Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена (1)

1.

Застанал в рамката на вратата на една будка полицаят Елио съзерцаваше лявата част на площада е невъзмутимо безразличие.

Беше влажна и мрачна ноемврийска вечер.

Преди няколко минути беше ударило 11 часа и поради дъжда и късния час, площадът беше безлюден.

Беше валяло непрекъснато цели три часа. Водата бълбукаше във водосточните тръби и се стичаше по уличните фенери, които Хвърляха жълти петна по лъскавия тротоар. Студеният вятър правеше влагата още по-тягостна. Елио мислеше носталгично за своя комфортен дом, за огъня, който гореше, и за жена си, която (надявате се той) мислете за него.

Той вдигна мрачен поглед към черното небе, търсейки прояснено място.

— Можете ли да ми кажете къде се намира хотел „Ползен“? — внезапно го попита женски глас.

Елио наведе очи и заразглежда младата жена, която стоеше пред него. Тя беше с гръб към уличния фенер и той не я виждаше много добре. Носеше бял шлифер и малка черна шапка и държеше в дясната си ръка пътническа чанта от плат и кожа.

Тя говорете с чужд акцент, който можеше да бъде испански или италиански; незапознат много с чуждите езици, Елио не знаеше точно.

— Хотел „Ползен“ ли, мис?

— Да.

— На сто метра вдясно.

Излизайки от навеса на вратата, той й показа сградата с пръст. Младата жена се обърна, за да види посоката, която показваше и светлината на уличния фенер освети лицето й.

Елио си каза, че тя би трябвало да е 25-26-годишна. Първото нещо, което забеляза бяха златисто червените коси, които се подаваха изпод шапката: той никога досега не беше виждал такъв оттенък.

Очите й, много раздалечени едно от друго, изглеждаха (доколкото можеше да отсъди в тази съмнителна светлина) зелени като изумруди. Красотата й притежаваше нещо сладострастно. Той се почувства развеселен; това не му се беше случвало от години.

— Благодаря, — каза младата жена, като понечи да се отдалечи.

— Един момент, мис, — каза Елио. — Ако не сте от Лондон, бих Ви казал, че хотел „Ползен“ не е превъзходен.

Младата жена беше обърнала лицето си, за да погледне другата страна на блесналия от дъжда площад. Той не беше сигурен дали тя чу това, което каза.

— Той има лошо реноме, — продължи Елио. — Това не е хотел за млада жена като вас.

Тогава тя го погледна.

— Благодаря. Нямам намерение да оставам там, — каза тя. — Лека нощ.

Тя се обърна и се отдалечи бързо в мрака и дъжда, а Елио я следеше е раздразнен поглед.

Накрая той вдигна масивните си рамене под блестящата си пелерина. Все пак, нали я беше предупредил, — каза си той. Повече нищо не можеше да направи. Питаше се, коя може да бъде и откъде идва. Защо отива в хотел „Ползен“? „Ползен“ беше един от многобройните хотели в квартала, който предлагаше веднага стаи без много истории. Не по-лош от другите, но неоспоримо подозрителен и мръсен.

Той поклати глава. Кой би помислил, че такова момиче…? И понеже беше на служба в това ъгълче от 15 години и му беше дошло до гуша да върши едно и също нещо, той престана да си блъска главата, за да узнае защо тя отиваше в хотела. Ако започнеше да се измъчва с всички хора, които го питаха за пътя, си каза той, животът би станал невъзможен.

Той се отдалечи, отнасяйки лика на това красиво момиче в самотната си проверка под дъжда.

2.

Жак Дал, нощният пазач на хотел „Ползен“, четеше рецензиите за футбола в „Ивнинг Стандарт“, когато младата жена с белия шлифер влезе.

Той вдигна очи, питащ се какво ли иска. Никога не беше я виждал! Беше прелестна. Той се изправи и лукава усмивка разкри мръсните му зъби.

— Господин Крантор тук ли е? — попита непознатата, фиксирайки право върху него зелените си очи. Дал я поглъщаше с поглед.

— Да, тук е. Стая 26, на първия етаж. Той заръча да се качите.

Младата жена прекоси вестибюла и изкачи пъргаво стълбите. Дал подсвирна с възхищение.

Какво можеше да я води при Крантор?

Тя носеше пътническа чанта. Дали ще остане? Ако не слезе след един час, той ще повика Крантор.

Красивата червенокоса извървя лошо осветения коридор до 26-та стая. Тя се спря пред вратата и се ослуша за момент. Като не долови никакъв шум в стаята, почука.

Вратата се отвори и Крантор се показа на прага.

— А! Ето Ви, — каза той, разглеждайки я с единственото си око. — Вече се питах дали ще дойдете.

Тя влезе след него в голямата стая.

Една нощна лампа е абажур хвърляше кръг светлина върху голямата маса, отрупана с книжа. Останалата част на стаята тънеше в мрак. Крантор и младата жена не можеха да се видят.

— Какво мръсно време, а? — каза Крантор. — Свалете шлифера си. Ще го закача в банята.

Младата жена свали шлифера и шапката си и му ги подаде. Тя разпиля косите си и се приближи до огледалото, закачено над газовия радиатор.

Отнасяйки мокрите дрехи в банята, съседна на стаята, Крантор натисна, минавайки, ключа и голямата жалка стая се освети.

Той закачи без да бърза мокрия шлифер на гърба на един стол, обърна се, и от прага на вратата, заразглежда посетителката си.

„Хайде, мислеше си той, погледни ме. Ще видим дали си вярна, красива червенокоса!“

Младата жена грееше слабите си крака пред газовия радиатор. Тя търсеше цигара в джобовете си, когато повдигна очи и забеляза Крантор под грубата светлина па лампата.

Крантор беше получил раните по лицето си по време на битката в Касино. Горящо парче от артилерийски снаряд на минохвъргачка го беше обезобразило но неизлечим начин. Пластичните хирурзи го бяха закърпили търпеливо. От главата те бяха успели да направят чудо, придавайки му по-човечен вид. Лявата очна кухина чезнеше под черна превръзка; устата — тъпка и жестока, откриваше долните зъби и придаваше на лицето му зловеща гримаса. Останалите черти имаха вид на маджун.

Хирурзите му бяха казали да остави време на раните да се затворят и да дойде пак да му направят операция. Бяха обещали, че след около една година ще успеят да му направят главата хубава.

Но Крантор не отиде. Той имаше такова намерение, но не намираше време и когато Алскони направи от него свой агент в Лондон, той се отказа. Нямаше намерение да губи месеци но болниците, в момента, когато можеше да печели, без да се уморява, парите, които Алскони му даваше. Той придаваше повече значение на парите, отколкото на добрата си външност.

След няколко ужасни месеца му се случваше да изпитва извратено удоволствие, когато хората потръпваха от ужас при вида му и обръщаха погледа си. По същия начин той разглеждаше внимателно посетителката си, за да разбере как ще реагира.

Беше разочарован. Тя не потрепера и не обърна поглед. Разглеждаше го внимателно, безмилостно и без отвращение.

— Не можаха ли да Ви закърпят по-добре? — забеляза тя. — Или сте бил нетърпелив.

Внезапно Крантор почувства, че в него нахлува бяс. Той би искал да вдъхне отвращение. Но сега имаше желание да я хване за бялата шия и да удари главата й в стената.

— Какво Ви засяга това? — каза той. — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си; Вие гледайте себе си!

— Забранявам Ви да ми говорите с този тон! — заяви рязко младата жена.

Крантор обузда шева си. Къде му беше умът? Той искаше да направи добро впечатление. Разбира се, не можеше да постигне нищо със зло. За първи път срещаше някой от Организацията на Алскони. Тя идваше направо от Италия, за да изясни взетите от него мерки. Ако останат доволни от него, би могъл може би да получи повишение. Той беше честолюбив. След две години, откакто работеше за Алскони, той откри че работата, която му бяха поверили, беше без голямо значение за Организацията: най-обикновен сътрудник.

Но напоследък Алскони беше решил да предприеме истински операции в Лондон. Значи той трябваше да се възползва от случая.

— Извинете ме, — каза той, изгасвайки лампата. — Аз съм все още малко докачлив, когато се касае до външността ми. И има защо, а? Седнете. Искате ли да пиете нещо?

— Не, благодаря.

Тя се приближи до масата, взе един стол и седна. Беше облечена в черна шик-рокля и около шията си имаше тънко колие с лаврови листа от злато.

Крантор седна на свой ред. Той се постара да остане в сянка и когато запали цигара, обърна глава, за да й попречи да види лицето му на светлината на запалката.

— Намерихте ли някой, който да свърши работата? — попита тя.

— Да, — каза Крантор. — Това ми отне много време, но открих човека, който ни беше необходим.

— Той ще бъде тук след няколко минути. Помислих, че бихте желала да го видите.

— Няма място за шеги, — каза тя, разглеждайки със зелените си очи единственото черно и блестящо око на своя събеседник. — Това ще бъде само опит. Обаче един опит винаги трябва да успее.

Тя изтърси пепелта от цигарата си и продължи:

— Кой е по-точно типът, когото сте изнамерили?

— Някой си Ед Шапиро, — каза Крантор. Той няма съдебно досие. Дебютирал е в цирка. Прославил се е с един фокус: хвърляне на кама. Страшен е: затова го избрах. След войната изоставил цирка. Занимавал се с контрабанда според мен, а сега би желал да работи за себе си. Иска да стане бързо звезда. Възползва се от случая да печели мангизите, които му предлагат.

— Ще се справи ли със задачата?

— Ако някой може да свърши тази работа — това е именно той.

— Какво сте направил досега?

— Изпратиха писмо, за да поискат парите за вторник. Тази вечер Шапиро ще отиде там. Ще остави костенурката в трапезарията заедно с една бележка. Утре вечер в девет часа един комисионер ще мине да поиска парите. (Той спря, за да погледне събеседницата си, която седеше от другата страна на масата). Има друго нещо, което ме безпокои. Предположете, че той попадне в клопка?

— Не се безпокойте за това. Няма да попадне: затова е избран именно той. Не трябва да се притесняваме.

— Ако сте сигурна в това, което казвате, тогава отлично. Ако той плати, всичко ще пропадне.

— Няма да плати!

— Тогава Шапиро ще започне в девет и четвърт. Донесохте ли камата?

Тя се наведе встрани, за да вземе пътническата чанта, която беше оставила на пода. И докато се навеждаше, за да отвори чантата, той се възползва, за да се възхищава на гърдите й. В него нахлу горчивина. Не беше за него това момиче. Той трябваше да се задоволява с по-нищожни… Тя взе от чантата дървен плосък калъф и го постави на масата. Отвори го и извади кама с широко острие и дебела дръжка от изваяно дърво.

Крантор я заразглежда.

— Не е ли опасно това? — попита той. — Не рискуваме ли полицията да разбере откъде е?

— Това е моделът, който винаги използваме, — каза младата жена. — Изработена е специално за нас.

— Като си помисля, че трябва да се премине през всичко това! — промърмори Крантор неспокойно.

— Всичко кое? — попита грубо младата жена.

— Костенурката, камата и предупредителните писма.

— Разбира се. Това, което искаме е популярността. Костенурката ще интригува пресата. Аферата ще се разпространи навсякъде, а това е най-важното. Ние сме предвидили още един — Ференчи. Когато той получи вашето писмо, ще разбере, че ние не се шегуваме и ще плати. Системата успя във Франция, в Италия и Америка. Ще успее и тук.

— И ако върви, аз ли ще се заема с другите? — попита Крантор.

— Разбира се.

— Ще върви, гарантирам Ви. (Крантор стана, прекоси стаята и наля уиски в една чаша). Сигурна ли сте, че не желаете нищо да пиете?

— Не, благодаря.

Застанал в сянката, той я гледаше.

— Не зная дори името Ви, — каза той. Или е тайна?

— Наричайте ме Лорели.

Крантор одобри с кимване на глава.

— Лорели… хубаво име. Отдавна ли сте в Организацията?

— Натоварена съм да платя на Шапиро, — продължи събеседницата му, без да отговори на неговия въпрос. — Къде мога да го намеря, след като работата бъде свършена?

Крантор усети, че кръвта се покачва в лицето му.

— Вие ли му плащате? Защо? Аз го наех. Дайте ми парите: аз ще му платя.

— Къде мога да го намеря? — повтори красивата червенокоса, гледайки Крантор, без да трепне.

— Но аз не разбирам, — каза Крантор, приближавайки се до масата. — Значи нямате доверие в мен?

— Трябва ли да съобщя, че не се подчинявате на заповедите ми? — попита студено младата жена.

— Но не, но не, разбира се, побърза да протестира Крантор. Струваше ми се само, че…

— Къде ще мога да го намеря? — повтори тя.

— На 25, ул. „Атина“. Това е в Соо, — каза Крантор, правейки свръхчовешко усилие да прикрие гнева си.

Звънът на телефона проехтя. Крантор се обади.

— Има долу един тип, който иска да Ви види, съобщи му Дал. — Да му кажа ли да се качи?

— Да.

— А пропо, — продължи Дал, дамата иска ли една стая? Защото мога да й дам до вашата…

Крантор се обърна към Лорели:

— Искате ли стая?

Тя направи отрицателен знак с глава.

— Не, тя няма да остане.

— Не си много смел! — изсмя се Дал.

Крантор затвори грубо телефона.

3.

Ед Шапиро беше висок и слаб, с гърбав нос, мургав тен и малки неспокойни очи. Той носеше черен костюм на широки бели райета, черна риза и бяла вратовръзка. Черната му шапка ( в периферията леко наведена надолу), беше нахлупена върху дясното му око. Облегнат на бюрото със залепена на тънките си устни цигара, той издишваше лоша миризма на уиски в лицето на Дал.

— Вървете. Стая 26, — каза Дал, като отстъпи с гримаса. Вие ще получите добри пари, както ми се струва.

Шапиро протегна огромната си ръка, хвана Дал за ризата и го удари в лицето.

— Затвори си плювалника, ако не искаш да ти избия мръсните зъби!

Внезапно побледнял, Дал не мърдаше. Лошият поглед на Шапиро му направи впечатление. Шапиро го пусна, нахлупи шапката още повече върху окото си, и след като прекоси вестибюла, изкачи стъпалата.

Той беше пил премного тази вечер, за да може да успокои малко разклатените си нерви. Беше вършил почти всичко през живота си, но винаги беше отстъпвал пред убийството. Все пак той държеше да стане ултра-бързо звезда; това желание го гризеше от два месеца. Той знаеше, че сега беше удобния случай. Знаеше също, че никога няма да намери толкова хубава моторна лодка за такава ниска цена. Как иначе би могъл да се снабди с хилядата лири, които Крантор му предлагаше и които допълваха сумата? Без да се смята, че имаше, както изглежда, един друг евентуален кандидат за лодката…

„Не мога да Ви я пазя дълго време, му беше казал собственикът. — Искам само да Ви направя услуга, но другият тип плаща в брой. Ако не решите до петък, ще бъда принуден да му я оставя.“

Това беше немислимо, но мисълта, че трябва да убие, дразнеше нервите на Шапиро. Крантор го беше убедил в това; тази комбинация не му харесваше, но Шапиро имаше спасителното уважение на полицията. Той държеше на кожата си. Обаче убийството има лошия навик да падне върху ви точно в момента, когато мислите, че сте спасен.

Крантор беше успял да разсее всички скрупули на Шапиро.

„Помисли, беше казал той. Никога не си попадал в ръцете им. Те нямат отпечатъците ти. Ако действаш така, както ти казах, няма да те хванат. Не може да се направи никаква връзка между този тип и теб. От какво се страхуваш?“

Но колкото повече мислеше Шапиро за това, толкова повече съмнението нахлуваше в него. Могат да го забележат, че напуска къщата. Мисълта, че ще бъде търсен за убийство, вледеняваше кръвта му. Точно тогава започна да пие, но след няколко големи уискита възвърна хладнокръвието си и започна да мисли за лодката. Той би могъл да слезе с кола във Фалмут веднага след като свърши работата си, да купи лодката и да изчезне във Франция.

И сега, изкачвайки стъпалата, той бързаше да се отърве от всичко това. Отправи се към стая 26 с непринудена походка и се спря на прага, за да се полюбува на Л орели, която се завъртя на стола си, за да го огледа.

— Влез и затвори вратата! — излая Крантор.

Шапиро се подчини. Погледът му се плъзгаше непрекъснато от Лорели върху Крантор. Какво правеше тук тази? — запита се той. — Страшно момиче! Той пристегна възела на вратовръзката, махна шапката си и отправи веселата си усмивка към Лорели.

Крантор стана.

— Достатъчно, Ед, не се уморявай, — каза той с дрезгав глас. Тя работи с нас.

Шапиро се приближи до масата. Усмивката му се удължи.

— Я, я виж, това е прекрасно. Добър вечер, кукло. Нещо ми казва, че ще се разбираме добре двамата.

Лорели го измери със зелените си студени очи.

— Говорете ми само когато се обръщам към Вас, отсече тя сухо.

— Хе, не се прави на злословница, изсмя се Шапиро.

С широко разтворена ръка, Крантор залепи майсторски една плесница на Шапиро, която го накара да залитне. Последният запази равновесие и погледна Крантор със зяпнала уста, избягвайки да се движи.

— Седни и си затвори човката, заповяда Крантор със съскащ глас.

Единственото му око блестеше като горящ въглен. Шапиро взе един стол и седна, опипвайки бузата си.

— Съветвам те да не повтаряш, — каза той с неуверен глас.

— Млък! — повтори Крантор.

— Той не ми харесва много, заяви Лорели. Тя говореше така, като че ли Шапиро не беше в стаята. Пиян е, няма солидни нерви и никаква дисциплина.

— Ще свърши работата, увери я Крантор. Ако не успее, ще го убия!

На Шапиро му се повдигна. Той знаеше, че това не бяха празни приказки.

— Хе, един момент… — започна той.

Но думите замръзнаха върху устните му, когато Крантор се обърна и го погледна втренчено.

— Чули какво ти казах! Ако не успееш — ще те убия!

— Защо искате да не успея? — възрази Шапиро с пресипнал глас.

— Не те съветвам да го направиш, — каза Крантор.

Той хвана камата за широкото острие и подаде дървената дръжка на Шапиро.

— Ще си послужиш с нея. А сега, покажи какво знаеш да правиш!

Шапиро взе камата и я претегли на ръка. Странно преобразяване стана с него, докато гладеше с палеца си острието. Лицето му се вкамени, движенията му станаха по-точни. Погледът му се оживи.

— Хубава е, промърмори той, чудесна!

Той подхвърли оръжието във въздуха, обръщайки го и го хвана за дръжката.

— Покажи й, повтори Крантор.

Шапиро се огледа наоколо. Като не видя подходяща мишена, той извади тесте карти от джоба си, избра един ас каро и прекосявайки стаята, залепи картата на стената с малко дъвка, която дъвчеше преди малко и която беше сложил на стъклото на часовника си.

Тогава се отдалечи в другия ъгъл на стаята. Картата беше в сянка и Лорели не я виждаше. Тя гледаше Шапиро с опрени върху масата лакти, подпряла брадата си с ръце.

С поставена в широко разтворената си ръка кама, Шапиро се засили и с бързо като светкавица движение, я хвърли към стената с бързината и силата на револверен куршум.

Крантор повдигна портативната лампа, за да освети другия край на стаята. Острието беше пробило центъра на картата точно в ромба и се беше забило дълбоко в мазилката.

— Виждате ли, — каза Крантор. Той успява двайсет пъти върху двайсет.

Лорели изглеждаше убедена в това.

— Да, не е лошо, — каза тя.

Шапиро прекоси стаята смело, издърпа камата и се върна на мястото си.

— Аз съм единственият в Англия, който може да прави това, потвърди той. Е, вярвате ли, че ще изпълня задачата?

— Ще я изпълните, — каза Лорели, без да го погледне, ако не се нервирате.

— Не се безпокойте, подзе Шапиро. Няма никаква опасност. А парите? Бих искал да получа малко веднага.

Тя вдигна към него очи.

— Ще ви се плати, когато той бъде мъртъв, не преди това, отсече тя като стана. — Ще бъда на 25, ул. „Атина“ в 11.30 утре вечерта. Ще ми направите подробен отчет.

Шапиро пожела да каже нещо, но един заплаши телен жест на Крантор го спря.

— Сега имам работа, — продължи Лорели. — Трябва си вървя. Вас, Крантор, ще видя утре към обяд. Шлифера ми, моля Ви.

Крантор изчезна в банята и се върна с шлифера и шапката. Двамата мъже стояха мълчаливи, докато тя се решеше и подреждаше косите си пред огледалото.

— Без всякакви шега, — каза тя, надявайки шлифера си.

— Всичко ще мине добре, увери я Крантор.

Тя взе пътническата чанта и се отправи към вратата.

— Разчитам на вас, — каза тя и излезе от стаята, затваряйки полека вратата след себе си.