Алфонсо Ульоа Самора
Песен за едно повалено дърво

Ти беше повалено

в пространството на твойта прежна сянка.

Без плодове висяха твоите ръце осакатени

върху пръстта, далеч от пеещия въздух.

                До вчера още беше ти дърво,

                И още дишаше могъщ и вертикален

животът ти в пейзажа.

                Днес вятърът и светлината си оспорват

парчето от небе, заемано от тебе.

                Зората те откри великолепно.

Гледах те такова хубаво дърво…

                Дърво, каквото никога не си било!

Не знаеше, дърво, под тежината благозвучна на гнездата,

че бе написан във един светлик стоманен

уреченият край на твойта красота.

                С каква покруса гледам днес крилата,

изгубени във розата на ветровете,

додето търся твоята зеленина, висока като фар.

                Като старинен фар — какъвто беше ти! —

във климата невинен на мечтата,

където е перо животът и съдбата,

един нетраен блясък на роса.

                С каква покруса гледа твоето мълчание човек,

мълчание във тинята, която дебнешком те приближава.

                Когато твойта смърт притихне вече,

как твоя прежен и висок живот ранява…

                Как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“

и да те наблюдаваме във спомена самотно,

                как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“

и да те притежаваме във тази дума само.