Джонатан Раб
Ръкописът Q (9)

Епилог
Брустьр, Масачузетс

Слънцето се потапяше зад хоризонта, по-жълто от портокал. Нямаше вятър и жегата на плажа беше по-малка отпреди час. Всеки полъх носеше аромата на сол.

Пиърс гледаше вълните. Три седмици у дома и едва сега започваше да осмисля случилото се.

Блейни беше прав. Папството премина в ръцете на Перети седмица след първите новини. Изборите бяха ограничени до шест дни, бяха повикани осемте оцелели кардинали и мнозина епископи, за да проведат конклава. И бяха избрали Перети още на първия тур.

По-интересното обаче беше свитъкът — „Книгата на «Q»“ според учените, който Перети бе спасил от лапите на така наречените заговорници. Охраняван по-зорко и от свитъците от Мъртво море, „Q“ бе помогнал на хората да възстановят равновесието си след бомбените атентати. Аниели бе разпространила новината и важни хора бяха започнали да сядат около масите. Първата стъпка. Щеше да трябва известно време преди чувството за нормалност — каквото и да означаваше това — да се завърне.

Все пак имаше положителни признаци. Трупа методистки проповедници в Щатите твърдяха, че Ватиканът пазел „Q“ само за себе си — появиха се слухове, че католически учени били дописали повечето неща в свитъка за свои цели. Дрязгите пак започваха.

И разбира се, никакво споменаване на манихеите.

Някой го напръска и Пиърс се обърна. Беше Иво. В очите му се четеше израз на предвкусвана отплата. Само преди няколко дни бе започнал да се държи по-естествено — смъртта на Салко бе все още скорошна.

— Ох, Ивчо — каза Пиърс. — Май започва да вали.

Взрив от смях.

— Не беше дъжд! Не беше дъжд!

— Хм — каза сериозно, Пиърс. — Да не би да е…

Не можа да завърши — шепа вода отново се изля върху главата му. Пиърс скочи. Петра и Иво веднага побягнаха встрани.

Пиърс се приведе и изръмжа като звяр. Но очите му бляскаха закачливо.

— Мисля, че го пощурихме, Ивчо — каза Петра.

— Мама го направи — засмя се момчето. — Мама те поля, не съм аз. Мама беше.

Пиърс скочи, сграбчи го и го понесе към водата.

— Не! — пищеше Иво и се смееше. Пиърс го хвърли във водата.

— Пак ме хвана! — викна Иво, щом се показа над водата.

— Дай сега да хванем мама — каза Пиърс, обърна се и тръгна към брега.

Лицето на Петра бе прекрасно. Момент на паника, после пълна капитулация. Иво тържествуваше.

Пиърс разтвори ръце, готов да я метне на рамо. Вместо това бавно се изправи и я прегърна. Топлото й тяло се притисна до гърдите му.

Тя го целуна.

— Вече не приличаш на свещеник.

— Защо, това проблем ли е?

Тя се усмихна и попита:

— Каза ли на семейството си?

— Те знаят от момента, в който слязох от самолета. — Той я вдигна и я понесе към водата.

— Не, Иън. Не сега. Лекарят каза, че не бива да влизам във водата.

— До днес. Това каза.

Беше нагазил до колене, Иво беше до него.

— Ей сега ще видиш ти, мамо! — засмя се момчето.

Пиърс й прошепна в ухото:

— Или може би ще изчакаме до среднощното плуване, а?

— Да, бихме могли — прошепна тя.

Той нежно я целуна, после я сложи да стъпи във водата. Миг по-късно вече гонеше Иво.

— Значи аз ще си го получа заради мама, така ли?

Иво се мъчеше да избяга. Но нямаше начин.

Заедно паднаха във водата. Пиърс го грабна и го притисна до гърдите си. Заплуваха, главите им заподскачаха едновременно над водата.

Далеч от незначителното, в едно море, на пръв поглед пусто.