Роберто Фернандес Ретамар
Капитанът

Познавах капитана — каза някой, —

когато, още юноша, във тъмен

дюкян на тъмна уличка, свенлив и недодялан,

продаваше обувки. Шеташе с неловка услужливост

и под ръка взел два-три чифта, караше ги да подскачат

като делфини: леко жълти или бели.

И продавачът на обувки е сега героят.

Аз го познавах.

 

И все пак не (ще кажа, аз не го познавах):

тон беше винаги великолепен.

Във младините му смутени, пазена във джоба,

пътуваше една оръфаничка книжка

от неговата скъдна библиотека.

Печелеше си хляба как да е, ала една надежда

за подвиг по-голям витаеше над него,

издигаше го като ангел към божествени обувки

и той, потулен в някой ъгъл,

поглъщаше решителните прости думи

от малката тетрадчица, която

прелистваше припряно.

И тъй годините прекарваше героят

между нелепи тоалети

до тая жалка чаша бира вечерта във шест,

която на възхода му началото постави.

Аз, който досега не го познавах,

си го представям на завръщане от боя,

задъхан, уморен, щастлив навярно,

да се изтяга под едно дърво самотно

и да си спомня детството невероятно

в един квартал порутен и безгрижен,

додето неговите рядко умни пръсти

на чизмите му кожата корава галят.