Дийн Кунц
Бруно (2)

Глава 2

На здрачаване, когато снегът бе започнал да се сипе и преследването вече беше в разгара си, ние бродехме по една уличка на около два километра от моя апартамент.

Бруно извади от джоба си сребристия предмет, който доскоро бе представлявал полицейската му значка, а сега очевидно изпълняваше други функции. Той изръмжа одобрително при гледката на блещукащата оранжева светлина. Тя показвала, обясни ми той, остатъчната времева енергия, която Стоун излъчвал, и промяната на цвета означавала, че се приближаваме все по-близо до плячката.

— Страхотна джунджурийка — отбелязах аз.

— Поредното изобретение на Спилбърг.

Когато излязохме от бърлогата ми, дискът беше жълт, докато сега преминаваше в нюансите на тъмно оранжевото.

— Все по-близо сме — рече Бруно. Той огледа преценяващо ръба на устройството, където бяха започнали промените в цвета, и изсумтя със задоволство. — Хайде да тръгнем по онази алея.

— Абе, не е най-добрата част на града, ама щом казваш…

— Опасно е, а?

— Навярно не и за двуметрова мечка с футуристични оръжия.

— Добре.

Той се прегърби, свивайки се в широкото си палто и огромната си шапка, отчаяно опитвайки се да мине за извънредно едър брадат мъж, наведе глава и пое напред. Последвах го, приведен заради режещия вятър и бомбардиращия ни сняг.

Алеята водеше към уличка, от двете страни, на която се редуваха автомобилни гробища, компании за индустриално оборудване и всевъзможни складове, както и съоръжения, за които човек не можеше да каже със сигурност, че служат като прикритие за незаконните дейности на мафията (каквито най-вероятно бяха). Един от складовете представляваше занемарена постройка; стъклата на двата й прозореца, разположени високо над улицата, бяха изпочупени.

Бруно отново извади уреда и огледа сградата.

— Там — каза той.

Дискът излъчваше меко червеникаво сияние.

Пресякохме улицата, оставяйки черни следи в белия сняг. От улицата се виждаха два входа — единият представляваше обикновена врата, а другият бе достатъчно голям, за да могат през него да минават камиони. И двата бяха здраво заключени.

— Мога да я строша без усилия — казах, показвайки катинара на по-малката врата.

— Така или иначе Стоун е на горния етаж — заяви Бруно, след като провери устройството си. — Да опитаме да се промъкнем.

Започнахме да се изкачваме по противопожарната стълба, впивайки пръсти в леденостудените перила, тъй като стъпалата бяха много хлъзгави. Някой вече беше насилвал вратата и сега тя висеше навън, поклащайки се на хлабавите си панти. Влязохме вътре и застинахме в безмълвието на мрака, напрягайки слуха си.

Накрая ми писна и включих фенерчето си — не бях като Бруно, който можеше да вижда в мрака. Бяхме застанали в средата на обширна галерия, а пред нас зееше отворената паст на някаква шахта, водеща очевидно до приземния етаж на сградата.

В този момент, на трийсетина метра вляво от нас, чухме силно изтрополяване, все едно някой разтърсваше торба с кости. Веднага се насочихме към източника на звука и открихме само дървена стълба, която продължаваше да вибрира, след като някой бе слязъл по нея.

Надникнах в шахтата, но Стоун не се виждаше никакъв. Понеже не бяхме чули нито една от вратите на долните етажи да се отваря, решихме да го последваме.

След десет минути вече бяхме проверили всички празни кашони, купчините изпочупени машинни части, всички празни помещения, разположени на задната стена на зданието. От този мърляч Стоун нямаше и следа. Предните врати все още си бяха заключени отвътре.

Никой от нас обаче не посмя да прибере оръжието си. Бях заменил изстреляния патрон в моя „Смит и Уесън“ и сега разполагах със зареден догоре пълнител.

Оръжието на Бруно не приличаше на нищо, което съм виждал преди, обаче той ме увери, че било смъртоносно.

— „Дисни“ е — каза. — „Дисни 780 Дет Хоуз“.

— „Дисни“ ли?

— Да, от Уолт Дисни. Най-добрият производител на оръжие в света.

— Сериозно?

— Да, не го ли знаеш?

— Моят е „Смит и Уесън“.

— А, хората с хамбургерите.

Свих вежди.

— Моля?

— Нали знаеш — златистите арки на Смит и Уесън. Имат закусвални по целия свят.

Зарязах разговора. Някои от алтернативните реалности около нас са наистина идиотски.

До ушите ми достигнаха едва доловими звуци на хевиметъл. Те сякаш се бяха появили изневиделица и сега извираха от въздуха край нас, но когато огледах по-внимателно обстановката, забелязах стара врата, боядисана в същия цвят като стената. Отворих я предпазливо и се взрях в черните дълбини. Режещи китари, плътен клавир, гръмотевични барабани. Заслизах по стълбите, а Бруно ме последва.

— Откъде идва тази музика? — попита моят приятел мечок.

Изобщо не ми харесваше как дъхът му облива врата ми, но не се оплаквах. Докато той беше зад мен, нямаше опасност някой да се промъкне незабелязано зад гърба ми.

— Може би под сградата има мазе, където свирят… или пък са в някоя съседна постройка, свързана с тази.

— Кои?

— Бандата.

— Коя банда?

— Откъде да знам коя банда? Тази, която свири.

— Обичам бандите — каза той.

— Браво на теб.

— Много обичам да танцувам — продължи мечката.

— В цирка ли?

— Къде?

Дадох си сметка, че можех да го обидя. В крайна сметка той беше интелигентен мутант, ченге на вероятностите, а не някоя от нашите мечки, които карат колело в цирка или изпълняват разни номера. Не ми изглеждаше готов да танцува на арената — във всеки случай не повече от това да носи къса поличка и да кара акробатичен велосипед.

— Приближаваме се — информира ме Бруно, докато продължавахме да слизаме по стълбите, — но Стоун не е тук.

Уредът все още не бе станал кървавочервен.

— Оттук — казах, щом стигнахме подножието на стълбището и се озовахме във влажното, зловонно и осеяно с боклуци мазе на изоставения склад. Подземието миришеше на урина и мърша и изглеждаше идеално за възникването на вирус, способен да затрие впоследствие цялото човечество.

Отправих се по посока на пронизителните звуци, каращи тийнейджърите да тресат глави и да развяват коси, проверявах всички помещения по пътя ни и разгонвах пълчищата плъхове, паяци и всевъзможни други гадини. Сигурно даже Джими Хофа се намираше някъде тук. Или Елвис — обаче странен, мъртвешки блед Елвис, с изключително остри зъби, червени очи и ужасно зъл нрав.

В най-усойния и миризлив ъгъл на помещението намерих стара дървена врата с железни панти. Беше заключена.

— Отдръпни се — казах на Бруно.

— Какво ще правиш?

— Ще пробвам да поосвежа обстановката — изтърсих и гръмнах катинара на вратата.

Когато адският шум най-накрая заглъхна, Бруно каза:

— Всъщност аз разполагам с доста по-добри приспособления, които могат да постигнат същия ефект.

— Да вървят по дяволите — беше отговорът ми.

Отворих вратата само за да открия друга зад нея. Този път желязна. Относително нова. Нямаше нито дръжка, нито ключалка от нашата страна. Предназначението на двойните врати вероятно бе да изолират тази сграда от съседната, така че беше невъзможно да се мине от едното място на другото без помощта на хора, действащи съгласувано от двете страни.

Пристъпвайки напред в светлината от фенерчето ми, Бруно рече:

— Остави на мен.

От поредния джоб на широкото си палто той извади десетсантиметрова пръчка от зелен кристал и я тръсна, все едно беше термометър.

Чух как инструментът започна да звъни — навярно съвсем скоро щеше да стане неуловим за човешките уши, а кучетата щяха да побеснеят, щом го чуят. Странна работа, но можех да се закълна, че усещам вибрациите на проклетото нещо с езика си.

— Езикът ми трепти — изфъфлих аз.

— Естествено.

Той допря кристалната пръчка до стоманената врата и невидимите ключалки се отключиха с тройно изщракване.

Езикът ми беше спрял да вибрира. Бруно напъха кристалната пръчка обратно в джоба си и отвори желязната врата.

Намирахме се в тоалетна. Бяхме сами. Вратите на две от кабинките зееха полуотворени, два от писоарите, изглежда, бяха затруднили надрусаните си клиенти със своята неподвижност, превръщаща ги в трудни за уцелване мишени, а умивалникът беше толкова мръсен, сякаш в него редовно се къпеха въглищари. Да не говорим за напуканото и осеяно с мазни петна огледало, в което аз и спътникът ми приличахме на нацупени стари моми, нацапотени за селския панаир.

— Каква е тази музика? — почти изкрещя Бруно. Наистина беше необходимо да се крещи, защото данданията се чуваше съвсем наблизо.

— „Металика“.

— Не става много за танцуване — оплака се той.

— Зависи на колко си години.

— Не съм толкова стар.

— Така е, обаче си мечка.

Всъщност аз харесвах донякъде хевиметъла. Той прочиства синусите ми и ме кара да се чувствам безсмъртен. Ако я слушам твърде много обаче, ще започна да ям живи котки и да стрелям по хората, чиито имена ме дразнят. Друго си бяха джазът и блусът. Но в малки дози здравият рок е хубаво нещо, пък и бандата в този клуб не беше никак зле.

— Сега какво ще правим? — извика Бруно отново.

— Прилича ми на бар или на някакъв клуб — отговорих му. — Отиваме там и го търсим.

— Не и аз. Искам да кажа, че няма проблем да вървя по улицата, особено посред нощ, на разстояние от хората, така че да не могат да разгледат лицето ми. Ако вляза в този бар обаче, дистанцията ще е прекалено малка. Стоун също едва ли би се набутал там. Той изглежда почти като човек, но някой може да стане подозрителен. Първо, Стоун изобщо не трябваше да се отправя в непроучена времева линия като тази. Това беше отчаяна стъпка от негова страна — аз почти го бях спипал.

— Е, ами какво ще правиш тогава?

— Ще остана тук — в една от кабинките, Ти провери терена. Ако не е там, ще се върнем в склада и ще продължим нагоре по улицата.

— Да си заслужа парите, а? — казах, докато оправях вратовръзката си пред огледалото.

През това време Бруно влезе в една от кабинките и затвори вратата.

— Боже всемогъщи! — чу се оттам.

— Какво има? — позаинтересувах се.

— Абе, хората от този свят имат ли изобщо някакво уважение към чистотата?

— Някои от нас — да.

— Това е отвратително.

— Пробвай другата кабинка — посъветвах го аз.

— Да, но какво ли ще намеря пък там? — изръмжа Бруно.

— Няма да се бавя — обещах и напуснах зловонната тоалетна, за да търся Греъм Стоун.