Дийн Кунц
Бруно (1)

Глава 1

Все още бях в леглото след прекараната нощ в компанията на половин бутилка качествено шотландско уиски и една блондинка на име Силвия, която хич не се беше представила зле. Никой обаче не може да се прокрадва и да ме дебне, без значение колко съм уморен. Човек трябва да спи изключително леко, ако иска да се задържи в занаята. Чух стъпките близо до леглото си и в следващия миг вече посягах под възглавницата за моя колт 38-и калибър.

Ако не бях празнувал успешното приключване на поредния случай, пердетата и щорите нямаше да бъдат спуснати. Обаче за жалост бяха и аз не виждах нищичко.

Стори ми се, че чух стъпки в коридора към всекидневната, но не бях сигурен. Измъкнах се от леглото и внимателно огледах помещението. Кадифен полумрак, никакъв натрапник. Излязох на пръсти в коридора. Нямаше жива душа.

Тогава съвсем ясно чух как железният лост на вертикалната брава, монтирана на входната ми врата, се измъква от гнездото си в пода. Вратата се отвори и се затвори, и в следващия момент стъпките отекнаха във фоайето, а после изтрополяха надолу по стълбището.

Влетях във всекидневната и тъкмо щях да изляза в антрето, когато се сетих, че съм по долни гащи. Не живея в сграда, където на някого би му пукало особено, ако съм по бельо — боже, комшиите ми дори не биха забелязали — но все пак ми е приятно да си мисля, че нивото ми е по-високо от това на безмозъчните отрепки, които наричам „свои съседи“.

Запалих лампите и видях, че вертикалната брава е отключена. Върнах лоста обратно на мястото му.

Внимателно претърсих апартамента — от клозета до скрина, където държах чаршафите си. Нямаше никакви бомби или други опасни устройства — поне доколкото можех да видя. Проверих спалнята два пъти, тъй като това бе мястото, където бях чул стъпките за пръв път, но помещението беше чисто. Направих си кафе. Първата глътка беше толкова отвратителна, че излях половината в мивката, чудейки се дали ще успее да се провре през старата канализация, без да я задръсти, след което допълних остатъка с малко превъзходно бренди. Така беше по-добре. Моята закуска.

И така, стоях си аз по гащи на студения кухненски под, загрявах вътрешностите си с алкохол и се чудех кой ли бе проникнал в жилището ми и защо.

Тогава ме осени една неприятна мисъл. Когато натрапникът си отиде, той издърпа лоста на бравата от гнездото му в пода. Това означаваше или че е влязъл в апартамента ми през прозореца, или че е минал през вратата и е спуснал резето след себе си. Последната идея беше абсурдна. Никой няма да тръгне да си усложнява измъкването, ако работата загрубее.

Обиколих и проверих всички прозорци. Както винаги бяха затворени. Дори огледах и прозорчето на банята, което има решетки и гледа към една гола стена осем етажа над улицата. През нито един от прозорците не се бе промъквал натрапник.

Ударих се по челото, сякаш така можех да изкопча някаква гениална мисъл и да разнищя мистерията. Обаче нищо не измислих. Реших да си взема душ и да се приготвя за деня.

Може би имах халюцинации. Никога не съм изпитвал онова, което скъпоструващите психиатри наричаха „посткоитуална депресия“. Навярно ставаше въпрос точно за това. В крайна сметка никой не влиза в апартамента ти, успявайки да постигне невъзможното — да отвори безшумно специалната брава на вратата — след което да се промъкне в спалнята ти само за да те разгледа, а после да си тръгне. А и никой от враговете ми не би изпратил подире ми убиец, който би се паникьосал, след като е стигнал толкова далеч.

Привърших с душа към четири и половина и направих упражненията си докъм пет. После отново си взех душ — студен този път — изтърках се енергично, сресах в някакво подобие на прическа рошавата четка, която ми служеше за коса, и се облякох.

Някъде към пет и половина вече се бях напъхал в едно кръчме на Ейс-Спот, а Дороти, сервитьорката, сложи едно уиски с вода пред мен. Миризмата на алкохола ме удари директно в носа.

— Какво да бъде, Джейк? — попита тя.

Гласът й звучеше като трошене на стъкло.

Поръчах бифтек с яйца и двойна порция пържени картофки, след което изстрелях следния въпрос:

— Някой да е разпитвал за мен, Дори?

Тя написа половината от въпроса в тефтерчето си, преди да разбере, че вече бях приключил с поръчката. Някога Дороти е била доста хубавичка уличница, но едва ли някой би казал, че се е славела с ум.

— Не и мен — каза тя. — Ще попитам Бени.

Бени е барманът. Той е по-умен от Дори. В добрите си дни е способен да победи в спор даже тиква. Не знам защо непрекъснато се движа в компанията на разни олигофрени, тъпанари и малоумници. Може би това ме кара да се чувствам по-висш и недостижим, знам ли? Човек, който е достатъчно тъп, за да се мъчи да си изкарва прехраната като старомоден частен детектив в края на двайсети век — века на компютрите, свръхмодерните подслушвателни устройства и надрусаните главорези, които биха убили собствената си баба за петаче — мамка му, той се нуждае от наистина сериозна причина да е доволен от себе си.

Когато Дори се върна, ми донесе отрицателния отговор на Бени заедно с храната. Ометох я, мислейки си за непознатия, който беше влязъл през стената в моята спалня.

След още две големи уискита реших да се прибера вкъщи и да преценя отново ситуацията.

Тъкмо бях стигнал до вратата на апартамента си и напъхвах ключа в ключалката, когато този тип я отвори отвътре и преспокойно си излезе.

— Не мърдай, мамицата ти — изръмжах аз, насочвайки дулото на колта си към голямото му шкембе. Блъснах го навътре към всекидневната, затворих вратата зад нас и запалих лампите.

— Какво искате? — попита той.

— Какво искам аз ли? Виж сега, мой човек, това си е моята бърлога, нали така? Аз живея тук. И последния път, когато погледнах, ти не фигурираше в списъка на живеещите.

Непознатият беше облечен като герой от филм с Богарт и в друг случай бих се засмял, но сега бях толкова бесен, че бих могъл да схрускам някое малко сладко зайче и да го изплюя под формата на амулет за щастие. Той носеше широкопола шапка, наполовина засенчваща лицето му, а палтото му сигурно е било шито за сиамски близнаци. То висеше чак до коленете му, а под него се забелязваха широки развлечени панталони и големи — ама наистина ГОЛЕМИ — протрити маратонки. Е, маратонките не се връзваха много-много с имиджа на Богарт, но пък правеха още по-странен вида му.

Що се отнася до ръста, непознатият ми напомняше на един актьор от миналото — Сидни Грийнстрийт — но с доста повече килца отгоре.

— Не искам да те нараня — каза той. Гласът му звучеше сто пъти по-ниско от този на Дори, но въпреки това имаше същия звук на чупещо се стъкло.

— Случайно да си същият човек, който е влизал тук по-рано? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Никога не съм идвал тук преди.

— Нека да видим как изглеждаш — промърморих и посегнах към шапката му. Той понечи да се отдръпне, откри, че съм по-бърз от него, и се опита да ме удари в гърдите. Аз обаче успях да сваля шапката му, след което юмрукът му се стовари на рамото ми, вместо в сърдечната област, където се целеше първоначално.

Ухилих се, погледнах мутрата му и усмивката веднага замръзна на устните ми. Успях само да промълвя:

— Мили боже!

— Достатъчно! — Лицето му се беше изкривило, а големите квадратни зъби се подаваха над черната му устна.

Бях притиснат до стената. Но въпреки че бях уплашен — може би за пръв път от години — нямах намерение да го оставя да си тръгне. Ако заплахите ми се окажеха напразни, една гореща целувка от колта щеше да свърши чудесна работа — или поне така се надявах.

— Кой… какво си ти? — попитах.

— Беше прав първия път. Кой.

— Отговори ми тогава.

— Можем ли да поседнем? Ужасно съм уморен.

Оставих го да седне, но аз останах прав, за да мога да реагирам бързо, ако се наложи. Той отиде до канапето и се просна на него, а междувременно аз успях да го огледам по-добре. Приличаше на мечка. При това огромна — не някое малко сладко меченце, а великан с височина над два метра. Раменете му бяха много широки, а под раздърпаните дрехи сигурно се криеше гръден кош като варел и крака като дървесни стволове. Лицето му наподобяваше гранитен блок, изваян от скулптор единствено с помощта на нож за масло, карфица и захабена отвертка. Очите му бяха разположени дълбоко, а челюстта му бе по-яка и от тази на Шварценегер. Всичко това беше покрито с козина.

Ако не бях свикнал да гледам следобедни шоута по телевизията — всички тези програми със съпрузи, изневеряващи на жените си с техните майки, и отвлечени от извънземни травестити-стоматолози, тогава със сигурност щях да се смачкам като картонена чашка от вида на говорещата Баба Меца. Но ако си се срещал с отрепките, които се навъдиха по нашите улици през деветдесетте, със сигурност си станал по-жилав от Сам Спейд и Филип Марлоу.

— Хайде, разправяй — наредих.

— Казвам се Бруно — отвърна ми мечката.

— И?

— Ти ме попита само кой съм.

— Не ми се прави на хитър.

— Значи не си бил буквален.

— Кога?

— Когато ме попита кой съм аз, всъщност искаше да получиш по-обща информация, по-широк спектър от данни.

— Ей, знаеш ли, че мога да ти гръмна тиквата за това? — процедих през зъби.

Той като че ли се изненада и се размърда неспокойно на канапето, при което пружините заскърцаха.

— За какво?

— За това, че говориш като шибан счетоводител.

Той се позамисли.

— Добре. Защо пък не? Какво ли пък имам да губя? Тръгнал съм по следите на Греъм Стоун — онзи, когото си чул тук преди няколко часа. Той е издирван за едни престъпления.

— Какви престъпления?

— Няма да ги разбереш.

— Виж какво, приличам ли ти на човек, отраснал в женски манастир, който няма представа що е грях? Нищо от онова, което е способен да направи някой изрод, не може да ме изненада. И така, как този тип Стоун е успял да влезе тук? Ами ти?

Той се поколеба за момент и трябваше да размахам демонстративно пистолета пред носа му, за да го накарам да заговори.

— Май няма никакъв смисъл да го крия — започна Бруно. — Всъщност ние двамата дойдохме от друга вероятност.

— Ъ? — Бях зяпнал като надрусан почитател на „Грейтфул Дед“ по време на техен концерт.

— Друга вероятност. Друга линия на времето. Греъм Стоун е от друга Земя, която е част от безкрайната редица възможни светове, съществуващи паралелно един до друг. Аз пък идвам от един по-различен свят от неговия. Виждаш ли, ти си се превърнал в пресечна точка на времевите енергии. Ако това ти се случва за пръв път, то талантът ти трябва да е нов. Освен това не си каталогизиран — в наръчника не пише нищо за теб. В случай че беше стар талант…

Изсумтях няколко пъти, преди той да се сети да замълчи. Накарах го да ми налее чаша уиски и след като го изпих, се осмелих:

— Обясни ми тази… ъ-ъ-ъ, способност, която съм придобил. Май не ми е много ясна.

— Това значи, че си способен да пътуваш през вероятностите от една Земя до друга. Но единствените портали, през които можеш да преминеш, са тези живи същества, които по някакъв начин абсорбират времевата енергия и я разсейват без опасност от експлозия.

— Експлозия…

— Да. Това може доста да обърка нещата.

— Колко да ги обърка? Много?

— Няма значение, важното е, че ти си един от онези надарени хора, които не експлодират.

— Много се радвам да чуя това.

— Ти създаваш портал като — ами, подобно на някаква духовна аура — в радиус от шест метра във всички посоки.

— Сериозно? — попитах вцепенено.

— Не всички възможни светове имат такива надарени създания като теб, следователно и безкрайната редица от вероятности не е напълно достъпна за нас.

Допих си уискито и ми се прииска да схрускам чашата. „Значи има някаква друга Земя, където интелигентните мечки са господстващият вид?“ Повече не можех да хвърлям вината за откачените събития върху горещата нощ, прекарана със Силвия. И най-известният психиатър на света не би успял да ме убеди, че посткоитуалната депресия може да бъде нещо такова.

— Не точно господстващ вид — каза Бруно. — Но в моята линия на вероятностите имаше ядрена война с ужасни мащаби скоро след приключването на Втората световна война. В крайна сметка науката оцеля, но едва ли същото би могло да се каже за повечето хора. За да оцелеят като раса, те е трябвало да стимулират интелект у no-низши видове и да овладеят до съвършенство генното инженерство, за да създадат животни с човешка интелигентност и сръчност.

Той вдигна ръцете си, които завършваха с къси и дебели пръсти — no-скоро лапи. Размърда ги пред очите ми и ми демонстрира всичките си квадратни зъби в една широка, тъпанарска усмивка.

— Ако по някакъв начин можех да си уредя среща със Стивън Спилбърг — рекох, — двамата щяхме да станем адски богати.

Онзи се намръщи.

— Стивън Спилбърг? Бащата на космическите пътешествия?

— Какво? Не, бе, филмовия режисьор.

— Не и на моя свят.

— Искаш да кажеш, че на твоя свят Спилбърг е откривателят на космическите пътешествия?

— Също и на сладоледеното кисело мляко.

— Сериозно ли?

— И на антигравитационните ботуши, и на пуканките за микровълнова печка. Той е най-богатият човек в историята.

— Разбирам.

— Както и архитект на световния мир — изрече Бруно почтително.

Седнах. Това, което чух, май ми дойде в повече. Докато логичните изводи от думите на пришълеца си пробиваха с усилие път през дебелата ми кратуна, успях да формулирам следния въпрос:

— Означава ли това, че идиотските същества от хиляди различни светове ще започнат да изникват около мен отсега нататък?

— Не съвсем — беше отговорът. — Първо, не съществуват чак толкова сериозни причини някой да посети твоя свят — или който и да било друг впрочем. Има толкова много алтернативни реалности, че е почти невъзможно трафикът да се натовари в някоя от тях. Освен ако не е някаква толкова необикновена Земя, че да служи като примамка за туристите. Обаче няма за какво да се притесняваш — твоята Земя изглежда съвсем скучна и тривиална, съдейки по апартамента ти.

Пуснах покрай ушите си последното и казах:

— Но представи си само, че се разхождам по улицата, когато някой реши да се прехвърли. Това няма ли да предизвика някаква бъркотия?

— Едва ли — реагира Бруно. — Когато онзи се прехвърли за пръв път, ти даже не го видя. Ние се появяваме постепенно в полето на възприятията ти също като някой, когото наблюдаваш с периферното си зрение, а това изобщо не изглежда странно или свръхестествено.

Накарах го да отиде и да ми донесе още уиски. След третото настроението ми се подобри.

— Каза, че си нещо като ченге, нали? — попитах го.

— Наистина ли?

— Почти. Спомена, че този Стоун е издирван за не знам какво си престъпление. Ако не си примерен гражданин, изпълнен с желание да бъде полезен, то най-вероятно си ченге.

Той извади една значка от джоба на палтото си и ми я показа: ПОЛИЦИЯ НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ. Когато прокара палец по повърхността й, думите избледняха и се показа снимката му.

— Ето, сега наистина трябва да вървя. Греъм Стоун е твърде опасен, за да бъде оставен на свобода тук.

Съвсем наблизо до мен се намираше дистанционното за уредбата. Избрах един диск и започнах да усилвам звука, докато Бруно се изправяше и слагаше абсурдната си шапка. Когато парчето на „Батърфийлд Блус Бенд“ загърмя с всичка сила, пуснах един куршум в канапето до него, случайно пробивайки дупка в палтото му.

Той седна моментално на мястото си.

Намалих звука.

— Какво искаш? — попита.

Трябваше да призная, че се оказа доста хладнокръвен. Дори не си погледна палтото, за да провери на какво разстояние от тялото му всъщност е минал куршумът.

Вече бях заел позиция.

— Ще имаш нужда от помощ. Аз познавам това урбанизирано бунище, из което щъкат какви ли не отрепки. Ти — не.

— Имам си моите приспособления.

— Приспособления? Ей, ти не си Шерлок Холмс във викторианска Англия, мой човек. Това е Америка през деветдесетте — огромни градове! Тук изяждат мечките като теб на закуска.

Бруно изглеждаше угрижен.

— Не съм запознат подробно с тази реалност…

— Тогава ще имаш нужда от мен — казах, насочил колта си към него.

— Добре, давай тогава — рече рязко. Ако можеше да ме докопа, със сигурност щях да разбера колко бързо могат да се движат тези огромни юмруци.

— Работата е там, че аз всъщност съм частен детектив. Никога не съм харесвал полицаите със значки като теб, но и никога не съм отказвал да работим в съдружие, ако имам печалба от това.

В началото му се искаше да отхвърли предложението ми, но в следващата секунда се замисли.

— Колко?

— Да кажем, две хиляди за цялата работа.

— Две хиляди долара.

— Или два чифта от антигравитационните ботуши на Спилбърг, ако случайно си носиш от тях.

Той поклати глава.

— Забранено е да се пренасят революционни технологии през линиите на вероятностите. Случват се лоши неща.

— Какви например?

— Малки момиченца изведнъж се самозапалват в Ню Джърси.

— Не ме прави на глупак.

— Съвсем сериозен съм. — Изглеждаше сериозен, няма спор — по мечешки суров, по мечешки намусен. — Последствията са непредсказуеми и често фатални. Вселената е мистериозно място, както знаеш.

— Ами! Не бях забелязал. И така, ще сключим ли сделка за две хиляди долара?

— Добре се справяш с пистолета — каза Бруно. — Добре. Съгласен съм.

Беше приел сумата прекалено лесно. Замислих се.

— Я по-добре да ги направим три хиляди — рекох.

Той се ухили.

— Добре.

Дадох си сметка, че парите не означават нищо за него — поне не и парите от тази вероятностна линия. Можех да поискам още. Обаче надали щях да изкопча повече от моята Баба Меца. Вече беше въпрос на принципи.

— В аванс — казах аз.

— Имаш ли някакви пари в себе си? — попита той. — Трябват ми, за да разбера какъв тип банкноти използвате.

Извадих двеста от портфейла си и ги лепнах на масичката за кафе пред него.

Той подреди двайсетачките и петдесетачките на масичката, после от джоба на панталона си извади нещо, което приличаше на малък фотоапарат. Направи снимки на банкнотите и в следващия миг техните пълни копия се показаха от процепа, намиращ се отстрани на уреда. Подаде ми ги и зачака моята реакция.

Бяха съвършени банкноти.

— Обаче са с едни и същи серийни номера — оплаках се аз.

— Така е. Но никой няма да разбере. Фалшификаторите биват залавяни, защото правят хиляди копия с едни и същи серийни номера. Ти имаш само две от всяка. Ако ти се намират повечко пари в брой, ще копирам и тях.

Изрових скрития си финансов резерв от кутията, намираща се под фалшивото дъно на кухненския шкаф. След няколко минути вече разполагах с моите три хиляди. Когато занесох всичко обратно в скривалището заедно с оригиналните двеста от портфейла ми, си казах: „Е, сега вече можем да потърсим Стоун.“