Октавио Пас
Завръщане

По средата на пътя

се спрях. Па времето обърнах гръб —

„никой не ме чака там“,

върнах се отново извървяното да извървя.

 

Напуснах аз реда, където всички

от самото начало на началото чакат

един билет, една присъда, ключ един,

докле отчаяна надеждата очаква

да се отворят дверите на вековете,

но някой казва: няма двери вече, нито векове…

 

Преминах улици, площади,

сиви статуи в зората хладна

и вятърът едничък жив сред мъртъвците.

Зад града полето, зад полето

нощта във синята пустиня:

моето сърце бе нощ и бе пустиня.

 

След туй бях камък, камък в слънцето и огледало.

И после на пустинята и на развалините

морето и небето черно над морето,

огромен камък със изтрити букви:

не ми откриха нищичко звездите.

 

Дойдох до края аз. Вратите повалени

и ангелът без меч задрямал.

Градини вътре: сплетени листа,

дихание на камъни, кажи-речи го, живи,

дълбока дрямка на магнолии и гола

светлина сред татуирани стъбла.

 

Прегърната със четири ръце, водата

в зелената и алена ливада.

И по средата стройната девойка и дървото,

коса от птици като огън.

 

Не ми тежеше голотата:

тя беше вече като въздуха, като водата,

Под светлината злачна на дървото,

посред треви заспала,

тя беше дълго някакво перо,

оставено от палавия вятър, бяло.

 

Прищя ми се да го целуна, но шуртението на водата

жаждата ми изкуши и нейната прозрачност

покани ме да се огледам в нея.

Видях на дъното й да потрепва образ:

склонена жажда и разядена уста.

О, стар завистнико, ластар, нахален огън!

Загърнах голотата си. Излязох бавно.

 

Усмихваше се ангелът. Подухна вятър

и пясъкът на вятъра ме ослепи.

 

Вятър и пясък бяха мойте думи;

не живеем ние, нас ни времето живее.