправи в момента, когато Мариан и Лорели влизаха в салона. Лорели носеше черна рокля, собственост на Мариан. Тя беше прибрала червеникавите си коси под малка черна шапка, Беше бледа и се чувстваше неудобно. Мариан ги остави и излезе на верандата.

— Е? — попита Дон. — Какво ще правите?

Лорели вдигна рамене.

— Какво искате да правя? Нямам пари. — Тя взе една цигара от табакерата, която се намираше върху масата и я запали. Няма да отида далеч.

— Ще ви дам малко пари, — продължи Дон. — Това, което мога да направя за вас е: тази вечер да ви закарам във Флоренция. Полицията в Сиена ще ви търси. Във Флоренция ще имате по-голям шанс да се измъкнете. Във всеки случай не бих могъл да ви дам парите преди да отвори банката. Мога да осребря един чек във Флоренция.

Тя го гледаше право в очите.

— Вие ще направите това за мен?

— Казах ви, че искам да ви дам един шанс. Той не е голям, но всичко зависи от вас. Ще ви дам един милион лири и ще ви закарам до Флоренция. Останалото ще зависи само от вас.

— Ако полицията ме открие при вас, ще си имате неприятности.

— Това е моя работа, — отговори сухо Дон. — Готова ли сте да заминете веднага?

— Да, готова съм.

— Почакайте ме за момент.

Той излезе на верандата и извика Хари:

— Имам нужда от колата. Има ли бензин?

— Пълна е, шефе, заяви Хари, слизайки по стълбите, за да отиде в гаража.

Дон спря Мариан:

— Отвеждам я във Флоренция веднага, — каза той. — Ако Роси ме повика, кажете му, че съм отишъл да си легна и съм помолил никой да не ме безпокои. Ще се върна към обяд.

— Ще й помогнете да се спаси? — попита Мариан. — Мислите ли, че това е разумно, Дон? Полицията я търси.

— Зная. Но това е нещо, над което не се разсъждава. Ако не беше тя, негърът щеше да ме нареди. Не мога да я оставя така.

— Ще вземете ли Хари?

— Не. Излишно е да го забърквам и него, ако случайно ни хванат.

Хари докара Бентлея. Той слезе от колата и отправи към Дон питащ поглед.

— Бих желала да вземете и Хари с вас, започна пак Мариан.

Дон поклати глава, влезе в хола и повика Лорели с ръка.

— Хайде, — каза той.

Тя слезе по стълбата след него без да погледне групата, която я следеше мълчаливо с очи.

— Вие ли ще карате, шефе, или аз? — каза Хари.

— Ти няма да дойдеш с нас, заяви Дон, отваряйки вратичката, за да влезе Лорели.

Той заобиколи колата и седна зад волана.

— И не спори, Хари, — продължи той, виждайки сърдитото лице на Хари. — Ще се върна утре на обяд. Следи Джакопо.

Виждайки, че Хари се приготви да протестира, той освободи ръчната спирачка без да му даде време и подкара колата по алеята.

— Предупредихте ли полицията за заминаването на Алскони? — попита Лорели докато се движеха по посока на Полибонси.

— Да, — каза Дон. — В Палермо ще го чака много сериозен кортеж от посрещачи. Този път няма да се измъкне…

— Смятам, че той трябва да се срещне с някого. Не разбирам защо е убил Меното. Отдавна не е държал волан в ръцете си. Винаги Меното му е бил шофьор. Сигурна съм, че не ще посмее да кара сам до Палермо. Сигурно разчита на някой да го закара.

— Не се измъчвайте за него, извика Дон. — Полицията ще се погрижи. Джакопо не знаеше за съществуването на вила Базони, нали?

— Да. Само Феликс и аз знаехме.

— На това разчитам. Той е убеден, че сте умряла. И смята, че вилата Базони е все още добро скривалище и ще се насочи веднага към нея.

— Няма да повярвам, докато не го хванат, — каза Лорели. — Той е много силен. Ако избяга ще трябва да се пазите много. Предупреждавам Ви. Само заради Вас си има неприятности. Никога не ще забрави това. Ако се измъкне, ще направи всичко, само и само да си отмъсти.

— Няма да се измъкне, увери я Дон.

После внезапно прибави:

— Кой уби Шапиро?

Тя го погледна.

— Полицията в Лондон трябва да открие ако може, — отговори тя с безразличен глас. — Какво Ви интересува кой го е убил?

Преди да успее да отговори, Дон забеляза отражението на мощни фарове, които се приближаваха към него. Пътят, който следваха, се изкачваше на зигзаг. Той не виждаше автомобила, но скоростта, с която фаровете приближаваха, показваше, че колата идва с пълна скорост.

— Бързо, момчето ми, — каза той, хвана дясната страна и смени фаровете.

Миг по-късно колата ги доближи.

Тя летеше съвсем вдясно с повече от 80 км., което беше много бързо за подобен път. Тя връхлетя върху Бентлея с ослепителните си фарове.

Дон беше напълно заслепен от силната светлина на фаровете. Той натисна с всичка сила спирачките. Чу как гумите изскърцаха, когато шофьорът на другата кола също натисна спирачката, после Дон усети силния удар, който колата получи отстрани. Колата направи остро отклонение преди да се закове на място от спирачките. Псувайки през зъби, понеже обичаше колата си, Дон отвори вратата и скочи на земята.

Другата кола беше направила полукръг и преграждаше напряко шосето, а задните гуми се намираха на няколко сантиметра от края на пътя, под който се стелеше долина с маслинени дървета.

От колата излезе мъж с шлифер и мека шапка. На предната седалка седеше друг мъж. Мъжът в шлифера мина пред колата, за да установи повредите. Той не обърна никакво внимание на Дон, който се приближи до него.

— Какво правите, за Бога? — извика Дон на италиански. — Защо не карате вдясно?

Мъжът в шлифера насочи лъча на едно джобно фенерче върху предната гума. Изкривеният калник беше спукал гумата.

— Бързам, — каза той на английски. — Вашата кола много ли е повредена?

— Хич не ме интересува, че бързате, — възрази ядосано Дон. — Нямате право да карате с такава скорост по подобен път!

— Питам ви дали вашата кола… продължи човекът в шлифера.

В този момент неговият спътник, излизайки от колата, се появи в светлия кръг на джобното фенерче.

— Струва ми се, че гласът ви ми е познат, — каза той, насочвайки към Дон дулото на пистолета си. — Господин Миклем…

Тогава мъжът в шлифера насочи лампата в лицето на Дон.

— Каква среща! — продължи Алскони — вярно, че човек не може да се отърве лесно от вас. Стойте на мястото си! (Револверът се залюля заплашително и Алскони се обърна към Крантор). Иди да видиш дали има някой в колата!

Крантор се приближи до Бентлея. Лорели го видя, че се приближава, отвори вратата и се смъкна от седалката си. Оръжието, което той държеше в ръка я закова на място. Тя едва не извика, когато го позна.

3.

Едва когато дойде на мястото, където Меното беше оставил колата, Алскони внезапно се понита дали ще може да кара огромния Кадилак; той моментално съжали, че беше премахнал Меното, без да помисли, че се лишава от своя шофьор.

Не беше пипал волан от 5–6 години, а дори и по-рано не караше много добре.

Самолетът на Крантор трябваше да пристигне в полунощ. Трябваше непременно да го посрещне. Алскони разполагаше само с час и половина, за да отиде дотам. А трябваше да мине 60 км труден път.

Той се настани зад волана и минаха 3–4 безнадеждни минути в опитване да открие как функционират фаровете. Когато най-после успя да ги запали и да запали мотора, тръгна. За негово щастие, колата беше снабдена с автоматично сменяне на скоростите. Поне нямаше да прави усилия с амбриажа и сменяне на скоростите.

Той слезе по алеята до портала и забеляза, че не може да кара с повече от 25 км в час.

Пред будката на портиера пазачът му отвори вратата като любопитно го гледаше как маневрира, за да излезе от двора. Алскони беше доста зает с тази операция, така че не забеляза заинтересувания му вид. Когато излезе на пътя, той ускори, но разбра, че не можеше да кара без опасност с повече от 40 км в час.

Стръмният път му създаваше спънки с внезапните си завои и преди да достигне билото, той се изпоти доста и започна да се проклиня, задето се беше отървал от Меното. Часовничето показваше, че много е закъснял. Непременно трябваше да пристигне преди идването на самолета, който веднага щеше да замине след слизането на Крантор. Обаче Алскони искате да бъде на летището, когато потегли самолетът. Той знаеше, че единственият му шанс да се измъкне, беше да замине за Палермо със самолет и да се качи на яхтата си преди полицията да бъде предупредена.

Той се опита да усили до 55 км в час, но колата щеше да излезе от пътя. Ако не беше успял да натисне спирачката, щеше да се хвърли в пропастта. Псувайки между зъби, той продължи пътя без да надвишава намалената скорост.

Един час по-късно, движейки се с 30 км в час, той стигна до широкото право шосе, на което излизаше малко недалече тесния път, водещ към летището. Тогава той усили до 50 км в час. Вкопчвайки се във волана, успя да задържи тази скорост и сви надясно, за да премине в тесен път, който трябваше да следва километър и половина, преди да пристигне на летището.

Той се движеше по чакълестия път, когато забеляза в далечината светлина, която се снишаваше към земята. В същото време чу бръмченето на мотора. Натисна върху газта и щеше да излезе извън пътя. После видя късите светлини на самолета и изпсува. Самолетът излиташе и когато влизаше в летището, видя светлините му да изчезват в мрака.

Той се спря вбесен, потънал в пот. Сега ще трябва да продължи пътя си с кола до вилата. Ще се качи на „Нептун“ със закъснение от поне 24 часа. Това беше вбесяващо, но не и катастрофално. Феликс и Лорели единствени знаеха за съществуването на яхтата, обаче те бяха мъртви. Но трябва да бъде предпазлив! Полицаите не знаеха в коя посока се движи, но сигурно ще го дебнат.

В този момент Крантор се появи от мрака, носейки голям куфар и се приближи до колата.

— Сеньор Алскони? — попита той тихо.

— Мълчи бе, глупак! — изръмжа Алскони. — У теб ли са парите?

— Да.

Крантор се спря до колата, за да се опита да различи чертите на Алскони, Това беше голям момент за него.

— Отиваме в Палермо, — продължи Алскони. — Ще ти показвам пътя. Седни на волана!

Той се премести трудно, за да му отстъпи място.

— В Палермо? — учуди се Крантор. (Той отвори вратичката и седна на волана). Но това е в Сицилия, нали?

— А къде искаш да бъде, глупак? — отвърна бързо Алскони. — Бързам. Ще престанеш ли да говориш глупости и ще ме закараш ли дотам?

Крантор почервеня. Свадливият му характер не се прояви. Той запали мотора и колата излетя по изровения път с такава скорост, че Алскони облещи очи.

— Тук свий вляво, — каза той. — И после, направо.

Той се сви върху комфортната седалка и загледа право пред себе си с уморен вид, докато колата летеше, клатушкайки се по широкия път и взимаше завоите с пронизително скърцане на гумите.

Крантор се чувстваше понесен от бурния порив на мотора. Той обичаше да кара бързо. Увеличи още повече скоростта. Стрелката на километража достигна до 145 км в час.

Какво означаваше това? Защо Палермо? Какво имаше в дървените кутии, натрупани върху задната седалка? Защо трябваше спешно да отидат в Сицилия? Беше ли загазил Алскони? Свършено ли беше с Организацията?

Той хвърли един поглед върху пълния силует до себе си. Лампата от командното табло осветяваше капналото загрижено лице, уморените мигащи очи и тъмната сянка на зле избръснатите бузи. Той намираше Алскони привлекателен. След всичко, което беше чувал за него, очакваше да се намери пред някаква личност със стоманена твърдост, а не пред този пълен застаряващ човечец, който постоянно мърмореше.

Алскони почувства пронизващия поглед на Крантор върху себе си. Той го погледна на свой ред и потръпна от ужас. Каква глава! Ако беше знаел, че Крантор е бил такъв, никога не би помислил да го взима на работа при себе си. Лицето му беше също така лесно за разпознаване, както и гигантската фигура на Карлос. Ако човек го види един път, никога не би могъл да го забрави! Но това магаре знаеше да кара. Ако продължаваха с тази скорост щяха да пристигнат в Неапол преди да е настъпило утрото!

Той се обърна леко върху седалката.

— След малко ще излезем на неравния път, който води за Сиена, — каза той. — Трябва да намалиш скоростта, но не много. Искам да стигна в Палермо колкото е възможно по-бързо.

— Феликс в Палермо ли е? Мислех, че е в Сиена, забеляза Крантор.

— Престани да ми задаваш глупави въпроси, — каза сприхаво Алскони. — Мисля върху сериозни дела.

Крантор продължи да кара в мълчание; той много се разяри от тази обида. Едва когато навлязоха в лъкатушещия път и беше принуден да намали скоростта, той се замисли върху положението.

Алскони беше казал, че ще има промяна. Беше го помолил да дойде веднага. Означаваше ли това, че той е извикан, за да работи заедно с него? Желателно ли беше това? Ако Алскони се държеше с всички така, струваше ли си да се работи с него?

Внезапно Крантор помисли за 15-те хиляди лири в банкноти от по пет лири, които беше изнесъл от Англия и които се намираха в този момент върху пода на колата. Ако беше знаел, че Алскони ще го посрещне по този начин, щеше да сложи парите в джоба си и да офейка. Това не би било много лесно, но той щеше да опита. Имаше все още време за това. Той помисли за дървените кутии. Какво съдържаха те? Пак ли пари?

Тези мисли така го бяха погълнали, че той забеляза Бентлея на Дон едва когато беше вече късно. Взе завоя с пълна скорост и внезапно разбра, че беше карал много вляво. Има време само да забележи късите светлини на другата кола и да натисне с всички сили спирачката.

Той усети силния удар и чу, че предната гума изгърмя. За част от секундата, с изопнати нерви, докато колата лъкатушеше по пътя, той помисли, че ще се хвърли в долината. Докато се бореше с волана чу, че Алскони изпсува, после колата се закова на място. Разярен от себе си, той отвори вратата и излезе.

4.

Лорели погледна зад Крантор и позна едрия силует на Алскони. Кръвта й се вледени.

— Какво правите тук с Миклем? — попита Крантор. (Слисан, той беше отпуснал дулото на пистолета). Какво става?

— Крантор! Доведи я тук! — излая Алскони. — Не й позволявай да избяга!

Лорели хвърляше безумни погледи около себе си, Крантор я хвана за ръката. Тя се опита да се освободи, но той държеше здраво и я завлече пред Алскони, който все още държеше оръжието си насочено срещу Дон.

При светлината от фаровете на Кадилака, Алскони изглеждаше бледен и уморен. Устните му се кривеха от нервен тик и в очите му се четете страх.

— Наблюдавай този човек; убий го при най-малкия жест от негова страна, — каза той и като хвана Лорели за ръката я измъкна в светлината на фаровете, за да я види по-добре. — Значи си се измъкнала? И си ме предала, нали? Открила си моите тайни? (Той сложи оръжието в джоба си, хвана Лорели за гърлото и започна да я разтърсва). А, нали?

Коленете на Лорели се препънаха, ръцете й се вкопчиха в китките на Алскони, за да се опитат да го накарат да я пусне.

— Ти си му казала за моята яхта, нали? — изрева Алскони. — Нали?

— Пуснете я! — извика Дон. — Вече не можете да се измъкнете! Полицаите са на яхтата, те ви чакат. Полиция има и във вилата „Базони“!

Алскони отблъсна така грубо Лорели, че тя се просна на пътя. Той извади револвера от джоба си със заплашителен вид. Като отстъпи така, че да не изпуска Дон от погледа си, Крантор удари рязко китката на Алскони и изби оръжието му.

Алскони беше пребледнял.

— Чакайте! — каза Крантор. — Каква е тази история? Какво става?

— Какво става ли? — изкрещя Алскони. — Тя ни предаде! Ето какво става! Тя ни предаде на полицията!

— Каква е тази яхта? Каква яхта?

— Как искаш да се измъкна, ако нямах яхтата? — продължи, вайкайки се Алскони. — Полицията има отличителните ми белези. (Под въздействието на страха, лицето му беше станало отвратително.) Във вилата имам пари. Сега какво ще правя?

Крантор беше поразен. Алскони бягаше и полицията имаше отличителните му белези! Но внезапно му хрумна нещо. Италианската полиция нямаше неговите отличителни белези, но ако го заловят с Алскони… Той се беше държал като глупак. Би трябвало да вземе 15-те хиляди лири и да изчезне. Внезапно помисли за още една подробност.

— А моторната лодка? — попита той. — Все още ли я притежавате?

Алскони премига с очи и се удари по челото.

— Но, да, разбира се! (Той беше забравил малката моторна лодка, която беше закотвена в пристанището Сивитавечия; с нея си служеше да пренася френски пари в Италия.) Точно така! Това ми беше излязло от главата. Докато полицията ме чака в Палермо, аз ще избягам с лодката в Монте Карло! Веднага тръгваме за Сивитавечия.

Той взе револвера, който Крантор беше избил от ръцете му. Лорели се беше изправила и стоеше мъртвешки бледа до Дон. Тя следеше с ужас Алскони.

— Колата на Миклем много ли е повредена? Хвърли един поглед, — каза Алскони на Крантор. — Аз ще ги наблюдавам.

Крантор се приближи до Бентлея. С изключение на смачкания калник, грамадната кола изглежда нямаше други повреди. Той отвори вратата, седна на волана и запали мотора. Смени скоростите, измина няколко метра, спря мотора и се върна при Алскони.

— Всичко е наред!

— Тогава ще я вземем. Така е по-сигурно. Те ще дойдат с нас.

Полицията няма да се сети да ме търси в английска кола с трима пътници. Извади кутиите от Кадилака и ги сложи в неговата кола! А после избутай Кадилака в пропастта! Побързай!

Докато Алскони все още държеше Лорели и Дон в обсега на оръжието си, Крантор премести кутиите в багажника на Бентлея. Отгоре сложи своя куфар и куфара на Алскони.

Той се върна при Кадилака, отпусна ръчната спирачка, после отиде при предницата на колата и я избута с всичка сила. Колата се заклати, задните колелета излязоха извън пътя и тя заподскача по стръмния наклон, за да се разбие срещу едно маслинено дърво петдесетина метра по-надолу.

— Господин Миклем, вие ще карате, — каза Алскони. — Ще ме закарате колкото е възможно по-бързо в Сивитавечия. (Той се обърна към Лорели.) Ти ще седнеш до него. Ако някой от вас направи едно движение и привлече вниманието ми, ще го убия. Разбрано?

— Няма да идете далеч, забеляза Дон. — Правите си илюзии, като мислите, че ще се измъкнете!

Крантор, който седеше мълчаливо, беше на същото мнение.

— Качете се в колата, изръмжа Алскони.

Дон и Лорели се отправиха към Бентлея. Другите двама ги последваха. Те се настаниха в колата и Дон запали мотора, направи полукръг и пое пътя до Сиена.

Беше почти един часа сутринта. Трябваше да изминат 180 км, за да стигнат до пристанището. Пътищата бяха безлюдни. Алскони пресметна, че ще пристигнат към три и половина.

— Ломбардо трябва да спи на борда, — каза той на Крантор. — Но ако го няма там, няма да го чакаме. Знаеш ли да караш лодка?

— Мога да опитам, — отговори Крантор. — Никога не съм карал моторна лодка, но разбирам от механика.

— Не говори глупости, изръмжа Алскони. — Една лодка се управлява с кормило. Можеш ли да ме закараш в Монте Карло?

— Не, — каза Крантор. — Нямам и понятие от корабоплаване.

Алскони се замисли за момент. Ако Ломбардо го няма на борда — а това беше повече от възможно — положението ставаше сериозно.

Той се наведе напред и потупа Дон по рамото.

— Вие знаете ли да управлявате лодка? Ако можете да ме откарате в Монте Карло, ще се въздържа да Ви изпратя един куршум в кожата, като пристигнем в Сивитавечия!

— Добре, — каза сухо Дон. — Ще ви закарам до Монте Карло при условие че аз и Лорели ще можем да запазим лодката, след като ви оставим в Монте Карло.

— Разбира се, увери го Алскони, усмихвайки се в мрака. — Но ще ми дадете ли дума да не казвате на полицията, че сте ме оставили в Монте Карло?

— Разбира се, обеща сериозно Дон.

Той знаеше много добре, че Алскони нямаше никога да го остави жив.

— Значи, разбрахме се, — каза Алскони.

И той се отпусна върху седалката.

Удари три часът, когато Дон влезе в Сивитавечия по пътя край морето.

— Спрете за момент, заповяда Алскони. — Трябва да изясним още някои подробности.

Дон спря колата.

— Пазачът на пристанището може да попита нещо, — продължи Алскони. — Аз познавам по-голямата част от пазачите, но може да нямаме късмет. Приготви пистолета. (Той се обърна към Крантор.) Аз ще сваля прозореца и ще говоря с пазача. Ако той се усъмни в нещо, убий го! Имаш ли заглушител?

— Не, — каза Крантор.

— Аз имам един. Вземи моя пистолет и ми дай твоя.

А докато Крантор тършуваше в джоба си, за да извади оръжието, той добави:

— Може да има повече от един пазач.

— Не и по това време.

Крантор беше успял да извади пистолета от джоба си, без Алскони да забележи това и с една ръка се мъчеше да го изпразни. Това не беше лесно.

— Хайде, дай ми пистолета си, — каза внезапно Алскони. — Какво правиш?

— Пъхнал се с в дупката на джоба.

— Не би трябвало да го държиш в джоба си, глупак! Извика Алскони. — Побързай!

„След малко няма да ме третираш като глупак“, помисли Крантор, изваждайки с рязък жест пълнителя. Той подаде празното оръжие на Алскони и взе неговия пистолет, снабден със заглушител.

— Вие двамата отпред се постарайте да не отваряте плювалниците си, добави Алскони, изтръгвайки пистолета от ръцете на Крантор. — Ще забия един куршум в главата на Лорели при най-малкото движение от нейна страна. Сега ни закарайте до входа на пристанището! Направо след железопътната линия.

Дон потегли. През целия път до Сивитавечия той се беше старал да осуети надзора на двамата мъже, но тъй като те държаха в ръцете си пистолети, той не можеше да направи нищо. Разчиташе да се възползва от някой изгоден случай, след като се качат на лодката. От двамата, по-опасният беше Крантор, понеже имаше бързи рефлекси. Алскони лесно можеше да се измами, но не и Крантор!

Той намали, за да пресече железопътната линия и видя на светлината на фаровете да се спуска червепо-бялата бариера, която затваряше входа на пристанището. До нея се издигаше будката на часовоя. Един мъж в жълто-кафява униформа с карабина в ръка стоеше до бариерата и мигаше с очи на светлината на фаровете.

— Бъди готов, — каза Алскони. — Аз ще се отдръпна назад. Ще стреляш през прозореца!

Пазачът мина, навеждайки се под бариерата и се приближи до колата.

— Добре, промълви Алскони. — Познавам го. Като повиши глас, той извика:

— Ти ли си, Белини? С месеци не сме се виждали. Как си?

Пазачът широко се усмихна:

— А! Това е сеньор Тампато! (той се наведе над прозореца). Много ми е приятно, че Ви виждам. Може би отивате в Рим? Мога ли да направя нещо за Вас?

— Ние отиваме в Рим, — каза Алскони. — Но понеже сме наблизо, бих искал да покажа лодката на моите приятели. Ломбардо на борда ли е?

— Не, сеньор, — каза пазачът. — Той не спи вече на борда. Ожени се преди три седмици.

Подпухналото лице на Алскони стана твърдо.

— Толкова по-зле, — каза той. — Няма да се бавим много. Искам само да хвърлим един поглед на лодката.

— Съжалявам, сеньор, но пристанището е затворено. Преди един час получих заповед от полицията да не пускам никой да влиза. Струва ми че, че някакъв бандит се опитва да избяга.

Алскони се засмя.

— Имам ли вид на бандит? Хайде няма да се бавя много: може би половин час. (Той пъхна ръка в джоба си и извади банкнота от 1 000 лири). Дръж. Купи си каквото искаш. Не мога да карам приятелите ми да чакат.

— Благодаря, сеньор, но по-бързо ако обичате. Ако ви видят, ще си имам неприятности.

Той се приближи до бариерата и я вдигна. Дон потегли и навлезе в пристанището.

— Вляво, — каза Алскони, махайки приятелски с ръка на пазача. Те минаха зад един голям навес, който ги скри от погледа на пазача.

— Стоп, нареди Алскони. — Изключете мотора и ми дайте ключа.

Дон се подчини.

— Аз ще остана в колата, — каза Алскони на Крантор, — и ще наблюдавам тези двамата. Занеси кутиите и куфарите на борда.

Крантор излезе от колата. Той съзерцава един миг голямата лодка, която беше закотвена недалеч, после отвори багажника на колата, взе кутиите и след като прекоси кея, ги остави в лодката. Занесе и куфарите и се върна при колата.

— Сега излезте и двамата, заповяда Алскони.

Крантор се отдръпна и загледа Дон и Лорели как излизат от колата, последвани от Алскони.

— А сега, господин Миклем, ще ви бъда много задължен, ако се качите на борда с Крантор и приготвите лодката за отплуване.

Дон хвана Лорели за ръката.

— Вие ще дойдете с мен, — каза той.

Злобното и вледеняващо изражение, което забеляза върху лицето на Алскони, не го трогна.

— Не, — възрази Алскони. — Вие ще отидете сам, господин Миклем. Тя ще остане тук.

— Ако тя не дойде с нас, няма да ви закарам до Монте Карло, предупреди го спокойно Дон.

— Няма да дойде, извика разярено Алскони. — Ще правите това, което Ви казвам или ще ви застрелям.

— По този начин няма да стигнете до Монте Карло, заключи Дон, без да изпуска Алскони от погледа си.

Безумната светлина, която проблесна в очите на Алскони предупреди Дон, че бандита беше готов да стреля.

— Чакайте! — извика Крантор.

Той беше отстъпил така, че ги държеше и тримата пред дулото на 45-калибрения си пистолет.

Алскони го погледна и като видя насоченото оръжие, облещи очи.

— Не хитрувай с мен! — каза дрезгаво той.

Крантор се усмихна.

— Не трябваше да ми казвате, че полицията има отличителните Ви белези, Костенурко, — каза той. — Мой ред е да Ви кажа, че сте глупак. Те нямат моите отличителни белези. Тя ще дойде с нас, но не и Вие. Имам пари, лодка, кормчия и свободно поле за действие… Вие само ще ми пречите…

Алскони вдигна пистолета и натисна спусъка; с разкривени устни той гневно изръмжа. Чувайки само слабото щракане, той разбра, че пистолета беше празен.

Загледа оръжието с тъпо изражение и разкривено лице.

Крантор стреля три пъти в него. Чуха се три слаби щракания. Все едно, че някой аплодираше. Алскони подгъна колене, направи, залитайки две крачки напред, изпусна пистолета и се просна по очи върху паважа.

Нито Дон, нито Лорели направиха някакво движение.

Крантор насочи оръжието си срещу тях.

— Качете се на борда, — каза внезапно той. — Побързайте!

Дон се приближи до ръба на кея и скочи на моста. Той подаде ръка на Лорели и й помогна да скочи на свой ред.

Крантор ги последна на моста, но все още се държеше на разстояние от тях.

— Запалете мотора, заповяда той.

Дон слезе в кабината на кормчията.

Лорели се обърна към Крантор.

— Какво ще правите с мен? Защо не го оставихте да ме убие?

— Един ден ви казах, че ние двамата бихме могли да се разбираме, — каза Крантор, гледайки я право в очите. — По онова време нямахте такова желание. До Монте Карло имате време да промените мнението си. В тази чанта имам 15 хиляди лири. Мисля, че в тези кутии има цяло състояние. Заедно бихме могли да поемем по нов път. Размислете! (Той й направи знак с оръжието). Слезте в кабината. Аз ще остана тук.

В този момент главата и раменете на Дон се показаха от кабината.

— Нищо не виждам. Имате ли лампа?

Крантор извади от джоба си батерията и се наведе леко, за да я подаде на Дон. С бързината на котка, Лорели внезапно го блъсна. Падайки, той стреля наслуки. Куршумът рикошира в металическия под на кабината и мина на няколко сантиметра от Дон. Дон се възползва от това, че Крантор се сгромоляса и скочи отгоре му.

Той хвана китката на Крантор с лявата си ръка и стисна гърлото му с дясната. Заудря ръката, която държеше револвера в металическия под. Оръжието изгърмя още веднъж, после пръстите на Крантор се отпуснаха и револвера потъна в мрака.

Няколко секунди двамата мъже се биеха като зверове. Крантор принуди Дон да пусне гърлото му и успя да се освободи, удряйки лицето му с юмруци.

Тогава той направи грешка като се опита да вземе револвера. Дон се хвърли върху му и го удари с юмрук в челюстта. Крантор се сгромоляса. Дон се изправи криво-ляво и в момента, когато Крантор коленичи, юмрукът на Дон се стовари за втори път в челюстта му и го отхвърли назад. Главата му се удари в стената на кабината и той се просна върху металическия под.

Дон потърси пипнешком лампата, намери я и я запали. Той се наведе над Крантор. След като се увери, че е загубил съзнание, той взе револвера на противника си и се отдалечи.

— Не сте ли ранен? — прошепна Лорели.

— За известно време ще бъдем спокойни, — каза Дон, насочвайки лъча на лампата към бледото и сгърчено лице на Лорели. — Хубава работа! Това ми стана навик! За втори път ме спасявате! (Той подаде лампата). Дръжте я докато го вържа.

Тя взе лампата. Дон остави револвера на мостчето и започна да връзва китките на Крантор зад гърба му с копринената вратовръзка на гангстера.

Тогава Лорели протегна ръка и взе револвера на Крантор. Когато Дон се изправи, той видя пред себе си черната дупка на дулото.

— Ей! Какво става? — попита той и подскочи.

— Хвърлете го от лодката и бягайте, — каза свирепо тя.

— Няма да останете сама в лодката, нали?

— Да. Побързайте! Хвърлете го!

— Помислете какво правите. Казах ви, че ще ви помогна и не съм променил мнението си. Знаете ли да управлявате лодка?

— Разбира се. Управлявала съм я десетки пъти. Нямам нужда от Вашата помощ.

— Ще имате нужда от пари, нали?

— Пари? (Тя се засмя). Сега имам дори повече, отколкото ми трябват. Ето шанса, който чаках. Изхвърлете го от лодката! Искам да тръгвам.

— Добре, — каза Дон.

Той избута Крантор върху моста, скочи на кея и изтегли припадналия бандит. Когато Крантор се намери на паважа, Дон се върна назад и се наведе над Лорели.

— Сигурна ли сте, че ще можете да управлявате лодката? Не искате ли да Ви помогна?

Тя поклати глава.

— Не. Вече съм пътувала сама до Монте Карло.

— Добре. Значи с нищо не мога да Ви помогна?

Тя вдигна към него очи; беше поомекнала.

— Не, благодаря. Сега мога да се оправя сама. Ще започна отначало. Не ми се вярва, че пак ще се видим.

— Не се знае. Пазете се от полицейските лодки. Този там ще им даде отличителните белези на лодката щом дойде в съзнание.

Тя се усмихна.

— Аз ще бъда вече далеч. Това е най-бързата лодка по крайбрежието. Те няма да ме хванат!

Тя завъртя ръчката и в момента, когато двата мотора забръмчаха, добави:

— Довиждане и пак Ви благодаря!

— Довиждане и добър успех! — извика Дон, мъчейки се да надвика бръмченето на моторите.

Той отвърза въжето. Лодката се разклати.

Лорели включи газта, лодката се откъсна от кея и се отдалечи, пърпорейки към откритото море, оставяйки подире си широка вряща бразда от бяла пяна.

Тя вдигна ръка, за да му каже сбогом. Дон отговори по същия начин. После изгуби от погледа си лодката, която бързо потъна в мрака.

 

 

2.IX.1978 г.