Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена (12)

1.

В момента, когато Хари затваряше телефона, в салона бързо влезе Мариан.

— Беше господин Миклем, заяви Хари, който се усмихна като видя, че лицето на Мариан се проясни.

— Само като Ви чух да викате, се досетих, че е той, — каза Мариан. Жив и здрав ли е, Хари? Къде е?

— Добре е, мис, но все още е в сутерена. Успял е да се снабди с пистолет и се надява, че ще може да излезе. Каза, че ще се опита тази нощ в един и половина. Той погледна часовника си. Вече е 6 и половина. Джузепе трябва да пристигне всеки момент. Ние трябва да бъдем там, готови да му помогнем.

Силната възбуда, която издаваше гласът му, привлече Шери в стаята. Обясниха му всичко и на него. Хари му повтори дума по дума разговора си с Дон.

— Ако Вили наблюдава вилата, забеляза Мариан, — възможно е той или някой друг да ни шпионират в този момент.

Хари се удари но челото.

— Имате право. Би трябвало да помисля за това. Ще отида да видя дали има някой наоколо.

— Бъдете предпазлив, Хари, — каза му загрижено Мариан. — Ще бъде по-добре, ако почакаме пристигането на Джузепе…

— Не се безпокойте за мен, — възрази Хари и се усмихна. — Ако има някой, аз ще го видя преди той да ме види. Той не трябва да ни издаде, че сме получили подкрепа.

— Ще дойда с Вас, заяви Шери.

— Това не е за Вас, протестира добродушно Хари. — Останете тук с мис Ръгби. Аз ще се погрижа за останалото.

Тлъстото лице на Шери придоби упорито изражение.

— Ще сляза до портала, — каза той. — Той може да се опита да избяга ако Ви види. Аз ще му преградя пътя.

— Не, възпротиви се Хари. — Тези хора са жестоки. Ще направите по-добре, ако ми позволите да се справя сам.

— Ще взема сабята си, заяви Шери. — Способен съм да се защитавам!

И без да даде време на Хари да отвори уста, той излезе гордо, сложи черната си плъстена шапка, взе сабята си и се отдалечи по алеята.

Хари поклати глава:

— Упорит с като магаре, — каза той, — но негова работа. Аз отивам. Той отвори чекмеджето на бюрото и взе пистолета на Дон. Вземете, госпожице. В случай, че Вили или някой от приятелите му дойдат насам. Стреляйте в краката, ако видите някой, но не затваряйте очи, когато натискате спусъка!

— Не го искам, Хари. Вземете го Вие.

— Не! — каза Хари. — Аз ще се защищавам с топа! Той показа усмихнат големите си възлести ръце.

Джакопо седеше в сянката на един гъсталак на около 60 метра от вилата. Залязващото слънце разпръскваше приятна топлина, ябълката, която той ядеше беше сладка и хрупкава.

Джакопо не обичаше нищо друго, освен да си почива някъде на сянка. Той беше най-незначителен от членовете в организацията и се гордееше с това. Нямаше никакви амбиции и в противовес на Вили, не обичаше нито богатството, нито жените, нито колите. Имаше само едно желание: животът му да протече спокойно с колкото се може по-малко работа. Той вземаше участие в дузината мъже, които Алскони използваше само за следене. Работата му се състоеше в следното нещо: да седи часове в кафенета, приемни на хотели или коли, чакайки някоя от жертвите на Алскони да се покаже. Джакопо беше роден за тази работа, тъй като с изключение на гази способност да седи с часове, без да върши нищо и без да буди подозрение, той не притежавате никакъв друг талант, с който би могъл да изкара прехраната си.

Той видя Шери да излиза от пилата и да слиза към портала с широки крачки и се попита разсеяно къде може да отива. Той беше натоварен да наблюдава вилата. Трябваше да предупреди Феликс само ако дойде полиция. Той предположи, че Шери отива да си направи разходка, улесняваща храносмилането. Не видя Хари да излиза от къщата, понеже Хари мина през задната врата и потъна в храстите като сянка.

През време на войната Хари се беше бил в малка бойна формация за ударни действия и не беше забравил увлечението си. Между другите свои специалности той беше майстор при унищожението на немските постове. Няколко пъти е другите членове от своята част се беше прехвърлял във Франция. Хари се приближаваше, без шум, докато забележи часовоя. Той се промъкваше до войника без да събуди подозренията му, забиваше ножа в тила му и другият умираше без да разбере кой го е ударил.

Джакопо не би предъвквал така спокойно ябълката си, ако знаеше, че Хари се приближаваше с котешки стъпки към него.

Той захвърли огризката от ябълката и започна да мисли за Вили. Питаше се какво откритие би могло да бъде причина за възбуденото състояние на Вили. Джакопо с отвращение смръщи нос. Вили беше жалък тип, който мислеше само за пари, жени и коли. Единствената страст на Джакопо беше песента. Той беше надарен с тенор и ако не беше неизцеримият мързел, би могъл да стане второкласен тенор в някой третокласен театър. Той тихичко затананика: „Както перо на вятъра жената се върти…“ Фатална грешка, тъй като Хари се намираше една на 40 метра от него. Хари не беше го видял, но имаше остър слух и чу, че Джакопо си тананикаше. Усмивка озари суровото му войнствено лице.

Джакопо бръкна в джоба си, за да извади друга ябълка. Той съжаляваше, че не беше донесъл и една бутилка вино. Имаше още два часа, докато Меното дойде да го смени. Меното също беше един от „дебнещите лица“ на Алскони. Джакопо и Меното се разбираха добре; и двамата бяха мързеливи, лишени от амбиции и врагове на жестокостта. Той извади ябълката, изтри я в ръкава си и я заразглежда с доволна усмивка.

В същия момент, когато щеше да я захапе, Хари, който се намираше на три метра от него, скочи върху му. На Джакопо му се стори, че той беше излязъл изпод земята.

Джакопо едва не умря от ужас. Ръцете на Хари се затвориха на гърлото му. Той усети стягането на стоманените пръсти, които умъртвяваха плътта му, да се приближават от двете страни на врата му по непоносим начин. След мигна мъчително безпокойство, той разбра, че го убиват. Пред ужасените му очи пламна червена светлина и той потъна в огромен океан.

Хари се изправи. Слагайки ръце като фуния пред устата си, той извика с всичка сила:

— Оо, Шери!

После извади от джоба си две тънки въженца, които беше взел за всеки случай със себе си и започна да връзва глезените и китките на Джакопо. Изпотен и задъхан, Шери тичаше по алеята с оръжието в ръка, чието острие проблясваше на слънцето.

Хари му направи знак:

— Хванах го, — каза той. — Не исках да получите слънчев удар. Шери изръмжа. Той се приближи до неподвижното тяло на Джакопо и го убоде с върха на сабята си.

— Е, е! Полека, — каза Хари. — Тази машинка е опасна!

— Жалко, че не го хванах аз! — каза мрачно Шери. — Щях да му оставя нещо за спомен.

Хари вдигна Джакопо и го преметна върху широките си рамене.

— Вярвам ви, но искам да накарам тази птица да проговори. Хайде! Да се прибираме и да го върнем в съзнание. Може би той ще може да ни каже как може да се стигне до господин Миклем.

— Ако не проговори, ще се разкайва, — каза Шери, който по всяка вероятност беше много войнствено настроен.

Хари тръгна към вилата. Мариан го наблюдаваше, застанала върху стъпалата на верандата. Тя разтвори широко очи, виждайки безжизненото тяло, което се клатеше върху рамото на Хари и Шери, който вървеше до него, вдишал сабята си, чието острие проблясваше от лъчите на залязващото слънце.

— Падна ми в ръцете! — извика Хари, изкачвайки стъпалата. Право да си кажем, излишно изявление. Той простря Джакопо на пода и се обърна към Шери:

— Една кофа вода може би ще свърши работа.

— Отивам, — каза камериерът.

И той изтича да донесе една кофа.

— Ще дойде ли на себе си, Хари? — попита Мариан, гледайки бледото безжизнено лице на Джакопо.

— Разбира се, увери я весело Хари. — Стиснах му само малко вратлето. Това по-скоро го уплаши.

Шери се върна с кофа вода и без да чака, изсипа съдържанието върху главата и раменете на Джакопо.

Няколко секунди по-късно Джакопо се закашля и заплюва, изправи се и седна до парапета на верандата.

Хари коленичи до него.

— Слушай, момчето ми, — каза той разчленявайки добре думите си. — Разбираш ли английски?

Джакопо кимна с изхвръкнали от орбитите очи.

— Добре, — каза Хари. — Искам да знам как може да се стигне до господин Миклем. Струва ми се, че ти можеш да ми кажеш. (Той вдигна огромния си юмрук пред носа на Джакопо). Кажи ми го любезно, иначе ще те накарам със сила. Всичко зависи от теб.

Джакопо срещна вледеняващия поглед на сивите му очи и това, което видя в тях, го накара да замръзне от ужас.

— Ще ви кажа всичко, каквото искате да знаете, сеньор, промълви той.

— Много мило от твоя страна, — каза Хари.

Той развърза въжето, което стягаше глезените на Джакопо, хвана го за мократа му риза и го изправи.

— Хайде, влез и ми разправи всичко.

Влязоха в салона.

— Няма да е зле да записвате това, което разказва, мис, — каза той на Мариан, бутайки Джакопо на един стол.

— Зная къде е господин Миклем, — продължи той, обръщайки се към Джакопо. — Преди половин час говорих с него по телефона. Така че внимавай какво ще говориш. Разбрано?

Джакопо се сгърчи върху стола си и кимна с глава.

2.

Алскони си сервираше, уиски с лед, когато през портала влезе Меното. Алскони спря с щипките за лед в ръка, за да го погледне.

— Какво искаш? — понита спокойно той. — Не съм те викал.

Мазното лице на Меното беше пребледняло и едри капки пот обливаха челото му. Черните му къдрави коси бяха разрошени, а големите му черни очи бяха изпълнени с ужас.

— Хванали са Джакопо, измърмори той.

Алскони избра едно кубче лед и го сложи в чашата си.

— Кой е хванал Джакопо? — попита той, отправяйки се към фотьойла си.

— Типовете от вилата. Отидох там, за да го сменя. Видях единия тип, който носеше Джакопо в къщата, — каза Меното. — Десет минути по-късно пристигнаха две коли. В тях имаше шестима мъже. Италианци. Нямаха вид на полицаи.

Алскони седна, изпи половината от уискито си, остави чашата и се почеса по носа.

— Разбирам, — каза той. — Разбирам.

Меното плахо наблюдаваше Алскони, който гледаше втренчено стената пред себе си.

Алскони тутакси си даде сметка, че кариерата му в Сиена беше свършена. Той разбра, че беше направил непоправима грешка, изпращайки Джакопо да следи вилата. Вили никога не би позволил да го заловят. Той беше професионалист. Джакопо беше само любител; той би проговорил. Знаеше много за него. Знаеше къде е Миклем. Беше в течение на действията на Алскони. Той беше доказателство, от което полицията имаше нужда. Да, това беше сериозна грешка!

Алскони погледна Меното.

— Двамата ще заминем след половин час, — каза той. — Изкарай колата пред малката врата. В бюрото ми ще намериш пет дървени кутии. Сложи ги в колата. В стаята ми има приготвен куфар. Сложи и него в колата. Приготви багажа си. Няма да се връщаме тук!

— Да, сеньор, — каза Меното.

И той излезе бързо от стаята.

Алскони стана и се отправи към бара, държейки в ръка полупразната чаша, която отново напълни с уиски.

Той се беше приготвил за това, което ставаше отпреди година. Беше наел една вила в Палермо, в която беше обзавел една тайна стая, където се намираше по-голямата част от състоянието му. Ще замине за Палермо още тази вечер! Яхтата му го чакаше в пристанището. Трябваше само да занесе парите на борда и да отплува за някое закътано пристанище в Северна Африка. Това беше толкова просто. Той си спомни за Крантор и се намръщи. Тази вечер Крантор щеше да донесе 15 хиляди лири стерлинги в банкноти от по 5 лири, а Алскони имаше нужда от английски лири.

Крантор пристигаше със самолет-такси. Несъмнено щеше да излети от някой малък аеропорт, близо до Рий, където няма да има недискретни митничари, за да ровят в багажа му. И ще се приземи върху един терен, използван от американската военна авиация, на 60 км от Сиена.

Алскони реши да отиде да го чака. И дума не можеше да става да прави на Крантор подарък от 15 хиляди лири! Най-добре щеше да бъде, ако вземе самолета-такси и се приземи в Палермо. Но самолетът-такси представляваше неудобство. Имаше място само за един човек. Ще трябва Крантор да докара колата в Палермо. Оставаше Меното… Алскони поклати глава. Не можеше да разчита на Меното, ако той не беше до него. Жалко, защото Меното беше отличен готвач, а ще трябва да се отърве от него! Щеше да бъде голяма грешка да го остави да попадне в ръцете на полицията!

Също щеше да бъде катастрофално за него да позволи на полицията да залови Англеман и Карлос. Англеман ще проговори. Алскони почеса края на носа си. Той обичаше Карлос, но големият негър беше много обемист! Не можеше да го вземе със себе си. Карлос щеше да бъде веднага забелязан, където и да отидеше и чрез него полицията щеше да достигне веднага до Алскони. Не, Карлос трябва също да изчезне!

Алскони се сърдеше на себе си, че не можеше да вземе бързи и енергични решения. Трябва да се ликвидират Феликс и Лорели! Англеман и Карлос ще ги последват! И, разбира се, трябваше да се премахне и Миклем! Щеше да бъде добре да ги събере и петимата в подземието. Ще ги унищожи без трудности.

Той излезе от стаята. С бързи за неговата пълнота крачки се отправи към стаята с казаните. Там се намираха бутоните, които командваха цялата сложна електрическа инсталация на подземните апартаменти. Той спусна четирите ръчки, които прекъсваха функционирането на командния пост, после се върна в хола. Приближи се до вратата-прозорец и погледна навън.

В същия момент Меното слагаше в Кадилака петте дървени кутии, които беше взел от кабинета на Алскони.

Алскони вдигна слушалката.

— Ало, шефе, — отговори моментално Карлос.

— Свържи ме с Феликс, заповяда Алскони. — Мисля, че е при мис Лорели. Когато свърша разговора с него имам да ти кажа две приказки.

— Да, шефе, — каза Карлос. — Дръжте слушалката.

Той почака няколко секунди преди да чуе гласа на Феликс.

— А! Феликс, — каза Алскони. — Бях решил да ти говоря утре, но събитията изглежда се развиват по-бързо, отколкото бях предвидил.

— Какво става? — попита Феликс с груб глас. — Карлос каза, че е нрекъснал електричеството по ваша заповед. Искам да поговоря с вас. Искам да ви кажа нещо.

— Това, което искаш да ми кажеш няма да ме заинтересува, отвърна бързо Алскони. — Разполагам с много малко време. Отивам си оттук завинаги. Джакопо е сглупил и се е оставил да го хванат. Излишно е да ти обяснявам какво означава това. Ти няма да дойдеш с мен. Понеже съм доволен от работата ти досега, ще загубя 5 минути, за да ти обясня защо трябва да останеш тук. В твоята стая и тази на Лорели са инсталирани микрофони: те са свързани с магнетофони. От време на време слушам разговорите ви. Предателството на Лорели и твоето държане по нейно отношение много ме заинтересуваха. Ако беше непримирим с нея, както беше с Вили, да не съществувам вече. Само че, ето… Бях те предупредил, че ще те смятам отговорен за нейните постъпки. Сега ще трябва да изкупиш слабостта си. Спечели си парите. Аз ще отворя шлюзовете, за да могат водите на езерото да наводнят сутерена. Когато си постъпил като гад, трябва да умреш като гад…

Когато Феликс започна да крещи псувни в телефона, той хлопна слушалката.

Меното влезе и съобщи:

— Колата е готова, шефе.

— А, да, — каза Алскони.

Вече нямаше никаква причина да взима Меното със себе си. По-лесно ще бъде да се отърве от него веднага.

— Отмести се малко вдясно, Меното, заповяда той.

— Вдясно ли, сеньоре? — попита ужасено Меното.

— Да. Не знаеш ли къде е дясно и къде ляво?

— Да, сеньоре, — каза Меното.

Той се отмести няколко крачки вдясно и така се намери точно срещу револвера, който беше вграден в бюрото.

— Благодаря, — каза Алскони. — Така е много добре.

Един от дългите му пръсти с грижливо поддържани нокти, погали бутона от слонова кост, после усмихвайки се на Меното, който гледаше заинтригувано, натисна бутона.

3.

Феликс хвърли разярено слушалката на пода. Красивото му лице беше станало тебеширено и той не се опитваше да прикрива паническия страх, който се четеше в погледа му.

— Той ни ликвидира, — каза той с дрезгав глас. — Ще отвори шлюзовете. Ще ни удави!

Лорели извика. Тя се спусна към вратата, отвори я и изтича напън. Феликс я последва. Докато тя удряше с юмруци по стоманената врата в дъното на коридора, той изтича в противоположната посока до стаята в дъното, която служеше за килер. В нея намери един лост дълъг един метър, взе го, върна се тичешком в коридора, отстрани Лорели и започна да удря по вратата със стоманения лост.

— Гледай! — извика Лорели. — Започва!

Феликс спря, за да хвърли един поглед зад себе си. От всички страни на коридора през дупки с диаметър 15 см проникваше тънка струйка вода.

Феликс изпсува и продължи да удря разярено по вратата. От другата страна Карлос беше чул ударите по вратата. Той беше излязъл от командната стая и разтворил широко очи стоеше нерешително на прага, търсейки средство да избяга.

Застанали един срещу друг, Дон и Англеман също бяха чули ударите и набръчканото лице на Англеман се беше сгърчило.

— Струва ми се, че някой чука, забеляза спокойно Дон. — Идете да видите кой е и не се безпокойте за мен.

— Седнете на фотьойла, — каза му Англеман.

Дон се отправи към фотьойла, който му показа и седна. Англеман го заобиколи, за да стигне до вратата към коридора. Тогава Дон видя водата, която проникваше под вратата в другия край на стаята.

— Това говори ли ви нещо, докторе? — попита той, посочвайки с пръст локвата, която бързо растеше.

Англеман погледна втренчено локвата вода и лицето му стана восъчнобледо. После отвори бързо вратата и се спусна в коридора.

Дон се изправи, взе пистолета и държейки го до бедрото си, излезе на свой ред. На пода имаше вече 2–3 см вода. Англеман се беше подпрял на стената, а лицето му се беше разкривило от страх. Карлос бърникаше трескаво резетата на вратата в коридора. Дон обхвана с един поглед сцената, влезе в стаята на Англеман и затвори вратата.

Водата струеше през две дупки в стената и сега покриваше цялата стая. Дон се приближи до телефона, вдигна слушалката и установи с облекчение, че линията не беше прекъсната. Той набра номера на вилата „Триони“

— Мариан? — каза той, чувайки гласа на секретарката си. — Джузепе пристигна ли?

От тона на гласа му, тя разбра, че не трябваше да губи време и да иска обяснения.

— Да, с петима от своите приятели.

— Кажете на Хари да дойде незабавно, — продължи Дон. — Кажете му, че всичко, за което говорихме, отпада. В сутерена сме петима и водата бързо се качва. Ако не успеем по-скоро да излезем, загубени сме!

— Ще му кажа.

Гласът издаваше безпокойството й.

— Не затваряйте, добави Дон. — Може би ще ви се обадя пак. Ще отида да видя какво става.

— Да, — каза Мариан.

Той остави слушалката на телефона. Водата сега достигаше до глезените му и нивото бързо се покачваше. Той прекоси стаята и хвърли един поглед в коридора.

Карлос беше отворил бронираната врата. Феликс и Лорели нахълтаха в коридора, а с тях и водата.

Тя достигаше вече до коленете им и продължаваше да се покачва.

— Затворете тази врата, извика Дон. (Той се спусна, цапайки в коридора). Ей! Вие! Елате да ми помогнете!

И четиримата го гледаха глупаво. Карлос го последва до вратата, която беше отворил преди малко и двамата заедно се опитаха да я затворят, за да задържат водата, която заливаше коридора. Усилията им достигнаха целта едва когато Феликс се присъедини към тях. Когато вратата се затвори, покачването на водата значително намаля.

— Какво става? — попита Дон. — Всички сме затънали до гуша в калта. Откъде идва водата?

— От езерото, — отговори Феликс. — Сега, когато шлюзовете са вече отворени, водата не може да се спре.

— Моите хора са вече на път, — каза Дон. — Ще бъдат тук след 10 минути.

— Няма да ни измъкнат оттук, — каза Феликс. — Ако пуснат тока, за да отворят вратите, целият сутерен ще се наелектризира и всички ще се опечем!

— Казвам ви, че ще ни измъкнат оттук, увери го Дон.

Водата се покачваше по-бързо. Вече му стигаше до кръста. Той протегна ръка и хвана Лорели, която едва се държеше на краката си.

— Има ли някакъв начин да се стигне до стълбата, която води при Алскони? — попита той Карлос.

Грамадният негър с изплашено лице направи утвърдителен знак с глава.

— Е, добре! Да вървим, — каза нетърпеливо Дон. — Те ще се опитат да влязат оттам и горе няма да достига вода.

Бутайки Лорели пред себе си, той си проправи път до бронираната врата, която извеждаше на стълбите. Карлос и Феликс го последваха, но Англеман остана подпрян на стената, обезумял от страх.

— Ще направите добре, ако се върнете да помогнете на приятеля си, — каза Дон на Феликс, опитвайки се да отвори вратата.

— Да върви но дяволите! — изръмжа Феликс.

— Помогни ми, — каза Дон на Карлос.

Но макар че дърпаха с всички сили, водната маса не позволяваше на вратата да се отвори.

— Дайте ми лоста.

Феликс му го подаде.

Докато Карлос дърпаше вратата, Дон успя да пъхне края на лоста между вратата и касата. Феликс се присъедини към него и с общи усилия те успяха да открехнат вратата. Докато водата се стичаше в малкия коридор, водещ към стълбите, налягането на водата върху вратата намаля и те успяха да я отворят.

Карлос и Феликс скочиха към стълбата, докато една голяма маса вода нахълта в коридора и откъсна Лорели от пода. Тя извика. Дон, който почти беше изгубил равновесие, се опита да я хване, но не успя. Той я видя да потъва и да се появява все по-далече в коридора.

Англеман беше повлечен от водовъртежа. Той се появи на повърхността задъхан и заплюва. Водата сега достигаше на един метър от тавана и бързо се покачваше.

Дон изплува към Лорели. Той мина близо до Англеман, който го хвана за сакото и го потопи със себе си.

Започна борба. Дълго време Англеман се бореше енергично от отчаяние, вкопчил се в гърлото на Дон; последният успя да разхлаби прегръдката му, отблъсна го и заплува към Лорели. Хвана я в момента, когато Англеман се показа на повърхността с пребледняло от страх лице.

Лорели извика отново. Англеман се беше вкопчил в нея. Дон го удари в лицето, за да я пусне и извика на Лорели.

— Не мърдайте! Оставете всичко на мен!

Те се намираха на няколко сантиметра от тавана.

— Хванете се за сакото ми, — каза той.

И започна да плува бързо към отворената врата, влачейки младата жена след себе си. Помогна й да мине през вратата, после я пусна пред себе си и я избута на стълбите.

Поколеба се за момент и се попита дали трябва да се върне да потърси Англеман, но виждайки, че водата вече беше стигнала до тавана на коридора, се отказа. Той помогна на Лорели да се изкачи на стълбите. Водата около тях бълбукаше. Успя да изкачи е нея стъпалата до малката площадка, където вече се намираха Карлос и Феликс.

Феликс разглеждаше бронираната врата.

— Никога няма да успеем да отворим тази проклета врата! — извика той. — Тя е много здрава!

Дон отиде при него. Един поглед върху вратата му беше достатъчен да се съгласи, че Феликс имаше право.

— Освен ако се пусне тока, — продължи Феликс. — Но ако това не стане сега, има голяма възможност да бъдем овъглени.

— Ще удряме един след друг по вратата, — каза Дон. — Моите приятели трябва да разберат къде сме.

Той взе лоста и заудря по вратата.

Внезапно светлината изгасна. Те потънаха в гъст, задушаваш мрак.

— Чудо е, че това не се случи по-рано, забеляза Дон. — Сигурно последните бушони са изгорели.

Той продължи да удря.

— Водата се покачва, — каза внезапно Л орели. — Залива ми краката.

Карлос избута Феликс, за да си проправи път до последното стъпало.

— Махни се оттам, изръмжа той.

Феликс, който потъна до коленете във водата, изпадна в паника. Той се вкопчи в Карлос, за да се опита да се върне на мястото си.

Карлос изръмжа, после Дон чу тъп удар, последван от шума на падащо тяло във водата. Лорели започна да крещи. Дон протегна ръка в мрака. Опипвайки, ръцете му достигнаха ръкава на Карлос. Като изрева от ужас, грамадният негър се хвърли върху него, сграбчи го за реверите на сакото и го повдигна от земята. Дон обви краката си около бедрото на Карлос и го хвана с две ръце за гърлото. Тогава Карлос го удари с юмрук в гърдите. Пръстите на Дон се хлъзнаха по дебелия негърски врат и напипаха артерията. Той стисна с всичка сила. Втори удар с юмрук пресече дъха му, но Карлос беше загубил равновесие и двамата се търколиха едновременно по стъпалата и паднаха във водата.

С пресекнал от студената вода дъх, Дон се търколи по стъпалата и усети, че е влачен в коридора залян с вода. Прегръдката на Карлос се отпусна. С отчаяно усилие Дон успя да се отърве от негъра и се показа на повърхността. Той стигна до едно стъпало, което се намираше над водата. В момента, когато стъпваше на него, усети пръстите на Карлос да се стягат около глезена му. Той поиска да го отблъсне с ритник, но не успя да го улучи и падна във водата. Едва успя да си поеме дъх, преди да по тъне. Заопипва под водата, търсейки негъра, но не го намери и се показа на повърхността.

Лампата върху площадката внезапно светна, хвърляйки около себе си слаба жълта светлина. В полумрака Дон видя, че Карлос стоеше върху най-долното стъпало. Дебелите му разкривени устни откриваха зъбите му, блестящи от белота. Дон запсува в негова посока. В момента, когато стигна до стъпалото, Карлос понечи да го ритне с крак, но той избегна удара, хвърляйки се встрани. Погледът му се насочи оттатък Карлос, към Лорели, която наблюдаваше сцената, застанала на най-горното стъпало. Той знаеше, че след няколко минути водата ще се покачи, ще се издигне и той ще бъде на удобно разстояние от огромната обувка на негъра. Ако Лорели не се намесеше, не му оставаше нищо друго освен да потъне или да се остави да разбият черепа му с ритници.

Лорели се реши. Стискайки лоста, тя го вдигна над главата си и го стовари с всички сили върху Карлос.

Негърът се полуобърна с вдигнати ръце, но беше твърде късно. Лостът се стовари върху черепа му. Той се преви напред и падна във водата.

Дон протегна бързо ръка и го хвана за сакото, но беше много слаб, за да задържи подобна маса. Разбирайки, че ще потъне и той, Дон пусна Карлос и заплува криво-ляво към мястото, където Лорели, застанала до кръста във вода, му протягаше ръка. Той се задушаваше. Тя му помогна да стъпи върху едно залято стъпало и той излезе на повърхността. В момента, когато се изправяше, глух вик достигна през бронираната врата.

Хванал Лорели за ръката Дон изкачи, залитайки, стълбата, докато зад вратата се чу още един вик.