Хулио Корреа
Поточе

Поточето е мръсно, ала неговата песен

е толкоз чиста, че е сякаш свята.

Канали мътят му водата,

която влачи гной и кръв

от болниците градски,

парцали и памуци,

и следват я мухите,

във хор извили горно „до“

под дрезгави сурдинки,

Една обувка дясна,

отпрана,

с хапливия си глупав смях

се смее на едно момче,

което от ръждясала сардинена кутия

монтира броненосец

в магическата корабостроителница на мечтата.

Едно бездомно тъжно куче

в течението му нечисто

си разхлади изхапаната кожа,

погледна кротко бедното момче,

пи и по пътя си замина,

за да го хапят и го удрят с камъни отново.

Очите му във грамофонните си плочи

отразиха благодарствена любов,

затрогната от пеенето на потока.

А после идват три деца, троица братя,

и хванали се за ръце,

с ритници от поточето пилеят

красиви бисери, подскачат, щом ги зърнат,

и на устата им момчешки наровете зрели

разпукват от веселието лудо

в едно избухване на силни смехове.

И жалкото поточе, мътно

от нищетата на предградията клети,

започва цялото да свети.