Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- harbinger
Издание:
Латиноамериканска поезия
Антология
Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев
Редактор на издателството: Николай Бояджиев
Художник: Любен Зидаров
Худ. редактор: Васил Йончев
Текн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за печат на 31.V.1968 г.
Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.
Формат 59×84/16. Тираж 3100
Изд. №90 (2409)
Поръчка на печатницатв: №1309
ЛГ IV
Цена 1.69 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“ — София, 1968
История
- —Добавяне
За да не види ада на дима,
за да не гълта вечерните новини,
за да не носи очила със паяжина или кръв по тях,
седналият в ъгъла, далече от огледалата,
който пиеше кафе и слушаше не грамофона,
а ромона на дребния студен дъждец,
седналият в ъгъла, от мълниите далече,
далеч от лъвовете морави на всичките войни,
направи връв от лист хартия,
където бяха имената на светия папа и на президента
и други хиляди прочути имена,
и пред погледа на всички в кафенето
увисна върху закачалката за шапки,
която светеше над жълтеникавата му глава.
Стопанинът на кафенето с черно наметало
изтича вън полиция да търси.
Армстронг пееше неспирно, беше се показала луната
на покривите като разярена котка.
Трима пиянчища удряха с юмруци по тезгяха
и обесеният, след като се люшка четвърт час,
със своя глас далечен
подхвана следната красива реч:
„Maintenant je suis pendu dans le Bona.[1]
Дъждът е кварцът на теглата мои,
бастуна ми нещастен политиците оглозгват.
Да се не бях обесил сам, щях да умра
от тая странна болест,
от която недояждащите страдат.
В джобовете си нося съкровените писма,
които си написах аз самият,
за да измамя мойта самота.
С мълчание бе пълно мойто гърло,
със смърт е пълно днес.
Влюбен съм в жената,
която пази ключовете на нощта.
В очите ми се тя оглежда, без да знае кой съм бил.
Ще научи тя от вестниците моята история.
Ще научи, че съм се наричал Луи Кризек[2],
роден в града на хората свободни,
наследник на угаснала зора,
Живях аз като призрак
сред призраци, живели като хора.
Живях аз без омраза и лъжа
във свят на съдници и тъмнина.
Земята, дето се родих, не беше моя,
ни даже въздуха, където в тоя миг почивам,
Притежавах само свободата,
тоест правото да страдам и да скитам,
да съм това студено тяло,
увиснало подобно плод
между онез, които пеят и се смеят,
между огромен плаж със бира
и храм, издигнат, за да се боготвори страха.
Жената с ключовете на нощта
ще научи, че съм се наричал Луи Кризек,
че съм накуцвал малко и съм я обичал,
ще научи, че не съм самичък и ведно със мене
ще изчезне стария коварен свят,
изтрит напълно от зората,
И както някой миг зората смазва
на младата череша цветовете,
тъй и смъртта премаза моя глас.“
Когато се стопанинът завърна с полицая
с копчета и каска жълта като сяра,
от обесения в кафенето „Бонапарт“
бе останал само трепкащия пушек от една цигара
под закачалката за шапки,
над чашка някаква с остатък от кафе.