Николас Гийен
Слово за тропика

О Тропик,

на буйната си клада

печеш ти облаците и небето,

опасано с дъгата на всевечното ти Пладне.

Ти върху кожата на дървесата

страха на гущера сушиш.

И смазваш колелетата на ветровете,

горичките от палми за да сплашиш.

Пронизваш

с голямата си алена стрела

сърцето на горите

и на реките трепетната плът.

 

Аз виждам как вървиш по пламналите друми,

о Тропик,

със кошница, отрупана от плодове на мангови дървета,

с тръстики сладки

и със каймити^[1] модри като съсците на негърките млади.

Аз виждам как с коравите си длани

разчупваш диво ти зърната,

за да поникне родовитото дърво,

новороденото дърво, готово вече

да извиши снага сред многошумните ти лесове.

 

Тук,

насред морето,

където аз лудея по вълните с моите Антили голи,

приветствувам те, Тропик!

Този спортен

и пролетен привет

от мойта осолена гръд избликва

кръз островите ти, кресливи твои щерки.

 

                Ямайка казва,

че е честита, дето била черна,

а Куба знае днес, че е мулатка.

 

О,

как изгарям от копнеж

да вдъхвам на пожара ти дима

и да усещам мириса тръпчив на мишниците тъмни,

на мишниците, Тропик,

с мъха им, който върху твоя пламък вие се и къдри.

Пестника, що ми даваш,

за да разчупя като малък гневен бог кокосовия орех;

очите, що ми даваш,

за да прозра във сянката на мойте тигри;

ухото, що ми даваш,

за да дочуя, легнал, през пръстта далечните копита.

 

На теб дължа аз тъмното си тяло,

главата къдрокоса и чевръстите крака,

влечението си към първобитните жени,

а също и незаличимата си кръв.

Дължа ти хубавите дни,

понесли залепени върху своя синкав плат

слънца усмихнати и кръгли;

дължа ти тези влажни устни,

опашната на ягуар и слюнката отровна на змия;

дължа ти локвата, отдето зверовете ожаднели пият;

дължа ти, Тропик,

младежкия възторг,

със който тичам аз по тази писта

на твоя пояс, целият окичен с жълти рози,

и смея се над облаците и над планините,

докато пред краката ми небето морско

в безкрай прииждащи талази от звезди се пръска.