Файад Хамис
Обесеният от кафене „Бонапарт“

За да не види ада на дима,

за да не гълта вечерните новини,

за да не носи очила със паяжина или кръв по тях,

седналият в ъгъла, далече от огледалата,

който пиеше кафе и слушаше не грамофона,

а ромона на дребния студен дъждец,

седналият в ъгъла, от мълниите далече,

далеч от лъвовете морави на всичките войни,

направи връв от лист хартия,

където бяха имената на светия папа и на президента

и други хиляди прочути имена,

и пред погледа на всички в кафенето

увисна върху закачалката за шапки,

която светеше над жълтеникавата му глава.

Стопанинът на кафенето с черно наметало

изтича вън полиция да търси.

Армстронг пееше неспирно, беше се показала луната

на покривите като разярена котка.

Трима пиянчища удряха с юмруци по тезгяха

и обесеният, след като се люшка четвърт час,

със своя глас далечен

подхвана следната красива реч:

 

„Maintenant je suis pendu dans le Bona.^[1]

Дъждът е кварцът на теглата мои,

бастуна ми нещастен политиците оглозгват.

Да се не бях обесил сам, щях да умра

от тая странна болест,

от която недояждащите страдат.

В джобовете си нося съкровените писма,

които си написах аз самият,

за да измамя мойта самота.

С мълчание бе пълно мойто гърло,

със смърт е пълно днес.

 

Влюбен съм в жената,

която пази ключовете на нощта.

В очите ми се тя оглежда, без да знае кой съм бил.

Ще научи тя от вестниците моята история.

Ще научи, че съм се наричал Луи Кризек^[2],

роден в града на хората свободни,

наследник на угаснала зора,

Живях аз като призрак

сред призраци, живели като хора.

Живях аз без омраза и лъжа

във свят на съдници и тъмнина.

Земята, дето се родих, не беше моя,

ни даже въздуха, където в тоя миг почивам,

Притежавах само свободата,

тоест правото да страдам и да скитам,

да съм това студено тяло,

увиснало подобно плод

между онез, които пеят и се смеят,

между огромен плаж със бира

и храм, издигнат, за да се боготвори страха.

Жената с ключовете на нощта

ще научи, че съм се наричал Луи Кризек,

че съм накуцвал малко и съм я обичал,

ще научи, че не съм самичък и ведно със мене

ще изчезне стария коварен свят,

изтрит напълно от зората,

И както някой миг зората смазва

на младата череша цветовете,

тъй и смъртта премаза моя глас.“

 

Когато се стопанинът завърна с полицая

с копчета и каска жълта като сяра,

от обесения в кафенето „Бонапарт“

бе останал само трепкащия пушек от една цигара

под закачалката за шапки,

над чашка някаква с остатък от кафе.