Емилио Балягас
Куба

Куба, буен и горещ език,

полюляван в теб самата.

Пожелавана във жарко слънце и свиреп прибой

от небето и морето.

Величава между двете синеви, зелена

вдигаш ти високо твоите ръце от палми,

които движат длани във небето

като в обред от танец първобитен.

 

Мене ме откърми твоята земя

с оня изобилен сок,

който храни ствола тучен на банана

и накъдрените бавни захарни тръстики.

Сокът бърз на тая захарна тръстика,

който тича като сладка нишка чак до мойте устни,

тича и през мойте вени

и пътешествието чудно на кръвта.

 

Духове атавистични в мен отекват

ритъма на твойта румба и гласа на твоите песни.

За насладата и за ръцете ми са сякаш сътворени

кухите гуиро^[1], де танцуват семената сухи,

сътворени са за моите ръце и моята наслада.

Фигурата на китарата за мен се прави

хубава като мулатка,

пееща във меката и звездна нощ,

докато й милваме корема безучастно.

 

До себе си усетих да потрепва

плът креолска:

плъзнаха се нежно моите ръце

по кожа със цвета на мушмула узряла

и възлезе слънцето в една уста гореща

само за да ме целува.

 

Люшка ме таз музика трептяща, виеща се като смок,

сладострастна и разтърсваща като прибоя

на крайбрежията твои.

Благовонието на пресния тютюн

затваря моите очи.

И кръвта бушува в мене

като алената кърпичка на яростната румба.

 

Тези негри,

техните дебели устни пият винаги невидим сок тръстиков.

На устата африканска с зъбите се белва

пяната невинна на душите.

Този черен род,

гърло, отредено да говори и да пее

стародавните прадядовски поръки

на душата ни потайна.

 

Куба, буен и горещ език,

къпем се на твойто слънце в океана.

И се чувствувам под него

като бърза риба във водата…

 

Обуздал бях още от детинство

жегата на твоя климат като буен кон.

Днеска конят буен ми ръцете ближе

и се мъчи да запре люлеенето на хамака,

докато опитвам аз вкуса на ароматното кафе,

докато във ясните полянки на небето се изписва

полета на птиците спокойни.

 

Куба, буен и горещ език,

полюляван в теб самата:

къдрава от ручеи и от дървета сладострастна:

опасана от живо слънце.

Твоят силен ром ме къпе,

И твойта музика към мен поднася пламък,

за да види как в поезия изгарям.