Дийн Кунц
Закоравелия (2)

2

Сред останалите детективи от отдел „Убийства“ Франк беше известен като Закоравелия Шоу. Това бе и прякорът, с който го наричаха приятелите му, когато беше в корпуса за морски пехотинци преди повече от двайсет и пет години. Бе си заслужил това име заради непоколебимостта си, твърдия си характер, упорития си нрав и невъзможността да бъде пречупен. Прозвището го последва и когато напусна военната служба и се присъедини към Полицейското управление на Лос Анджелес. Франк изобщо не насърчаваше хората да го наричат по този начин, но те въпреки това го правеха, понеже името му прилягаше.

Той бе висок, широкоплещест, с тесни бедра, а тялото му бе здраво като стомана. Когато огромните му длани бяха свити в юмруци, изглеждаха толкова заплашителни, че стигаше само да ги размаха пред лицето на съперника си, за да получи мигновеното му съдействие. Широкото му лице приличаше на издялано от гранит — с много зор и с цената на сума ти изпочупени длета и неизброими удари с чук.

Колегите му от отдел „Убийства“ често обичаха да казват, че характерът на Франк познава само две състояния — зъл и по-зъл.

Бледосините му очи, бистри като дъждовна вода, гледаха на света с ледено подозрение. Когато се замислеше, той обикновено оставаше напълно неподвижен, а живият му поглед контрастираше със застиналостта на тялото му и създаваше впечатлението, че той наблюдава света от вътрешността на някаква черупка. Той беше дяволски корав човек — или така поне твърдяха приятелите му. Това обаче беше само половината от онова, което казваха за него.

Сега, след като зареди револвера си, той пристъпи към вратата на склада. Ритна я силно и тя се отвори. Приведен и присвил глава, държейки пистолета насочен пред себе си, той се вмъкна бързо в сградата, оглеждайки се наляво и надясно, очаквайки всеки момент Скаг да връхлети отгоре му, въоръжен с лост, чук или какъвто и да е там инструмент, който копелето бе използвало, за да проникне в сградата.

От лявата страна на Франк се издигаше шестметрова стена, осеяна с метални лавици, отрупани с хиляди малки кутии. Отдясно пък бяха наредени големи дървени контейнери, подредени в редици, издигащи се поне на девет метра височина, простиращи се дълбоко във вътрешността на зданието. Между редиците бе оставено място за коридори, достатъчно широки, за да могат да се движат електрокари и други товарни машини.

Флуоресцентните лампи, монтирани по издигащия се на петнайсетина метра таван на помещението, бяха загасени. Само няколко крушки хвърляха бледо сияние върху съхраняваните стоки, оставяйки по-голямата част от обширното хале потопено в царството на сенките.

Франк се движеше предпазливо и тихо. Обувките му жвакаха, докато пристъпваше по циментовия под, но звукът почти не се чуваше заради непрестанното барабанене на дъжда по ламаринения покрив. С вода, стичаща се от веждите му, покрай челюстта му и от дулото на пистолета, той оглеждаше внимателно всяка от редиците и проверяваше празните пространства между тях, взирайки се в полумрака с готов за стрелба револвер.

Скаг се намираше в далечния край на третия проход, на около четирийсетина метра от мястото, където стоеше Франк, наполовина в сенките, наполовина облян от млечно бледа светлина, изчакващ да види дали детективът ще го последва. Той можеше да стои далеч от светлината и да се прокрадва в мрака покрай контейнерите, където изобщо нямаше да бъде забелязан, но като се излагаше така демонстративно на показ, той сякаш се подиграваше на Франк. Скаг остана още известно време на мястото си, като че ли да се увери, че е бил видян, след което бързо изчезна зад ъгъла.

Пет минути си играеха на криеница, движейки се тихомълком из лабиринта между всевъзможни кутии и сандъци. Убиецът се изложи на показ още три пъти, макар че нито веднъж не допусна Франк да се доближи до него.

„Той също се забавлява“ — помисли си полицаят. Това го ядоса.

Високо горе на стените, под обвитите с паяжини корнизи, имаше тесни, неголеми прозорци, благодарение на които подобната на пещера сграда се осветяваше през деня. Сега единствено блясъкът на светкавиците ги разкриваше. Макар и спорадичното им избухване да не можеше да освети складовото помещение, то беше достатъчно да заблуди полицая, тъй като сенките оживяваха и подскачаха от внезапните експлозии от светлина. Франк за малко да застреля два от тези безобидни фантоми.

Промъквайки се в друг проход, взирайки се в здрача от двете страни, детективът изведнъж чу силно стържене. Той веднага се досети какво го е предизвикало — контейнер, плъзгащ се върху друг контейнер.

Погледна нагоре. Високо над главата му в полумрака един контейнер с размерите на канапе — който изглеждаше като черен силует — тъкмо се клатушкаше на ръба на този под него. След това се наклони рязко и изведнъж полетя като камък надолу, право срещу взиращия се в тавана полицай.

Франк светкавично се хвърли напред и се претърколи точно в момента, когато контейнерът експлодира върху цимента, където детективът бе стоял допреди малко. Той се помъчи да прикрие лицето си от стотиците трески, които подобно на десетки шрапнели се разпръснаха мигновено след сблъсъка. Огромната кутия се оказа пълна с хромирани кранове за чешми и лъскави душ-батерии, които се разпиляха по пода, като няколко от тях удариха Франк по гърба и хълбоците.

Горещи сълзи опариха очите му, защото болката в гърдите отново се беше събудила. Имаше чувството, че ребрата му са стрити на прах.

Високо горе Скаг издаде звук, който наподобяваше едновременно вик на ярост, животински вой, възбуден от тръпката на лова, и ненормален смях.

Благодарение на някакво шесто чувство Франк усети предварително убийствената, спускаща се мълниеносно тежест. Той се завъртя надясно, надигна се и се прилепи плътно до същата стена от контейнери, на върха на която стоеше Скаг. Втори огромен контейнер се разби с трясък на пода пред него.

— Жив ли си? — извика Скаг.

Франк не отговори.

— Да, трябва да си долу, защото не те чух да крещиш. Пъргаво копеле си ти, а?

Отново този безумен кикот. Звучеше като атонална музика, изпълнена на някаква разстроена флейта. Студен, металически звук. Нечовешки. Франк Шоу потръпна.

Изненадата беше любимата стратегия на детектива. По време на преследване той обичаше да прави точно това, което жертвата му най-малко очакваше. Сега, използвайки за прикритие трополенето на дъждовните капки по гофрирания ламаринен покрив, той се изправи в мрака покрай стената от контейнери, прибра пистолета си в кобура, примигна няколко пъти и започна да се катери.

— Не се крий в сенките като плъх — изкрещя Скаг. — Що не се покажеш и не се опиташ да ме застреляш, а? Имаш пистолет, а аз нямам. Твоите куршуми срещу всяко нещо, което мога да хвърля върху теб. Какво повече искаш, пъзливо ченге такова?

Шест метра нагоре по деветметровата стена от дървени контейнери, с изтръпнали от напрежението пръсти, впили се във всяка възможна пролука, и крака, плътно прилепени към тесните жлебове между кутиите, Франк застина за миг. Болката отдясно го стегна досущ като ласо и заплаши да го запрати два етажа по-надолу върху циментовия под. Полицаят се вкопчи с всички сили в несигурната си позиция и стисна очи, мъчейки се да прогони болката.

— Ехо-о, задник такъв! — извика Скаг.

„Да?“

— Знаеш ли кой съм аз, бе?

„Голям човек на въртележката на психарите, не е ли тъй?“

— Аз съм този, когото вестникарите нарекоха Нощния касапин.

„Знам, бе, много добре знам това, лигаво изродче.“

— Целият този проклет град лежи буден посред нощ, страхувайки се от мен, питайки се къде ли съм в момента — продължаваше да вика психопатът.

„Не целият град, човече. Лично аз изобщо не съм си нарушил спокойствието заради теб.“

Постепенно парещата болка в ребрата му утихна. Е, не изчезна съвсем, но сега се бе притъпила и намаляла до монотонно пулсиране.

Сред приятелите си измежду морските пехотинци и колегите от полицейското управление Франк имаше репутацията на човек, понасящ с лекота нараняванията, които биха повалили всеки друг. Във Виетнам беше улучен от два куршума от виетконгска картечница: единият беше попаднал в лявото рамо, а другият — точно над бъбрека. Обаче въпреки раните бе продължил да напредва и беше взривил картечаря с ръчна граната. Кървящ, той изтегли със здравата си дясна ръка трима от своите тежко ранени приятели от огневата линия в укритието, където се намираха на сигурно място от вражеските снайперисти. Не след дълго пристигналият хеликоптер успя да ги открие и докато санитарите го качваха вътре, той им заяви: „Войната е истински ад, обаче е и страшно въодушевяваща!“ Приятелите му казваха, че е твърд като стомана. Но това беше само част от онова, което говореха за него.

Най-горе Карл Скаг вървеше бързо върху купчината контейнери. Франк се намираше достатъчно близо, за да чуе тежките му стъпки.

Дори и да не беше чул нищо, той пак щеше да знае, че Скаг се движи. Стената от контейнери, по която се катереше полицаят, се клатеше, макар и не достатъчно силно, за да запрати детектива върху бетонния под долу.

Отново започна да се катери — ръцете му опипом търсеха опора в тъмнината, докато той напредваше сантиметър по сантиметър през камарите водопроводни части. Няколко трески се забиха в дланите му, но с тази слаба, пробождаща болка му бе лесно да се справи.

От новото си място върху планината от контейнери Скаг закрещя към друг обгърнат в сенки ъгъл от склада, където, както си мислеше той, се криеше Франк:

— Ехо-о-о, страхопъзльо смотан!

„Каза ли нещо?“

— Имам нещичко за теб, страхопъзльо смотан.

„Не знаех, че си разменяме подаръци.“

— Имам нещо остро за тебе.

„Май предпочитам да е телевизор.“

— Приготвил съм ти същото, което използвах и върху останалите.

„Добре. Да забравим телевизора. И на марков одеколон ще се зарадвам.“

— Идвай по-бързо и се приготви да бъдеш изкормен, страхопъзльо смотан!

„Идвам, бе, идвам!“

Франк най-сетне стигна до върха, надигна глава над ръба на контейнера, погледна наляво, после надясно и видя, че Скаг се намира на около девет метра разстояние. Убиецът беше застанал с гръб към полицая и се взираше съсредоточено в прохода долу.

— Хей, ченге миризливо, погледни ме, виж ме как стоя на светло. Можеш да ме уцелиш без проблеми. Само трябва да направиш една крачка напред и да стреляш. Какъв ти е проблемът? Нима те е шубе и това да сториш, бъзливо копеле такова?

Франк изчака поредната гръмотевица. Когато тя удари, той се повдигна над ръба и се качи върху контейнера, заемайки приведена стойка. Трополящият дъжд се чуваше много по-силно тук горе и в съчетание с гръмотевиците навярно беше в състояние да прикрие всеки шум, който Франк можеше да издаде.

— Ехо-о-о, там долу! Знаеш ли кой съм аз, бе, ченге безмозъчно?

„Започна да се повтаряш. Скука, ску-у-ука!“

— Аз съм истинска награда, трофей, за който всяко ченге като теб може само да си мечтае!

„Да, главата ти ще отива добре на стената на бърлогата ми.“

— Чака те невероятна кариера, ако ме гръмнеш, повишения и медали, страхопъзльо смотан!

Лампите на тавана бяха само на три метра над главите им и от такова нищожно разстояние даже мъждукащите електрически крушки хвърляха достатъчно светлина, за да озарят половината от площта на контейнерите, върху които стояха. Скат се намираше на по-осветен участък и в момента продължаваше да се обръща към невидимата си публика от един човек, която както си мислеше той, се намираше под него.

Изваждайки своя „Смит и Уесън“, Франк пристъпи напред от сенките към кехлибарената светлина. Скаг изкрещя:

— Ако ти не дойдеш при мен, страхопъзльо смотан, аз ще те набарам!

— Кого наричаш страхопъзльо, бе? — попита Франк.

Сепнат, Скаг се завъртя светкавично към него и за малко да загуби равновесие на ръба на контейнера. Размаха ръце, за да се задържи.

Хванал револвера с две ръце, полицаят му нареди:

— Разпери ръце, застани на колене и после легни по корем на земята!

Карл Скаг изобщо нямаше онова излъчване, характерно за повечето серийни убийци — гъсти вежди, квадратна челюст и каменна физиономия. Той беше красив. Красив като кинозвезда. Широкото му, изваяно лице изглеждаше мъжествено и чувствително. Очите му не бяха като на гущер, змия или някаква друга гадина; бяха кафяви, бистри и интересни.

— Лягай по корем веднага! — повтори Франк.

Скаг не помръдна. Само се ухили. Усмивката му разруши излъчването му на холивудски актьор, защото бе лишена от всякакъв чар. Това бе жестоката озъбеност на крокодил.

Мъжът бе едър, дори по-едър и от полицая. Беше висок най-малко метър и деветдесет и пет. Съдейки по атлетичния му външен вид, той беше посветил живота си на заниманията с бодибилдинг. Въпреки хапещия студ на ноемврийската нощ престъпникът носеше само тънка памучна синя риза, дънки и маратонки. Мокра от дъжда и потта, ризата му бе прилепнала по тялото му, очертавайки мускулестите му гърди и рамене.

— И как точно смяташ да ме смъкнеш долу, а, ченге тъпо? — попита ехидно той. — Да не би да си мислиш, че ще ти позволя да ме оковеш, а после ще си лежа спокойно тук, докато ти припкаш за подкрепления? Абсурд, свинска мутро!

— Чуй ме внимателно! Ще те гръмна, без да се замисля.

— Така ли? Аз пък ще ти кажа, че ще ти отнема скапания пистолет по-бързо, отколкото си мислиш. После ще ти откъсна главата и ще ти я натикам в задника!

Франк попита:

— Наистина ли е необходимо да си толкова вулгарен?

Озъбвайки се още по-широко, Скаг се хвърли към него.

Франк го простреля почти от упор в гърдите.

Изстрелът прокънтя из обширното помещение, а Скаг бе отхвърлен мигновено назад. Той прелетя над ръба на контейнера и се понесе към тъмния проход долу. През това време не спираше да крещи. Писъкът му секна едва когато се удари в бетонния под.

Неочакваното падане на Скаг разклати контейнерите и за момент високата кула се наклони заплашително, проскърцвайки и стържейки. Франк залегна.

Докато чакаше големите кутии да се стабилизират, той си помисли колко писане го чака след изстрела и колко формуляри трябваше да се попълват, за да бъдат успокоени кървящите сърца, които бяха убедени, че всяка жертва на полицейски куршум е невинна като майка Тереза. Прииска му се Скаг да не го беше предизвиквал толкова бързо. Предпочиташе убиецът да се бе оказал по-хитър, да го беше въвлякъл в по-интересна игра на котка и мишка преди финалната сцена. Така поне гонитбата щеше да му осигури достатъчно забавления, които да компенсират планините от хартия, които трябваше да изпише.

Контейнерите бързо се успокоиха и Франк се изправи на крака. Той отиде до ръба на стената, до мястото, откъдето беше полетял Скаг. Погледна надолу към прохода. Циментовият под беше обагрен в сребристо от сиянието на мъждукащата лампа.

Скаг обаче не беше там.

Навън проблесна светкавица. Сянката на Франк подскочи, сви се, подскочи и пак се сви, сякаш принадлежеше на Алиса в някое от нейните преобразявания отвъд огледалната повърхност.

Гръмотевица разтърси нощното небе и още по-силен порой заля ламаринения покрив.

Франк поклати глава, отново погледна към прохода долу и примигна невярващо.

От Скаг продължаваше да няма и следа.