Джонатан Раб
Ръкописът Q (6)

5

— „… по време на или след избора на новия понтифекс, докато не е дадено специално разрешение от самия понтифекс; и никога да не се оказва подкрепа или услуга на никакво външно попълзновение, противопоставяне или друга форма на намеса от мирски власти или от който и да било орден или сан, или някаква група хора, или отделни личности, които биха искали да се намесят в избирането на римския понтифекс.“

Доайенът на кардиналите свърши да чете и един след друг кардиналите избиратели започнаха да стават, за да положат клетвата.

Фон Нойрат седеше с ръце, удобно отпуснати в скута му. Твърдият гръб на пейката като че ли подхождаше на стойката му, кадифената възглавничка под него — по-малко. От дясната му страна седеше англичанин; от другата — един южноамериканец. През последните двайсет минути нито един от тях не бе проронвал дума и фон Нойрат не можеше да си спомни дали неговият испаноговорящ колега е аржентинец или бразилец. В ума му беше само Ескобар де някой си. Кардинал Дейли обаче беше съвсем друго нещо, добре познат в конклава като папабиле — „добра перспектива“ — според клюките, които обикаляха през последните дни. Странно, че бяха поставили двама от най-силните кандидати толкова близо един до друг. Или може би това бе просто география, италианците от едната страна на капелата, останалият католически свят — от другата.

Обикновено осветявана от следобедното слънце, капелата бе потънала в трептящата светлина на лампиони, големите прозорци над фреските на Перуджино бяха затъмнени с дебел плат, знак за тържествеността и тайнството на конклава. Дори и полуосветена, капелата не губеше нищо от величието си, страдалческите погледи, подчертани от сенките, силните, плътски тонове — фреските бяха реставрирани — бяха още по-релефни и живи.

Фон Нойрат гледаше разсеяно лицата горе. Никога не се бе прехласвал пред тези фрески — бяха прекалено разкрасени и претрупани за вкуса му. Предпочиташе четката на Ван Ейк, на Брьогел Старши или на Лохнер, или на Фра Анджелико, ако трябваше да спомене и едно италианско име. Въпросът беше и във вярата. С Микеланджело всичко ценностно беше изгубено — тромави, самовлюбени тела, извиващи се без посока, без цел. Чудесни за италианците, които ги зяпаха със самодоволни усмивки, като че ли четяха послание, отправено специално към тях, като че ли фигурите имаха смисъл само за техните умове. Фон Нойрат скръсти ръце на гърдите си и зачака.

Движение край олтара привлече погледа му. Кардиналът камерленго — старият му приятел Фабрици — наместваше потира и подноса за нафора, символизиращи началото на първото гласуване. Фон Нойрат погледна листа в ръцете си и прочете написаното на латински напомняне за това, което ги бе събрало.

„Eligo in summum pontifecem…“

„Избирам за върховен понтифекс…“

И след това със собствената си ръка бе написал думите „кардинал Ерих фон Нойрат“.

Изпитваше странно усещане да гледа името си. Италианците притежаваха изкуството си, но той щеше да вземе трона им. Погледна нагоре и скри една усмивка.

Доайенът се приближаваше към него. Фон Нойрат стана.

— И аз, кардинал Ерих фон Нойрат, както обещах, давам дума и се заклевам. — Той постави ръка върху Евангелията, поднесени към него. — И да ми помогне Бог и тези Свети евангелия, които докосвам с ръката си.

След двайсет минути всеки от сто и деветимата кардинали се беше заклел. Гласуването започна.

Първите от кардиналите пристъпваха към олтара — един по един — и фон Нойрат оглеждаше внимателно лицата им. Колко от тях мислеха за дечицата на своите племенници, за внучетата на братята и сестрите си. Клайст беше направил около шейсет записа. Беше разпратил по-малко от двайсет от тях, но това беше повече от достатъчно, за да подбутне колебаещите се да гласуват както трябва и да му осигурят две трети от гласовете.

Процедурата продължаваше. Накрая дойде и неговият ред. Като пое дълбоко въздух, той сгъна листа в ръката си, стана и бавно тръгна към олтара. Стигна масата и се обърна към конклава, вдигна бюлетината си високо, за да го видят всички, и я остави на подноса за нафората.

След гласуването кардиналът камерленго вдигна златния поднос и изсипа листовете в големия потир.

Минаха почти четиридесет минути преди всички гласове да бъдат преброени. Всички мълчаха. Някои се молеха, някои зяпаха рисунките горе. В крайна сметка Божият дух, а не хората избираше един папа. Можеха да използват времето си, за да се наслаждават на обстановката — волята Божия, не тяхната, уреждаше този най-важен въпрос.

Фон Нойрат се замисли за „Ходопория“. Вече пет дни не бе чул нищо от Клайст. Последното съобщение бе от Атон, потвърждение, че свещеникът все още притежава въпросния ръкопис. Някаква книга. Още една стъпка напред. Свидетелство, че всичко наближава.

Фон Нойрат знаеше, че без „Ходопория“ папството нямаше да означава нищо, непогрешимо или не. Щеше да има на разположение двеста и петдесет милиона ревностни католици, но нямаше да разполага със средство, за да ги убеди да тръгнат по новия път. Без божествения авторитет нямаше как да оправдае промените.

Нямаше друг избор освен да вярва на Клайст. Доверие, което щеше да възнагради, както бе обещал.

— Перети.

Звукът на гласа привлече вниманието обратно към олтара. Един от тримата помощници на Фабрици — преброителите — четеше резултатите от първото гласуване. После мина към името на следващия кардинал, което също прочете високо. След това на третия.

— Дейли.

Фон Нойрат се усмихна кратко на англичанина, когато името му прозвуча още веднъж. Нямаше нужда да се тревожи. Два гласа. Оставаха сто и шест.

Осемнайсет минути по-късно фон Нойрат седеше вцепенен. Не му стигаха само шест гласа. Перети беше взел четирийсет от оставащите четиридесет и два.

Очевидно някои от колебаещите се бяха решили да не се колебаят.

Кардиналите стояха мълчаливо. Един от помощниците на Фабрици събра сгънатите листове и ги пъхна в малката печка, чийто комин с времето беше станал толкова прочут.

Черен пушек.

Утре сутринта още две гласувания, след това едно следобед, ако имаше нужда. Дотогава, докато въпросът не се решеше.

Кардиналите се изправиха. Фон Нойрат бавно тръгна към изхода. Забеляза, че Перети се е втренчил в него. Следа от усмивка. Напъна се с всички сили да му отвърне със същото.

Клайст трябваше да направи така, че той да не се окаже отново в такава неприятна ситуация.

 

Пиърс спа цели дванайсет часа — накрая, след повече от седмица пренебрегване на умората, тялото му се бе предало. Към два през нощта бяха пристигнали в едно село на около трийсет и пет километра от Нови пазар, на по-малко от час път от границата с Косово. Това, че са влезли отново в Югославия, му стана ясно едва когато забеляза пътни знаци за Белград. Никакъв граничен пост, никакви войници. Очевидно, когато поискаше, Мендравич можеше да избягва подобни неудобства.

Поеха по един още по-кален и разровен път — по околните хълмове бяха разпръснати малки махали, — спряха пред единствената бедна къщурка, която все още показваше признаци на живот, и Мендравич ги запозна с местните хора.

Както Пиърс предполагаше, мъжете и жените от АОК наистина не бяха много по-различни от ирландските ИРА-Извънредни и не се интересуваха толкова от практическите цели, колкото от една по-далечна перспектива. Разговаря с тях над час: истории за скорошни престрелки и стълкновения, всички изпъстрени с фанатично упорство и оправдание. Както се оказа, това бяха нови разклонения на АОК, които продължаваха сраженията „извън границите“. Сърбия/Югославия трябваше да бъде принудена да остави Косово независимо.

Към три часа вече беше напълно изтощен; ракията също си беше казала думата. Надигна се с труд от масата, намери някакво легло и моментално заспа.

Без сънища. Дори без следа от движение. Просто пълна забрава.

Сега, почти в три следобед, излезе от стаята си и откри Петра сама до кухненската маса. Пиеше кафе.

Пиърс намери чаша и се присъедини към нея.

— А, събуди се най-после — каза тя.

— Кога си легна?

Неангажиращ разговор. Това го можеше.

— Малко след теб. Къде са другите?

— Когато се събудих, бяха излезли. — Тя отпи глътка, после се огледа. — Всичко това ми изглежда странно познато. Все едно че осем години са задраскани.

Той кимна. Спомените от Слитна трудно можеха да бъдат изтрити, особено последните ужасяващи нощи. Запита се дали и те двамата с Петра са изглеждали толкова бесни тогава. Все пак се надяваше, че не е било точно така. И определено никога не бяха яли от една паница, сложена в средата на масата, както новите му познати.

Той взе парче хляб и започна да топи залци в кафето.

— Това също — добави тя.

— Спестява усилието за храносмилане. Салко стана ли?

— Иво искаше да излезе на разходка, а мама не искаше. Така че го вдигна преди около час.

Пиърс кимна и отпи глътка кафе.

— Той не му досажда, нали?

— Иво ли? Не. Сигурна съм, че за него това е някаква игра.

— Е, то си е игра.

— Не и когато я играеш дълго.

Пиърс се поколеба, после попита.

— Какво, и Иво ли?

— През 97-а бяхме в едно село, подобно на това. За три месеца. — Видя смущението му и обясни: — Помниш ли когато НАТО се изтегли? Вълненията в Мостар? — Никаква реакция. — Вие нямате ли вестници в Съединените щати?

— Имаме няколко. — Пиърс се ухили. — Но нали знаеш, човек все пак трябва да ги чете от време на време.

— Явно не си ги чел. Както и да е — добави тя по-рязко, — сигурна съм, че престанахме да бъдем новината от първите страници, след като Клинтън бе преизбран.

В думите й нямаше горчивина, само прагматизъм. Същият, с който можеше да говори за едно седемгодишно дете, вдигнато посред нощ от леглото му, като за някаква обичайна игра.

— Той наистина е привързан към Салко, нали?

— А ти не си ли?

Пиърс кимна, после намаза един залък с масло и го лапна.

— Виждат ли се често?

— Веднъж месечно. Понякога и повече, ако стане нещо извънредно.

— Нещо… като какво?

— Не знам. Неща за едно малко момче, за които трябва татко. — Тя спря. — Всъщност не толкова често.

Опитваше се да бъде любезна. Дори и да можеше да го изрече, той знаеше, че не би бил способен да намери подходящите думи. Или щеше да я разсмее, или да я доведе до положение, когато да му каже да млъкне, също както предната вечер. По някаква причина се замисли за пасажите на Рибаденейра. Там алхимията на думите беше толкова на място. Тук бе невъзможна. Тогава по-добре да остави неизказано това, което не можеше да изрече.

— Добре е, че Салко е край него — каза накрая.

— Добре е, че се обичат — повтори тя. — Салко се нуждае от срещите им може би дори повече от Иво.

Той лапна още един залък. Тя гледаше в чашата си.

— Има дни, знаеш ли — каза след малко Петра, — когато двамата изчезват с часове. Само двамата. Техните „малки приключения“. — Тя го допускаше в своя свят, макар и само за момент. — Смешно е. Иво винаги се връща вкъщи с възторжен поглед, като че ли са открили огромна тайна. Нещо, което знаят само те двамата. Мъже. — Тя се усмихна. — Салко го научи да свири с уста. Голямо събитие. И Иво се втурна вкъщи и чакаше, чакаше, докато Салко разказваше къде са били, и двамата си намигаха и си кимаха. Правех се, че не забелязвам. И тогава, изведнъж, той започна да подсвирква. Такова сладко чуруликане между хихикането. И всички започнахме да се смеем. Беше толкова горд… но трябваше да видиш лицето му, когато и аз подсвирнах. Не можеше да повярва. Не можа да каже и дума. Някак си и аз знаех вълшебната тайна. — Тя се засмя. — Каза ми, че свиря по момичешки. Не съм била свирела като Салко и като него. — Замълча, очите й бяха далеч. — Не бях мама. Бях само момиче.

Пиърс отпи глътка кафе, после попита:

— Салко обясни ли ти защо съм тук?

— Каза ми нещо. — Тя посегна към парче хляб, просто за да са й заети ръцете. — Не мисля, че и на него самия му е ясно.

— Е, значи ставаме трима.

— Както и да е, те са много информирани. Знаеха къде да ме открият.

— Съжалявам.

Тя го погледна бързо. С прикрита насмешка.

— Щяха да се появят независимо от това дали ти и Салко щяхте да дойдете. Може би е по-добре, че все пак дойдохте.

— Днес си невероятно любезна.

— Не свиквай много с това.

Той натопи поредния намазан с масло залък в кафето. Черната течност го оцвети в кафяво, плувнаха мазни петна.

— Много умно.

— Ако искаше мляко, просто трябваше да ми кажеш — рече тя.

— Да, благодаря ти много. — Той стана, отиде до мивката и си изплакна чашата. — Кафето наистина е ужасно. — И въпреки това си наля нова чаша.

— Е… просто не си свикнал.

— С лошо кафе ли? — Тя се направи, че не разбира закачката му. — Наистина не го очаквах.

— Знам. — Тя се поколеба. — Какво искаше да кажеш вчера? Че нещо нямало смисъл?

— Мислех… че няма да искаш да говорим за това.

— Е, значи искам.

Той я гледаше.

— Или… — Тя внезапно стана и отиде до бюфетчето. — Може би не. Може би сега не е най-добрият момент. — Вдигна чайника и започна да налива, без да го гледа.

Той се опита да намери подходящите думи, но всичко, което можа да каже, беше:

— Добре.

Тя остави чайника и без да се обръща, каза:

— Дори не знам защо попитах.

Той посегна и докосна ръката й. Този път тя не я отдръпна.

— Може би… трябва да оставим всичко това да почака до Вишеград — каза той.

— Може би. — Очите й още гледаха бюфета.

После тя бавно го погледна. Не каза нищо. След момент седна на масата и попита:

— И какво точно търсиш във Вишеград?

Трябваше му миг, за да се съсредоточи.

— Помниш ли ръкописа, който намерихме в старата черква?

— Разбира се.

— Мисля, че е свързан с това.

Очите й се разшириха.

— Това е… странно.

За първи път, откакто бе направил връзката, Пиърс разбираше, че не е имал достатъчно време, за да осъзнае колко странно е всичко. В следващите двайсет и пет минути се опита да й обясни събитията, които и сам трудно разбираше.

— И мислиш, че ще убият тази твоя приятелка, така ли? — попита тя.

— Не знам. — Пиърс поклати глава.

Искаше да продължи, но отвън долетя шум от коли и двамата отидоха до прозореца. Отначало Пиърс помисли, че са мъжете от Кукеш, но се отпусна, когато позна един от хората, участвали в снощния разговор. После отново се напрегна, като видя, че измъкват носилка. Изведнъж отвсякъде почнаха да излизат хора.

Петра вече беше на вратата. Пиърс излезе след нея. Двама души минаха покрай него, без въобще да му обръщат внимание.

— Нещо се е объркало при нападението — каза Петра, като се върна при него. — Има двама тежко ранени. Казах им, че си свещеник.

— Но те не са католици!

— Това не ги интересува. Ще ги внесат ей там.

Петра го поведе към една от къщите, която минаваше за селски медицински пункт. Не беше стерилно, но сигурно беше най-чистата стая в радиус от двайсетина километра. Вътре вече бяха започнали да се занимават с мъжа, когото Пиърс беше видял през прозореца — една лекарка се беше навела над него. Вторият лежеше на друга маса, стараейки се да не вика от болка, и от време на време шумно издишаше през носа. Мъжът изглеждаше четиридесетгодишен, макар да нямаше и двайсет и пет. Всеки няколко секунди гърбът му се извиваше като дъга, гримасата на лицето му показваше, че е получил мигновено облекчение, заради тази си реакция; двама души трябваше да го държат легнал. Една превръзка, подгизнала в червено, беше поставена около това, което бе останало от дясното му стъпало.

Другият беше на не повече от деветнайсет, не пъшкаше, не се движеше, нямаше нужда да го държат. Очите му бяха празни — поглед, който Пиърс си спомняше много добре от едно друго време. Това момче щеше да е мъртво след минути. Дори и при това положение лекарката правеше каквото може. Ризата му бе окървавена. Едва когато се приближи, Пиърс разбра, че не гърдите са проблемът. Отдолу, под дрехите, се беше събрала малка локвичка кръв, която се разливаше по масата. Момчето лежеше, защото ако помръднеше, щеше да остави част от себе си на брезента. Лекарката помоли Пиърс да й помогне с ризата. Все едно че отново беше в Кукеш.

Внезапно момчето стисна ръката му и трескаво започна да шепне нещо. Без да мисли, Пиърс се наведе, опитвайки се да долови поне една-две думи. Момчето говореше бързо и напрегнато и Пиърс се улови, че кима, като че ли наистина разбира какво иска да му каже. Шепотът отстъпи на някакъв странен смях, ръката се отпусна и момчето потъна в мълчание.

Пиърс гледаше лицето му.

Яснотата на този момент. Чистотата на говора му, макар и нечут.

Дори когато погледът вече бе замръзнал.

Пиърс се обърна към лекарката. Тя също бе гледала последните му мигове; пресегна се и затвори очите на момчето. Не каза и дума на Пиърс, докато пристъпваше към другата маса. Всички наоколо бяха заети с нещо и Пиърс мълчаливо извърши над момчето последните ритуали, независимо от това на кой Господ се бе молило.

След малко стоеше отвън с Петра. Шокът постепенно отминаваше.

Иво и Мендравич се появиха тъкмо в този момент, като че ли изпратени от небето — бавно се изкачваха по пътя. Малкият подскачаше, ръцете му бяха пълни с камъчета и пръчки и кой знае още с какво — съкровища, които може да открие само едно седемгодишно момче.

— Подходящо време за разходка — каза Пиърс. Иво възбудено започна да разказва нещо на майка си.

— Върнахме се преди двайсетина минути — каза Мендравич.

— Дали е видял…

— Не — отвърна Мендравич. — Реших, че ще е добре, ако потърсим още едно приключение.

Пиърс кимна.

— Нападението не било успяло.

— Лош ден — отвърна Мендравич.

Един от хората на АОК, младолик трийсет-трийсет и пет годишен мъж, дойде при тях. Беше от хората, с които бяха разговаряли през нощта, но Пиърс не можеше да си спомни името му.

— Все едно че ни очакваха, Салко — започна той, без да обръща внимание на Пиърс. — Не можеш да повярваш — бронирани коли, бетонови блокове на пътя, всичко необходимо. Нямахме избор и трябваше да бягаме. Нямам представа откъде са разбрали, че идваме.

— Не са — отвърна Мендравич.

— Казвам ти…

— Вие сте били допълнителна премия — обясни хърватинът. — Не са чакали вас. Били са там заради това, което се случи два часа преди да тръгнете. Някой е взривил една католическа църква към пет часа тази сутрин. Видях го по новините в един хан край Янча — там спряхме за обяд с момчето. Даваха го по телевизията.

— Сърби ли? — попита мъжът.

— Не се знае — отвърна Мендравич. — Няма убити. Само сградата е отишла.

— Тогава защо са блокирали пътищата? Би трябвало да се радват, че католиците са си изпатили. Щяха да се радват още повече, ако беше джамия.

— Не знам — отвърна Мендравич. — Пак добре, че сте се измъкнали.

— Заради някаква истерия около една църква да загубя човек, така ли? — Пиърс виждаше яростта в погледа му. — И сигурно ще го припишат на нас! Католическа църква. Мюсюлманската АОК. Може би го правят само за да се оправдаят. — Мъжът заклати невярващо глава. Гледаше само Мендравич, Пиърс като че ли не съществуваше. За момент като че ли искаше да каже нещо, но се обърна и закрачи към медицинския пункт.

— Какво не му каза? — попита Пиърс, когато мъжът се отдалечи достатъчно.

— Сега глупостта ще го насъска да убива още повече — каза Мендравич. Очите му бяха втренчени в отдалечаващия се мъж. Осъзна, че Пиърс е казал нещо, и се обърна към него. — Какво?

— Има и нещо друго, което не му каза, нали?

— Откога пък стана толкова умен?

— Какво премълча?

Очите му се присвиха за момент.

— Не е само една църква. Има още три. Две в Германия и една в Испания. Пак тази сутрин.

— И те мислят, че са свързани помежду си ли?

— Те ли? Да, хората от телевизията смятат, че атентатите са свързани.

— Защо?

— Нямам представа.

— Имаше ли новини за избора?

— Какъв избор?

— На папата.

— А, да. Черен пушек. Ще повторят всичко утре сутринта. Какво общо може да има това с…

— Това може би е отговорът на въпроса. — Беше хванал Мендравич натясно. — Няма по-удобен момент да се удари. Църквата е заета с друго. Хващат ги по бели гащи.

— И защо?

— Може да е по-очевидно, отколкото предполагаш.

— Мислиш, че е свързано с твоята малка книжка ли?

— Ти също. И затова не каза нищо на приятеля си от АОК.

Пауза.

— Добре — съгласи се едрият мъж. — Но какво точно има в тая малка книжка, та да е свързана с всичко това?

— И аз бих искал да знам, Салко — въздъхна Пиърс. — Наистина бих искал да знам.

 

Клайст погледна през рамо за последен път. Очевидно иикой не го беше проследил, но беше по-добре да е сигурен. Безкрайни тръби — всички обвити в изолация — се точеха под ниския таван. Някъде в далечината се чуваше бумтенето на генератор. Иначе мазето беше съвсем тихо.

Над него сто кардинали чакаха в стаите си, почиваха или се молеха, или правеха неща, които кардиналите правят между гласуването в конклава и вечерята. До вечерята нямаше намерение да ги безпокои.

С изключение на един.

Погледна може би за пети път плана на сградата и отиде до една малка врата, разположена ниско в една от стените. Метър на метър. В долния ляв край имаше брава с проста ключалка, очевидно сложена съвсем наскоро — още беше лъскава. Клайст измъкна връзка ключове, отвори вратата, приклекна и светна с фенерчето.

Това беше шахта, прокарана в центъра на постройката. Фенерчето освети група тръби на десетина метра над главата му. Над тях имаше свободно пространство, после отново група тръби на още три метра по-нагоре, и така все по-нагоре — грубо обозначение на етажите на сградата. Клайст се вмъкна в шахтата и затвори вратата. После се облегна на циментовата стена и отново прегледа плана. Електрическото фенерче откри това, което търсеше — вляво от него имаше железни скоби, които водеха право нагоре по стената.

Когато стигна „четвъртия етаж“, той отмести крака си от стъпалото върху тръбите, като се опираше с ръце в стената, за да пази равновесие, и стиснал фенерчето в устата си, преброи четири отоплителни тръбопровода, извади от джоба си нож, изряза отвор в алуминиевото фолио на петия и се напъха навътре.

След петнайсет минути разряза друг тънък лист и се вмъкна в друг тесен проход. Тук циментът бе заместен от пресован пенобетон. Насочи светлината вляво и бавно разгледа стената. Нещо проблесна. Панта. На шейсет сантиметри по-надолу — втора. Той постави длан върху стената и натисна.

Преградата се отмести изненадващо лесно. Все още на четири крака Клайст се промъкна в дупката и се озова пред един огромен гоблен, закриващ цялата стена. От лявата му стена имаше легло. Той стана и притвори тайния вход.

— Закъсняваш.

Клайст се обърна и видя кардинал фон Нойрат — седеше на един стол. Именно той бе открил в плановете тайния път към стаята и бе уредил да се монтира врата, а после да му предоставят това помещение.

— Съжалявам, ваше преосвещенство.

— Говори тихо. Тези стени са тънки като хартия.

Клайст кимна, направи няколко крачки към кардинала, взе един стол и седна.

— Искам едно от онези деца да бъде взето. И това бързо да излезе по новините. — Фон Нойрат видя моментното смущение на лицето на Клайст. — Няма значение кое. Всяко ще свърши работа. Онези шест гласа ми трябват, и то още утре.

— Да излезе по новините? Как…

— Притиснати сме, Щефан. И все пак не сме запечатани във вакуум. Тази сутрин всички успяхме да чуем за събитията в Билбао и Гьотинген и на някакво място близо до югославската граница. Вие вземате детето, а ние ще научим за това. — Той помълча, после каза: — Онези няма да се мотаят още дълго, нали?

— Няма.

— Какво стана?

— Изгубване на връзката.

— Свържи се с Харис. Като че ли е склонен да преиграе. Кажи му, че нищо не се е променило.

Клайст кимна.

— Ако по някаква причина утре се появят затруднения с гласуването, искам да изтече информация за сирийската връзка с банката. И името на Артуро да е на предно място. — И добави с по-остър тон: — И помни, нищо от това, което говорим, да не стига до графинята или Блейни. Не ти трябва да знаеш защо.

Клайст кимна.

— Как е нашият свещеник?

— Най-скорошният контакт беше снощи. Той се обади.

— Много добре е направил. — Раздразнението му трая само секунда. — Добрал ли се е до „Ходопория“?

— Ще го направи до няколко дни.

— Разбирам. — Фон Нойрат забеляза моментно колебание в очите на Клайст и попита:

— Какво има?

— В бежанския лагер го били намерили четирима.

— Какви четирима?

— Не знаем.

— Вярваш ли му?

— Да.

— Кои може да са били?

— Не знаем.

— Превъзходно. — Думата беше пълна с язвителност. — Искам да изясниш това до утре сутринта. Ако междувременно той не успее да открие „Ходопория“, намери го, вземи напътствията от него и сам открий къде е ръкописът. Няма повече да се разтакаваме. Разбра ли?

— Да, ваше преосвещенство.

— Добре. — Фон Нойрат стана. — Ако няма нищо друго…

Клайст поклати глава.

— Скоро ще минат да ни канят на вечеря. Храним се заедно в мълчание. Като се има предвид храната, разбирам защо е така.

Клайст не беше сигурен дали трябва да се усмихне на тази реплика, или не. Вместо това само кимна и се изправи.

— А, още нещо — каза фон Нойрат. — Изпрати на господин Харис поздравленията ми във връзка с последния му обществен рейтинг. Прати му яйце. Твърдо сварено яйце. Той ще разбере. — И кимна на Клайст към малката вратичка.

След минута Клайст пълзеше по обратния път през отоплителната шахта, капки пот падаха от лицето му върху алуминиевото покритие.

Твърдо сварено яйце. Чудеше се дали не е пропуснал нещо. Или просто това беше начин кардиналът да го постави на мястото му; нямаше да е за първи път. Каквото и да имаше предвид, Клайст беше сигурен в едно нещо.

Свещеникът трябваше да е мъртъв в срок от един ден.

Поне в това отношение нямаше никакво съмнение.

 

— Найдж… сигурен ли сте, че не искате малко десерт?

Найджъл Харис се усмихна на човека, който седеше на масата срещу него.

— Нахраних се, благодаря. — Срещу него седяха още трима души. Делови обяд, организиран от фирмата на Стив Грималди, много „развойна“ обстановка, съобразена с „неразхищение на време“, предвид текущото „натоварено“ положение на Харис. Полковникът бе започнал да разбира жаргона на рекламната индустрия, макар че не бе сигурен дали това е механизъм на индустрията, или на самия Грималди — рекламният бос очевидно много искаше лично да попие това, което щеше да се чуе по време на разговора. От само себе си се разбираше, че останалата част от персонала улавя всяка негова дума — всяко нещо „на същата страница“ — особено когато си позволяваха кратки почивки, за да „заковат“ подробностите.

Деловият обяд бе почнал в единайсет. Сега беше почти един.

Докато отнасяха чиниите, Харис погледна през прозореца. Никога не беше се старал да проучи географията на Лос Анжелис и не беше съвсем сигурен дали се намира там, където мислеше, че е центърът на града. От трийсет и осмия етаж определено приличаше на централната част, макар че по улиците имаше подозрително малко хора. Може би ресторантите бяха под короните на дърветата. Или може би сервирането по домовете в тази държава беше станало вече много добро. От това той тепърва щеше да страда — тази храна неминуемо щеше да му стъжни живота.

— Мисля, че ще искате да обобщим нещата, Найдж. Още е твърде рано…

— Текущо. — Харис кимна.

— Точно така. Тоест не сме сигурни как точно ще играем с тези въпроси. Но искаме да получим бързи резултати. — Грималди кимна на една от сътрудничките си; тя натисна някакъв бутон в центъра на масата и в отсрещния край на залата от тавана се смъкна голям телевизионен екран. Втори бутон и щорите започнаха да се затварят. Харис се обърна към Грималди и повдигна вежди, като че ли беше зашеметен. Рекламният бос се усмихна доволно. Светлините намаляха.

— Вашата група незабавно ще получи голяма преса, Найдж, и мисля, че ще е добре да погледнем новинарското качество. Нещо като изборен момент. Това довежда хора в лагера ви. И не се страхувайте да ми кажете какво точно чувствате.

Грималди натисна още един бутон и екранът оживя, появиха се плъзгащи се последователни номера, думите „Найджъл Харис Промо 1“; след това, когато броячът стигна до десет секунди, центърът на екрана се изпълни с цитати от една от последните статии за Алианса. Познат глас от прегледите към всеки филм през последните пет години започна бавно да чете.

— Това е идея за бъдещето ни… Посланието й е ясно… Време е да вложим вярата си там, където смятаме, че ще…

На екрана се появи класна стая, пълна с деца, единайсет-дванайсет годишни, съвършена смесица в етническо и расово отношение, всички бяха усмихнати, на черната дъска с големи букви бе написано „търпимост“, децата очевидно обсъждаха нещо. Екранът потъмня, появи се друг цитат. Гласът прозвуча отново.

— Нашите деца трябва да разберат какво ги свързва. И отговорът е един — вярата.

Появи се типично рекламна сцена — хора на оживена улица, отново широко етническо разнообразие, идеалните семейства се разхождаха, спираха се да поговорят, в дъното на кадъра се виждаха три различни църкви — едната приличаше на синагога, очертанията й бяха леко размити и подробностите не личаха. С помощта на някакъв специален технически ефект трите сгради започваха да се срастват, щастливата малка общност наблюдаваше промяната. Този път нямаше цитат. Само глас.

— Време е да изградим Алианс на вярата, където религиозните различия отстъпват за сметка на едно по-широко духовно общение.

По екрана преминаха снимки на Харис, на няколко други видни членове на Алианса и американското знаме, развявано от вятъра, последният кадър — ширнало се поле някъде из Средния запад.

— Алианс на вярата. Мостът към третото хилядолетие.

Екранът потъмня, лампите светнаха. Харис се обърна към Грималди, който стоеше до най-отдалечения прозорец. Грималди гледаше право в него, на лицето му имаше усмивка като за празник.

— Разбирам — каза Харис, като се мъчеше да намери подходящите думи, — но не съм сигурен, че говорихме точно за това. Общо взето е малко… пресилено.

Усмивката моментално стана по-широка.

— Сигурно е така. Но има добро и лошо пресилване. За кое говорите вие, Найдж?

— За това, че тази реклама не бива да се гледа извън стените на този офис. — Харис усети как напрежението в залата се покачва. — Точно какво чувствам ли, господин Грималди? Това, което видях, е несмилаемо, сладникаво, и не казва нищо за Алианса.

— Не подценявайте несмилаемото и сладникавото — каза Грималди. — Те се харчат добре.

— Сигурен съм, че е така, но не вярвам, че продаваме нещо. Ние искаме да вдъхновим. Има доста голяма разлика. Мога ли да попитам какво се случи с откъсите, които заснех аз? Мисля, че те много ясно представяха становището ми.

— Момент. — Грималди кимна на един от сътрудниците си и светлината отново намаля. — Втора промоция.

Този път картината на екрана съвсем не беше толкова излъскана. Млад мъж, може би трийсетинагодишен, седеше на пейка в парка, подпрял брадичката си с ръце. Камерата обиколи няколко пъти около него, даде близък план, после се отдалечи. Мъжът като че ли гледаше някъде в далечината. Чу се гласът зад кадър, този път без предишната помпозност.

— Имаше време, когато не бях сигурен какво ще е бъдещето му.

Бързи кадри на група деца, играещи в парка, отново наклонени ракурси, кадри в едър план и отдалеч, повторени в бърза последователност.

— Мислех си за обичайните неща, за гимназията, за университета. Намерих му работа. И че един ден той също така ще гледа своето дете и ще си мисли за същите неща. Същият безкраен цикъл. И се запитах: това ли е всичко, което мога да му дам?

Мъжът стана и закрачи към момченцата. Спря при едно дърво. Гледаше сина си, който тичаше с топката; другите деца тичаха подире му. Мъжът се усмихна.

— Бива го, нали?

Синът му го видя, ритна топката към децата и затича към баща си. Когато мъжът приклекна, за да оправи ризата му, гласът зад кадър продължи:

— Ако си задавате някои от тези въпроси, помислете за Алианса на вярата. Аз го направих. Точно там може да обединим бъдещето им.

Последва кадър на небето, после камерата показа широк плаж, по който крачеше Харис — в далечен план; панталоните му бяха навити до глезените, двете му деца шляпаха във вълните пред него. Камерата приближи.

— Аз съм Найджъл Харис, директор на Алианса на вярата. Ако търсите нещо, което да придаде истинска стойност на живота ви и на живота на семейството ви, присъединете се към нас.

Камерата проследи погледа на Харис към момчетата.

— Това е тяхното бъдеще. Не ги лишавайте от личната им връзка с вярата.

Камерата се върна към Харис, който се спусна към децата си и започна да ги плиска с вода; те се обърнаха и също започнаха да го пръскат.

Екранът бавно потъмня, прозвучаха последните думи:

— Алиансът на вярата. Нашият мост към третото хилядолетие.

Лампите отново светнаха.

Грималди още беше при прозореца.

— Казах ви, че трудно смилаемото и блудкавото се продават — каза той и пристъпи към стола си. — Въпросът е само в опаковката.

Харис го погледна и едва сега разбра колко е умен. Цялата сутрин беше само прелюдия към този момент, безсмислените приказки бяха запазени за обяда и за първата промоция. Всичко бе предвидено така, че да може този момент да постигне пълния ефект — и Харис разбра защо Грималди е толкова прочут.

— Да, мога да разбера това — отвърна той.

— Е, това по-свързано ли е с темата, полковник Харис?

— Наричайте ме Найдж. — Той се усмихна. — Да.

 

Привечер всичко себе успокоило. Бяха отнесли тялото в една малка къщурка в края на селото, дома на местния ходжа. Там щеше да бъде измито, почистено и приготвено за погребението, според мюсюлманския обичай, последните ритуали на Пиърс щяха да бъдат измити заедно с останалите светски неща. Успяха да заангажират вниманието на Иво с друго по време на мрачната процесия до къщата на ходжата, но другите деца от селото не бяха толкова щастливи — те бяха основни участници в древния ритуал. Пиърс не попита защо е така — Мендравич сигурно нямаше да може да му обясни. По време на вечерята ръководителят на неуспялото нападение продължи да не обръща внимание на Пиърс, несъмнено го обвиняваше за сутрешната бъркотия. Католически свещеник. Католическа църква. За него това беше едно и също. Въпреки това успя да покаже изключителна топлота към Иво и Петра — правеше всичко възможно, за да поддържа разговора на масата, сякаш трагедията от деня бе оставена за друго време. Пиърс седеше мълчаливо.

Бързо му стана ясно колко умно момче е Иво. Беше възпитан и не се колебаеше да защитава своята гледна точка, но не обичаше да се отнасят с него като с дете. Имаше нещо от напереността на Петра в начина, по който водеше спора.

— Това не е вярно, мамо — каза той. — Защо да се грижим за сърбите, след като те не мислят за нас?

Следата от папагалско повторение си личеше — кратки фрази, които бе чул от Салко или от майка си — малко поизкривени, но винаги пускани в подходящия момент. Не беше важно толкова какво казваше, а как го казваше, и това позволяваше умът му да блесне. Дори когато Петра бе принудена да се защитава, Пиърс усещаше удоволствието й от малките закачки на Иво.

— Добре, може би именно затова трябва да се тревожим за тях дори повече — отвърна тя.

Той правеше топчета от хляб.

— Не, защото Салко каза, че те точно това искат. Би трябвало да им дадем това, което искат, но не можем.

— Както например? — попита тя. Всички на масата наблюдаваха момчето. То лапна поредното топче и каза:

— Като например да им покажем, че сме уплашени. А ние не сме. — Още едно топче.

— И никога няма да им покажем — потвърди ръководителят на акцията с усмивка. — Дори ако сме малко поуплашени.

Иво го погледна, поколеба се, после кимна — много откровен и ясен жест за едно момче. После се върна към заниманието си с хляба.

— Винаги ли е така? — попита мъжът. Усмивката му беше станала още по-широка.

— Не — отвърна Петра. — Понякога е наистина много сериозен.

Цялата маса избухна в смях. Иво разбра, че всички го гледат, и внезапно се притесни. Петра го прегърна и го целуна по косата.

— Смеят се, защото всички също като мен мислят, че си чудесен, Ивчо. Сигурно е много тежко, когато всеки мисли, че си толкова прекрасен.

Това само влоши нещата. Но все пак Иво може би се радваше повече на вниманието, отколкото показваше. Пиърс се подсмихва. Малък шоумен. Всъщност защо не? Нали в крайна сметка беше син на Петра.

Не беше много учуден, когато след час Иво се появи на прага на стаята му, не по-малко дързък, отколкото когато бяха на масата.

— Здравей.

Пиърс вдигна очи. След вечерята беше се изтегнал в леглото с Рибаденейра, пасажите от пет реда все така не му помагаха да дешифрира това, което бе започнал. Но все пак намираше известни връзки между тях и вече започваше да се очертава някаква картина. И изведнъж прозвуча детският глас.

— Здрасти — отвърна той и остави листовете и книгата на възглавницата. Иво остана на вратата: смелостта му стигаше само дотам. — Можеш да влезеш, не хапя.

Иво огледа стаята и бавно пристъпи вътре.

— От Америка ли идваш?

Пиърс се усмихна. Беше очаквал хиляди други въпроси, но не и този, най-очевидния от едно седемгодишно момче.

— Да.

— Знам — каза Иво доволно. — Питах мама, а тя каза да питам теб.

Петра му бе позволила да дойде при него. Не беше много сигурен с какво го е заслужил.

— Откъде разбра?

— От това как приказваш. — Иво започна да се разхожда из стаята, пръстите му докоснаха раницата.

— Какво има вътре?

— Нищо особено.

— Мога ли да я отворя?

— Разбира се.

Наблюдаваше как Иво се бори с ципа, оживен от предчувствието за това, което ще види вътре. Нещо американско. Също толкова силно беше и разочарованието му, когато намери само бельо за смяна и малко други лични вещи.

— Съжалявам — каза Пиърс. — Няма шоколад.

Иво сепнато вдигна глава и го изгледа учудено.

— Не търсеше ли шоколад? — попита Пиърс.

Хитра усмивка пробяга по детското лице.

— Откъде знаеш?

— А, имам си начини — усмихна се Пиърс.

За момент изглеждаше, че Иво не е съгласен с това обяснение. После, също така бързо, премина към следващата тема.

— Направо от Америка ли дойде?

— Всъщност не съм бил в Америка няколко години. — Отново сянка на разочарование. — Ти бил ли си в Америка?

Погледът му показваше пълно недоверие — как Пиърс изобщо можеше да попита такова невероятно нещо?

— Не. Но един друг човек е в Америка. Като теб.

— Наистина ли? — Пиърс знаеше накъде отиват нещата, но не можеше да си наложи да спре. — Кой?

— Баща ми.

Каза го с такава увереност, с такава привързаност, като че ли бе говорил с него малко преди да влезе в стаята. Трябваше да благодари на Петра за това.

— И къде живее той?

По детското лице премина сянка на смущение.

— В Америка. Като теб.

Пиърс кимна. Очевидно географията на Иво си имаше свои граници. И без да чака да загуби установения контакт, Пиърс се пресегна и измъкна изпод листата бейзболната си топка.

— Дръж. — И я подхвърли.

Иво я хвана без колебание.

— Добро хващане — каза Пиърс.

— Много е хубава. — Момчето внимателно разглеждаше малката топка. — Каква е?

— Бейзболна — отвърна Пиърс.

Очите на Иво светнаха.

— Бейзболна! От Америка?

От Рим, но нямаше да му го каже.

— Знам, че очакваше шоколад, но…

— Не, не. Мога ли да си играя с нея?

— Можеш да я задържиш, ако искаш.

Иво се ококори.

— Искаш да кажеш… че ми я подаряваш?

— Е, понякога ще ми даваш да поиграя и аз.

— Винаги, когато поискаш.

— Благодаря. Може би някой ден ще можеш да дойдеш с мен в Америка и да видиш една истинска игра.

— В Америка? — Следа от колебание. — И мама ли?

— Разбира се. И не забравяй и Салко.

Иво изхвърча от стаята, като викаше майка си. След минута се върна — дърпаше я за ръката. Изражението й беше доста по-различно, отколкото бе очаквал Пиърс: не беше точно сърдит поглед, но нещо подобно.

— И Салко! — викна Иво.

— Да, чух те, миличък — отвърна Петра и втренчи поглед в Пиърс. — Много любезно от негова страна.

— Само казах, че… — почна Пиърс.

— Знам какво си казал.

Пиърс не беше сигурен, но подозираше, че това е част от семейни отношения, каквито не бе имал възможност да изпита досега. Нещо запазено за мамите и татковците. Макар че нещата бяха на ръба, беше страшно хубаво да види, че и Петра се бори със същото.

Не беше сигурен какво изисква протоколът, така че се отпусна назад и бавно кимна.

— Трябва да лягаш — каза тя на Иво, за да прекъсне всякакви евентуални обсъждания. Момчето незабавно се хвърли в древния ритуал на молбите и пазаренето, но не постигна никакъв резултат. Но когато тръгна умърлущен към вратата, се обърна към Пиърс и му намигна.

В стаята настъпи тишина. Пиърс си помисли, че и Петра ще си тръгне, но вместо това тя се приближи към него.

— Е, откри ли къде се намира тази твоя книга във Вишеград?

— Нямам ключ.

— Значи нямаш представа къде е, не знаеш и какво е и нямаш отговор на въпроса кой ни преследва.

— Правилно. Но вече съм много близо до отговора.

Тя се засмя и седна до него.

— Може би още две очи ще помогнат.

— Сигурно. Как си с латинския?

— О! — Игриво. — Хич не ме бива.

— Значи ще трябва да се оправям само с моите очи.

— Но пък са все така хубави.

Няколко секунди и двамата не казаха дума.

— Дали не флиртувам със свещеник? — каза тя накрая.

— Не знам. Въпросът е дали свещеникът не флиртува с теб.

В този момент на вратата се показа Мендравич.

— Иън, имаш ли… О, извинете.

— Няма защо — отговориха едновременно и двамата.

— Но вие…

— Няма нищо — отново казаха едновременно те.

— Добре — отвърна той, макар че не бе сигурен какво е прекъснал. Все пак изглеждаше някак щастлив.

— Каза ли му? — попита той Петра.

— Не — отвърна тя. — Тъкмо се канех…

— Иън, чете ли вестниците? — попита Мендравич.

— Не съм — каза той. — Имам два-три в раницата, но все не ми остава време. Какво има?

— Не, имам предвид вестниците, които донесоха от Нови пазар.

— Изобщо не знам за тях. Защо?

— И откога не си чел вестници?

— Не знам. От пет-шест дни. Защо?

— Петра ми показа нещо. Ела да видиш.

След минута тримата стояха пред кухненската маса, наведени над десетина от най-големите европейски вестници. Хората от АОК може би разсъждаваха провинциално, но бяха много добре подготвени, когато ставаше въпрос за международните новини. Очевидно се стремяха да разберат какъв отзвук има дейността им извън собствения им малък свят.

— Аз също не бях поглеждал вестници близо седмица, но Петра ми показа това — каза Мендравич. — Не мога да ти кажа откога върви. — Той посочи долния десен ъгъл на дясната страница на „Франкфуртер алгемайне“. Едно малко квадратче, отпечатано извън колоните. Приличаше на рекламна обява, с изключение на това, че поради някаква необяснима причина текстът беше на английски. Преди Пиърс да го прочете, Мендравич показа още няколко други вестника — френски, италиански, гръцки — като сочеше същото каре и винаги същия език — английски. Пиърс прочете:

Където и да си в Атон,

имаш приятели, отче. В Рим.

Денонощно: 39 69884728

Във всеки вестник имаше същото съобщение. Пиърс погледна Мендравич и той му подаде телефона. Пиърс набра номера.

Вдигнаха на второто позвъняване.

— Пронто.

Пиърс не беше сигурен какво да каже. Линията мълчеше. Той погледна Мендравич, после каза на английски:

— Видях обявата ви.

— Да? — Акцентът беше италиански.

— И се обаждам.

— Обаждат ни се различни хора. Искам име.

Номер във вестника. Хора, които нямат какво да правят, освен да звънят по телефона.

— Не мисля, че трябва да ви го казвам.

— Тогава не можем да ви помогнем. Знаем името на човека, когото търсим.

Това беше вярно. И все пак…

— Не е удобно да…

— Казах, иначе не можем да ви помогнем.

Пиърс погледна Мендравич. Хърватинът повдигна рамене.

— Фотий — каза Пиърс.

Мълчание.

— Манастир на Атон.

Мълчание.

— Криптата на Закрилника.

Този път в слушалката се чу глас.

— Отец Пиърс?

Не знаеше какво да изпитва — облекчение или тревога. Понечи да отговори, но Мендравич внезапно взе телефона от рьката му и го затвори.

— Какво правиш? — попита изумен Пиърс.

— И двамата сме глупаци!

— Защо?

— Помисли, Иън. Кой е най-простият начин да разберат къде си?

Пиърс го гледаше и не разбираше нищо.

— Задържаха те на телефона, за да засекат къде си. Много е лесно, дори когато разговорът минава през спътник. Как може да сме толкова глупави!

— Но те искат да помогнат.

— Сигурно.

Пиърс не знаеше какво да мисли. Разбира се, Салко имаше право. Но кои бяха онези хора?

В съзнанието му внезапно изплува картината на четиримата от Кукеш. И онзи, който го гонеше, погледът в очите му преди Салко да го хвърли върху него. Нямаше враждебност. Нито заплаха.

Но ако знаеха за Атон, защо го преследваха? Защо не отидеха направо при манихеите? Нямаше никакъв смисъл.

— Трябва ли да се махаме оттук? — попита той. В момента не искаше да се замисля за нищо друго освен за непосредствената заплаха.

— Мисля, че да — отвърна Мендравич. — Но не съм съвсем сигурен. Ако искаш, можем да отидем във Вишеград.

— Във Вишеград? — повтори Пиърс. — Все още нямам представа къде е „Ходопория“.

— Какво? — попита Петра.

— Това, което търсим. Ръкописът. — Телефонният разговор го бе разтревожил. — Аз не… не мога да разбера шифъра. И не знам дали… Вижте, в Рим има една жена…

— Добре — каза Мендравич. — Тази нощ ще останем тук. Тръгваме утре. Може би… не знам. Мога да погледна. Ако ми обясниш за какво става дума…

— О, това ще е добре — възкликна Петра. — Сигурна съм, че ще можеш да помогнеш. Аз не можах да издържа латинския тест.

— Тест ли? — засмя се той.

— Виж, аз… ще го открия — каза Пиърс. — Трябва да го открия.

Мендравич го хвана за врата и леко го стисна.

— Мисля, че като отидем във Вишеград, всичко ще се оправи. Повярвай ми.

Пиърс кимна. Защо не? Пък и каква друга възможност имаше?

 

Графинята беше права — паството беше готово да го слуша. Харис също слушаше това, което мнозина смятаха за духовно послание на препреподобния петдесетник на Юга. Арчи Конрой и неговата Служба за Мира. Пет хиляди души в амфитеатъра. Още 120 000 гледаха сутрешната служба по телевизията. Поразило го бе как графинята бе успяла да уреди всичко за отрицателно време. Трийсет милиона долара дарения бяха едната страна на нещата. Друго беше, че на своя страна имаше едни от най-могъщите духовници в Щатите. Конрой не ги беше подвел. Щом графинята участваше, Харис имаше картбланш. Научил се бе да не я подценява.

— Сега, преди да ви предам на полковника, който бе така любезен да се присъедини към нас тази сутрин — акцентът и интонацията на Конрой излъчваха южняшко гостоприемство, с малка доза шоу, подхвърлена ей така, за смях — бих искал да знам кой е днес с него, кой ще го придружи в молитвата. Мисля, че би било справедливо да се каже, че това е общество на вярващи — от тълпата се чуха възгласи „Амин“, — което прегръща всеки с вяра. — Той се усмихна и се обърна към Харис. — Дори и един англиканец, полковник. Дори един англиканец. — Вълна от смях сред публиката. Харис усещаше, че Конрой не е съвсем готов да отстъпи от сцената.

— Защото ние тук сме една общност и вие може да седнете до човек, когото не познавате, чиято степен на вяра ви е непозната. Огледайте се. Дали той се нарича баптист? Или пък методист? А може би е от петдесетниците? Но мога да се басирам, че тук вие сте единственият англиканец, полковник. — Харис кимна, а присъстващите се разсмяха. Конрой се обърна към паството си. — Но има ли това някакво значение, след като ние сме истинска общност във вярата? Както ни казва апостол Павел в Послание до Римляните: „Нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете затова — да не поставят на брата си препънка или съблазън“. Или другото, когато ни казва: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас“. Да бъде. Защото „ако начатъкът е свет, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните.“ Огледайте се за тези клони. „Да бъде“. Може ли да го кажете заедно с мен?

Цялото паство повтори.

— Да бъде.

— Хайде пак.

— Да бъде! — Този път по-високо.

— Може ли да усетите силата в това? Може ли да усетите могъществото на този единен, всеобщ дух — ненарушен, неопетнен от плътско желание, от хорска сласт, от лични привличания? „Да бъде“. Павел ни предупреждава в Послание до Филипяни. Казва ни, че има хора, които „от завист и обич към препирня проповядват Христа“. „От завист и обич към препирня“ — повтори той. — Как? Как могат да проповядват по този начин? Защото те „проповядват Христа нечисто“. „Не-чис-то“ — натърти той на всяка сричка. — И изграждат стени високи, като че ли се мъчат да пазят Словото само за себе си, да пазят Христа в своите църкви! Може ли Господ да бъде така ограничаван? Може ли Господ да бъде пазен само за една група хора, независимо от това как се наричат? Не. Той самият се носи свободно към всички, които ще го прегърнат. Но за онези, които прегръщат „нечистото“, Той има само един отговор: „плач и скърцане със зъби“. Ако сте избрали да градите стени, да слагате прегради и препънки между братята си, няма да откриете Спасението в Него.

— А е толкова очевидно, нали? — продължи той. — Един Бог, едно спасение, една вяра. Как иначе Той ще ни чуе? Даже когато Той ни е наказал с Вавилонската кула, Неговото послание е било ясно. Различията нямат значение. Езикът, културата, богатството — той спря, за да подчертае думите си — нямат никакво значение. Търсете Него и ще говорите само един език. Езикът на Господ. Езикът на Христа.

— Знам, че има много вярващи, които смятат, че възгледите ми за обединяването само усложняват нещата. — Той закрачи по сцената. — „Остави нещата както са, Арчи“ — казват ми те — баптисти при баптистите, методисти при методистите. „Всички ние имаме различни нужди“ — така ми казват. И може би са прави. Кой съм аз да споря със статуквото? Кой съм аз, за да кажа, че сме по-силни с това, че единственото нещо, което има значение за нас, е вярата ни в Христа? Това, което искат всички и което ние имаме. — Той спря и се обърна към присъстващите. — Когато фарисеите са казали на Иисус, че Неговият път е много опасен, че посланията Му за любов и единение са много дръзки, Той е продължил работата си. Не знам дали имам такава сила. Мога да я намеря само чрез Него. Но Той никога не говори за различни нужди. Никога не споменава за статукво. Той говори за любов и спасение. Той казва само едно: истина, истина ви казвам.

Арчи се обърна към Харис.

— Това е един вид спасение, нали, полковник? — Независимо от домашно изработената си риторика, Конрой знаеше как да води една тълпа. Той превръщаше Харис в основна част от посланието си — обясняваше обезценяването на различията, като персонифицираше въпроса в личността, изправена до него на сцената. Един английски англиканец и един южняшки петдесетник. Какво би било по-ясно? Харис започваше да разбира защо графинята беше настояла за тази проява.

— Вид защита — продължи Конрой към публиката, — но защита от какво? Толкова е трудно да се говори за единение, когато има толкова много от онези, чието съществуване цели разрушаването на този глас, чиято единствена цел е да подържат „мед, що звънти, или кимвал, що звека“ — както казва апостол Павел в Първо послание до Коринтяни — вместо да прегърнат единствената Истина, която е Той. — Ораторът спря, после добави: — И не говоря за моите колеги проповедници, които казват: „Арчи, дай си почивка, карай по-леко“. — Кискания в залата.

— Причиняваме това на себе си от столетия, нали така? Позволяваме лични цели, политически страсти, търговски интереси да диктуват разрухата на това „да бъде“. В нашата собствена общност на вярата… и извън нея.

Изчака, докато настъпи пълна тишина.

— Колко от вас мислят, че говоря за приятелите ни в Рим?

Паството беше твърде добре подготвено през последните няколко седмици и знаеше какво иска да каже.

— Сигурен съм, че бих намерил грешката там. Даже по-вероятно, отколкото сред моите колеги проповедници. Мога да ви обясня причините за пет века враждебност, да ви доведа специалисти, които ще ви обяснят защо има такива конфликти, довели до сегашния разкол. Но съм сигурен, че полковникът би могъл да ви каже повече неща за това от мен.

— Но не искам и да го питам, защото вярвам в това „да бъде“ — продължи той. — Защото вярвам, че може да почнем да осъзнаваме какво ни свързва, а не какво ни разделя. Може би има възможност да прозрем през собствената си история към нашето бъдеще. Може би има нещо, което ни дава надежда, ново „начало“ — той отново погледна към Харис, — една дръзка, нова зора. Ще ме простите, полковник, но това е толкова хубава фраза.

Харис се засмя заедно с публиката.

— Защото се случват неща, които ни дават надежда, организации като тази на полковника, които ни казват „Не е ли дошъл повратният момент, когато сме се отвратили да използваме вярата си, за да се разделяме, а не да се обединяваме? Да сеем дисхармония, вместо да търсим хармонията? Да откъсваме части, вместо да лекуваме целия организъм?“ Защото трябва да помним, че ако двама живеят в мир в една къща и кажат на планината да се премести, тя ще се премести. И никога не е имало по-подходящо време от сега да установим мир в дома си.

Нова пауза.

— Защото има нещо много по-опасно от нашето разцепление, има неща, които се нуждаят от вниманието ни. Онези, които искат да говорят за доктрини и ритуали и петстотин години се зъбят един на друг, може да бъдат изненадани в малките си светове и да разберат, че на хоризонта се появява нещо много по-дълбоко. Ако се стремим към спасение, трябва да помним, че „оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта“ както е казано във Второто послание до Солуняни, който подкрепя медта, що звънти, кимвала, що звека е разкрит. Онзи, който изпитва възторг от нашето разединение. Онзи, който отчаяно иска нашият дом да бъде разделен. Защото ако сме обединени, няма възможност той да ни победи.

Огледа публиката и продължи:

— Той е стар враг в нови одежди и все още иска свещена война. За кого говоря?

През залата мина тих шепот. Всички бяха добре подготвени отново да не разберат кого има предвид Конрой.

— И той има наглостта да ни нарича безбожници! — Той направи поредната пауза. — Но не аз трябва да говоря за това. Мисля, че е време да помолим полковника да ни каже всичко за тези неща и за чудесната работа, която той и неговият Алианс на вярата са планирали. — Конрой се обърна към Харис. — За мен е голямо удоволствие да ви представя… полковник Найджъл Харис.

Залата избухна. Харис стисна ръката на Конрой. Човекът го бе представил майсторски. Публиката беше в захлас. Харис можеше само да се надява, че и другите проповедници, които бе набелязала графинята, ще улеснят работата му по същия начин.

Ееема, ееема, айо.

 

Черен пушек.

Подпрян на перилата на балкона над Арко дела Кампаня, Клайст наблюдаваше развълнуваната тълпа. Второто гласуване тази сутрин. Можеше да си представи настроението на кардинала.

Предната вечер бяха заловили момичето в Берлин — достатъчно централно място, за да може новината да се появи в повечето европейски вестници и телевизионни новини в късните сутрешни часове. Може би не бе достатъчно рано. Клайст можеше само да се надява, че новините ще стигнат до ушите, които трябва, преди следобедното гласуване — заради себе си, ако не заради фон Нойрат.

Вече бяха определили и друга цел, второ дете — в Сао Паоло, с достатъчно следи, оставени на местопрестъплението, за да се стигне до една от групите в Близкия изток. Това трябваше да е достатъчно.

Клайст погледна пак напрегнатата тълпа на площад „Свети Петър“, после измъкна от джоба си нещо, което приличаше на калкулатор, и вдигна капачето. Видя се малък екран с няколко копчета отдолу. Той започна да чука с върха на писалката си различни указания, файл след файл се показваха, после изчезваха, той проникваше все по-дълбоко в системата, за да открие това, което му бе нужно. Натисна един от бутоните и от уреда започна да се чува бръмченето на телефонна линия. След няколко секунди номерът бе избран, миг по-късно се чу звукът на включен факс. След още едно почукване по бутоните информацията от екрана започна своето пътуване през киберпространството към издателите на вестник „Кориере дела Сера“ в Милано. Изборът на фон Нойрат. Нещо, което да затвори цикъла. Клайст не бе се затруднил да поставя въпроси.

После отвори друг файл — още информация, свързана със сирийското участие във ватиканската банка. Така се попълваха различни празноти от първия файл; нови подробности правеха проблема още по-любопитен. Този път направлението бе вестник „Ла Република“ в Рим. Трети файл за „Стампа“ в Торино. Вестник „Ил Газетино“ във Венеция беше последният, който получаваше анонимното съобщение. Събрани заедно, четирите документа бяха достатъчни, за да оформят история за първите страници. И винаги в центъра беше името на Артуро Лудовизи.

Жертваха един от своите за греховете на мнозина.

Поне така беше обяснил фон Нойрат — изборът на думите бе ясно указание, че може би трийсетте години под маска бяха повлияли на кардинала повече, отколкото той самият предполагаше.

Нямаше значение. До довечера целият свят щеше да бъде запознат с последната поразяваща катастрофа в Института за религиозни дела, едно леко предизвестие за идващия потоп. Но хиените трябваше да изчакат още няколко дни. Време достатъчно, та фон Нойрат да се качи на папския трон.

И в това време щеше да има още по-големи истории, които да задържат вниманието им.

Клайст се загледа в командата за унищожаване, която святкаше пред него. По някаква причина се затрудняваше да изпълнява указанията на фон Нойрат за унищожаване на файловете. Стоеше сам на балкона, стаята зад него беше празна. Все пак изпита нужда да погледне през рамото си. Никой. Клайст погледна малкия екран и с леко почукване включи една телефонна линия. Този път друга връзка, някъде в Барселона. Второ почукване.

Четирите файла заминаха наведнъж.

Фон Нойрат му бе дал пряка и ясна заповед.

Графинята обаче винаги му бе давала много повече.

И тя би разбрала.

 

— Не, не. Това е повече от достатъчно. — Мендравич сложи поредната торба храна в задната част на микробуса; жената до него настояваше да вземе още една. — Ако ни трябва още нещо, ще си намерим по пътя.

— Не и ако ви следят — отвърна тя и напъха в ръцете му още една торба.

Жената беше над четирийсетте. Широките й рамене бяха приведени, имаше голяма, почти квадратна глава. Лицето й обаче беше младолико — прекрасна бяла кожа, ясни сини очи, вперени в Мендравич. Пиърс усети, че между тях е имало някаква история. Смешно бе, че той никога не бе питал за тази част от живота на Салко. По-точно, никога не бе мислил за това.

— Добре — усмихна се Мендравич. — Но ако взема това, ще трябва да взема и теб.

Той се наведе и сложи торбата при другите.

— Де да беше толкова късметлия. Едва ти се побираш вътре. — Тя го мушна с пръст в корема. — Сигурно ще трябва да ме сложиш отзад при храната.

— Защо? — отвърна Мендравич. — Ще оставя Иън да кормува. И ще ти покажа за какво е задната част на тоя бус.

Мощен удар се стовари на гърба му. Жената погледна над рамото му Пиърс; бледността на кожата й не можеше да скрие изчервяването.

— Не искаше да каже това, отче — рече тя и се изчерви още повече.

Още едно шляпване по гърба.

— Е, може и да е имал нещо наум — засмя се тя, удари Мендравич още веднъж и тръгна към къщата. — Но няма вероятност да стане.

Мендравич погледна след нея и каза достатъчно високо, за да може тя да го чуе.

— Бедната жена, Иън. Не знае какво изпуска.

— О, зная — отвърна тя, без да се обръща. После си влезе.

Мендравич се засмя и подаде ключовете на Пиърс.

— Ти караш. Уморен съм.

— Искам да се сбогувам с Петра и Иво.

— Разбира се. И аз също. Няма да ти трябва задната част на буса, нали?

— Виж какво, удрям по-силно от твоята приятелка.

— Петра знае ли?

Пиърс понечи да отговори, но разбра, че не може да каже нищо.

— Тя къде е?

— Казах без четвърт. Дай й още пет минути.

Като че ли ги беше чула, Петра изхвърча от къщата с чанта на рамо и каза:

— Кой ще кара?

— Къде си тръгнала? — попита Мендравич.

— С вас — отвърна тя.

— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.

— Не сме. Ти ми каза какво искаш да направя. Помислих по този въпрос и реших, че идваме с вас.

— Мисля, че не бива — рече Мендравич.

— Знам какво мислиш. Аз пък мисля, че ще е по-лошо да останем тук, ако са ни засекли.

— Казах ти още сутринта. — Тонът на Мендравич стана рязък. — Ако са ни засекли, вече щяха да са тук.

— Може би да, а може би не. Единственият начин да съм сигурна е като се измъкна оттук.

— Права е — обади се Пиърс.

Погледът на Мендравич го накара да млъкне.

— Ако беше само ти, разбирам — продължи Мендравич. — Даже всъщност щяхме да сме по-добре с теб. Но не искам да намесвам Иво. Те могат да дойдат тук, могат и да не дойдат. Хубаво. Но определено ще са във Вишеград.

— Тогава ти остани тук.

— Искаш да кажеш… — Той я погледна малко смутено. — Добре, Иво и аз ще останем тук.

— Иво идва с мен.

— Това е глупаво, Петра.

— Не. Просто не разбираш какво говоря.

— Чудесно разбирам какво…

— Не, не разбираш.

— Виж, ако се страхуваш пак да загубиш Иън… — Мендравич спря, осъзнал, че е престъпил границите: ледът в очите на Петра му го показа. — Разбери — продължи той по-меко. — Единствената ми грижа тук е Иво.

Петра го изгледа яростно, после попита:

— Той къде е?

— Какво?

— Иво. Къде е?

— Мислех, че е в къщата с теб.

По лицето й пробяга тревога.

— Каза, че ще дойде да ви помогне при колата.

Мендравич я гледаше напрегнато.

— Не е ли при вас? — избухна тя.

— Трябва да е вътре — каза Пиърс.

Петра се втурна в къщата, след секунди изскочи и викна:

— Няма го!

— Сигурно си играе някъде — каза Пиърс. — Аз ще тръгна натам. Салко може да тръгне нататък. Ти стой тук.

Петра само кимна.

Вече беше обяд и уличките бяха съвсем пусти. Малкото хора, които срещна, не бяха виждали момчето. Пиърс стигна почти до края на селото. Вярата му в собствената интуиция намаляваше. Изведнъж чу глас отгоре.

— Момчето ли търсиш?

Пиърс вдигна глава и видя един мъж, седнал на покрива на близката къща; край него бяха разхвърляни инструменти.

— Онова със светлокестенявата коса и хилядата въпроса?

— Да — каза Пиърс.

Мъжът кимна.

— Искаше да знае за какво служат всички инструменти. И защо не съм направил покрива така, че да няма нужда да се поправя. Но всъщност говореше за Павле. — Пиърс продължи да го гледа втренчено и мъжът добави: — Момчето, което умря вчера.

Пиърс кимна. Очевидно опитът им да отвлекат вниманието на Иво не беше така успешен, както си бяха мислили.

— Накрая ме попита. Някои неща не бива да се казват на децата, но… Както и да е. Казах му да иде при ходжата, ако толкова се интересува. Тръгна преди петнайсетина минути. Ей там. — Мъжът посочи с глава.

Пиърс му благодари и закрачи към къщата на ходжата.

Ясно беше защо малката къща е почти извън селото. По-ниска от останалите, тя изглеждаше прегърбена от старост — изкривен градеж от размърдали се камъни, опрял в склона на хълма, дясната страна бе поддала. Двете прозорчета от двете страни на вратата гледаха уморено, нямаше следи кога за последен път са мити. Но най-неуместно изглеждаше покривът. Нищо подобно не бе видял в селото — недодялан купол върху четири паянтови стени. Далечна прилика с църквата „Сан Бернардо“, но тук старовремската недодяланост беше сведена до селско уродство.

И все пак изглеждаше определено одухотворена — едно спокойствие сред трескаво движещия се свят.

Вратата беше отворена, отвътре идеше слаба светлина. Смрадта на мръсно и запуснато го облъхна за „добре дошъл“. Той пристъпи напред с едно колебливо: „Добър ден“. Мръсните прозорци почти не пропускаха светлина. Видя маса, столове, дъбови шкафове, губещи се в сенките. Стаята дремеше в някакво състояние на вцепенение.

Не чу отговор.

Пристъпи навътре. Край лявата стена забеляза стълба — неравните стъпала бяха вградени в камъка. Нямаше перила, само голи тесни стъпала. Той се заизкачва по тях.

Погледна през вратата и видя ходжата — той спокойно се хранеше на една паянтова дървена маса, седнал на старовремски стол. Беше невероятно мършав и се беше навел над паница чорба. Сбръчканата му ръка беше стиснала кораво парче хляб. Старецът внимателно вдигаше лъжицата до устата си, но въпреки това по брадичката му се стичаха мазни капки.

Пиърс пристъпи към него и той вдигна поглед и каза:

— Търсиш момчето, нали?

— Да — отвърна Пиърс.

— Умно дете — каза ходжата. — Не изглеждаш много разтревожен.

Пиърс наистина не беше разтревожен. Нямаше отговор защо.

— Не съм.

— Добре. Искаш ли чорба?

— Не. Аз…

— Търсиш момчето.

Пиърс кимна. Имаше нещо странно спокойно в този дребен мъж и в държането му, също както и в къщата му — еднакво и непоправимо увредени, но някак безметежно спокойни в безгрижната си развала.

— Ти си свещеник, нали?

— Да, свещеник съм.

— Странно как всичко се събира в едно, нали?

Пиърс нямаше представа за какво говори старецът и затова само кимна.

— Важно е за децата да гледат това. Може да се научи нещо. — Старецът дръпна една завеса и зад нея се видя дълбока ниша; замириса на тамян и камфор. — Това е нещо, което трябва да знаят.

Тялото на Павле беше увито с ленен чаршаф. До него седеше Иво, с ръце в скута и с бейзболната топка в ръцете.

Искаше да знае — каза ходжата шепнешком. — Когато са любопитни, трябва да им се обяснява.

Пиърс тръгна към детето, но ходжата го хвана за ръката.

— Дойде при мен и поиска да остане. Казах му да дойде да хапне, когато свърши.

Ходжата пусна ръката му; Пиърс дръпна завесата още малко встрани и пристъпи в нишата. Ходжата се върна на масата, а Пиърс колкото се може по-тихо седна до Иво.

Не каза нищо. Иво също мълчеше.

— Много смело, че си дошъл тук сам — каза накрая Пиърс.

Иво кимна. Очите му бяха вперени в трупа.

Пиърс не беше сигурен какво точно привлича вниманието на момчето. Реши да изчака. След няколко секунди Иво каза:

— Различно е.

Пиърс кимна.

— Когато не познаваш някого — каза Иво, — е различно.

Очевидно Петра не му бе казала всичко за времето, когато бяха воювали заедно.

— Този път не ми е толкова мъчно. Това лошо ли е?

— Не. — каза Пиърс. — И на мен не ми е много мъчно.

— Ти не познаваше Радисав. — Иво се обърна към него.

— Да. Но познавах други хора. Познаваха ги и майка ти и Салко. През войната.

— Да де. — Иво кимна. — Но ти не познаваше Радисав.

— Не го познавах — каза Пиърс.

— Мъчно ми е, като се сетя за него.

Пиърс колебливо постави ръка на рамото му. Поседяха така няколко минути. Накрая момчето стана и каза:

— Различно е. — Стискаше топката с лявата си ръка. Протегна дясната към вкочаненото тяло и го пипна.

Естественият инстинкт на Пиърс беше да прочете молитва. Той стана и се прекръсти. Но може би бе по-добре да не казва „Отче наш“ пред ходжата. Неизвестно защо, като гледаше как Иво докосва трупа, се сети за написаното от Рибаденейра. Да, трябваше да се помоли.

И без да знае напълно защо, Пиърс започна да се моли на латински за младия човек.

— И ето протягам двете си ръце към Теб, и всичко да е в орбитата на светлината.

Иво го хвана за ръката и все така вгледан в тялото, продължи също на латински:

— Когато съм изпратен да се боря с мрака и знам, че Ти можеше да ми помогнеш…

Пиърс спря. Иво също спря, усмихна се, обърна се към Пиърс и каза:

— Знам я тази песен. Салко ми я пее. „Ароматът на живота е винаги с мен, о, жива вода, о, дете на Светлината…“

Пиърс се вцепени.

Ееема, ееема, айо.