Марио Флориан
Захарен завод

Заводът захарен неспирно гълта хора

и пълни с хъркане предсмъртно долината.

Дърво без клон и лист, коминът му грамаден

застила горе с дим зениците Христови.

 

Поти се, работи и работи без отдих.

Свирепа вечност. Вечност от негаснещ огън.

Работниците се оплакват. Дим и ропот.

Ала нехай за тях заводът от желязо.

 

С търбуха на циклоп и със гигантски зъби

той смила на брашно тръстиковите снопи

и заедно с тръстиките по пъклен начин

живота на работниците също смила.

 

Надзорник тъмен, на сирената му воят

прилича на камшик: властта си служи с него

за казън вечна. И циклопа му подхранва

на индиански роби ветровете бурни.

 

Река от Мараньон по-буйна, по-дълбока,

река от захар блика с титанична сила.

Но тя не ще от свойто изобилие капка

да ни даде… и влива се в морето чуждо!

 

Заводът и човекът, стонът му в завода.

Труд вечен. Господар. Безправен роб. Желязо.

Кой вижда туй? Кой чува туй? Земята? Господ?

Но той от толкоз пушек глух и сляп е вече.