Дийн Кунц
Чейс (5)

5

Точно в шест часа Чейс седеше на края на леглото си до нощната масичка, където бе поставен телефонът, и отпиваше от чашата си. Той остави питието си, избърса изпотените си от притеснение длани в панталоните си и се прокашля, за да прочисти гърлото си.

В шест и пет започна да се изнервя. Помисли си дали да не слезе при госпожа Филдинг и да я попита колко е часът, в случай че неговият часовник не работи. Възпря го единствено мисълта да не изпусне обаждането, докато е при нея.

В шест и петнайсет си изми ръцете.

В шест и половина отиде до бюфета и извади бутилката с уиски. Наля си пълна чаша, но не остави веднага шишето. Прочете за пореден път етикета, който беше изучавал стотици пъти досега, и отнесе бутилката до леглото си, където щеше да му е под ръка.

Някъде към седем алкохолът вече му беше подействал. Облегна се на таблата на леглото и си помисли за това, което Фоувъл му бе казал — че няма никакъв Съдия, че той е само една илюзия, психологически механизъм, който да обясни постепенното изчезване на комплекса му за вина. Опита се да помисли върху това, да проумее значението му, но не можеше да разбере дали това е добре за него или зле.

В банята Чейс пусна горещата вода и започна да пълни ваната, проверявайки температурата с ръка. После сложи една кърпичка на порцелановия й ръб и постави чашата си отгоре й. Уискито, водата и надигащата се пара го караха да се чувства така, сякаш се рееше сред меки облаци. Той се облегна назад, докато главата му не се опря в стената, затвори очи и се опита да не мисли за нищо — най-вече за Съдията, медала за храброст и деветте месеца, които бе прекарал във Виетнам.

За нещастие мислите му се насочиха към Луиз Елънби, момичето, чийто живот бе спасил, и пред очите му изплуваха малките й, потрепващи, голи гърдички, които изглеждаха толкова съблазнителни на слабата светлина в купето на колата в алеята на влюбените. Макар и да беше доста приятна, тази мисъл го подразни, понеже доведе до първата му ерекция от една година насам. Явлението му се стори едновременно странно и познато и го накара да си припомни всички онези месеци, през които напълно бе забравил това усещане. Изглеждаше му и доста неуместно, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе видял момичето разсъблечено. Това му напомни за кръвта в колата, а кръвта от своя страна го наведе на мисълта за причините за доскорошната му импотентност. Тези причини бяха толкова ужасни, че той не можеше да се изправи сам срещу тях. Ерекцията му се оказа краткотрайна и той не беше сигурен дали тя ознаменуваше края на физическата му импотентност, или бе просто реакция на тялото му от горещата вода.

Уискито в чашата му свърши и той се изправи. Тъкмо се избърсваше, когато телефонът иззвъня.

Електронният часовник показваше осем часа и две минути.

Бен седна на леглото и вдигна слушалката.

— Съжалявам, че закъснях — каза Съдията.

Доктор Фоувъл грешеше.

— Мислех си, че вече няма да се обадиш — отвърна Чейс.

— Просто ми бе необходимо малко повече време, отколкото очаквах, за да намеря нужната ми информация за теб.

— Каква информация?

Съдията пренебрегна въпроса, все едно не го беше чул.

— Значи ходиш на психиатър веднъж седмично, така ли? — запита той.

Чейс не отговори.

— Това само потвърждава моите вчерашни подозрения, че инвалидността ти е свързана не с физически, а с психически травми.

Чейс съжали, че няма готово питие, но не можеше да помоли Съдията да изчака, докато си налее. Поради причини, които още не бе в състояние да си изясни, не искаше убиецът да научава, че пие.

— И как разбра? — попита Бен.

— Проследих те днес следобед.

— Смела постъпка.

— Праведните могат да си позволят да са смели.

— Разбира се.

Съдията се засмя, сякаш се възхищаваше на себе си.

— Видях те да влизаш в Кейн Билдинг и се вмъкнах достатъчно бързо във фоайето след теб, за да успея да видя кой асансьор взимаш и на кой етаж отиваш. На осмия етаж освен кабинета на доктор Фоувъл, се намират приемните на двама зъболекари и офисите на три застрахователни компании. Нищо не ми костваше да погледна там и да попитам за теб секретарките и регистраторите, все едно съм твой стар приятел. Оставих кабинета на психиатъра за най-накрая, понеже бях сигурен, че си там. Щом си изясних, че не си на нито едно от другите места, дори не рискувах да надзърна в приемната на доктор Фоувъл. Всичко беше пределно ясно.

— И какво от това? — попита Бен.

Надяваше се, че гласът му звучи равнодушно и не издава истинските му чувства. Някак си беше много важно да направи добро впечатление на Съдията. Отново се потеше. Може би трябваше да се изкъпе отново, след като разговорът с убиеца приключеше. И със сигурност щеше да има нужда от питие — от едно студено питие.

— Щом като разбрах, че си в кабинета на психиатъра — продължаваше Съдията, — реших, че трябва да се сдобия с копие на историята на заболяването ти. Скрих се в сградата и изчаках всички служители да си тръгнат.

— Не ти вярвам — каза Чейс. Предчувстваше какво ще последва и се страхуваше какво ще чуе.

— Ти не искаш да ми вярваш, но ми вярваш. — Съдията си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Към шест часа на осмия етаж не остана никой. В шест и половина отворих вратата към кабинета на доктор Фоувъл. Поназнайвам нещичко от тези неща и бях особено внимателен. Не повредих ключалката, нито задействах алармата — просто там нямаше такава. Потрябва ми още половин час да разбера къде се съхраняват епикризите и да намеря досието ти, а после го копирах.

— Между другото, това се нарича „кражба с взлом“.

— Така си е, ама е нещо съвсем дребно на фона на убийството.

— Значи признаваш, че си извършил убийство.

— Не. Наказание. Обаче властите няма да разберат. За тях то е убийство. Те са част от проблема. Не са добри защитници на справедливостта.

Чейс си замълча.

— Ще получиш по пощата, най-вероятно вдругиден, пълни копия на бележките на доктор Фоувъл за теб заедно с екземпляри от няколко статии, които той е публикувал в различни медицински списания. Ти си споменат във всички, а в някои става дума единствено за теб. Е, не имитира името ти, разбира се. Той те нарича „пациента Ч“. Обаче е повече от ясно, че това си ти.

— Не знаех, че е направил това — измърмори Бен.

— Статиите са адски интересни, Чейс. От тях можеш да разбереш какво си мисли той за теб. — Тонът на Съдията се промени, стана високомерен и в него прозвуча презрение. — Като прочетох тези материали, Чейс, научих достатъчно, за да определя наказанието ти.

— О, така ли?

— Разбрах защо си получил медала си за храброст.

Чейс мълчеше.

— Разбрах за тунелите и какво си правил в тях — продължаваше Съдията, — как не си направил нищо, за да попречиш на лейтенант Захария да заличи следите и да фалшифицира рапорта. Мислиш ли, че Конгресът щеше да те награди с медал за храброст, ако знаеха, че си избивал мирни жители, а?

— Спри.

— Ти си избивал и жени, нали така?

— Може би.

— Убивал си жени и деца, Чейс. Мирно население!

— Не съм сигурен дали съм убил някого — промърмори Бен повече на себе си, отколкото на Съдията. — Дръпнах спусъка, но… беше много тъмно… стрелях по стените… не знам…

— Мирни граждани.

— Ти нямаш никаква представа какво беше там.

— Убивал си деца. Що за звяр си бил ти, Чейс?

— Млъкни! — изрева Бен и скочи на крака. — Какво знаеш ти за това? Бил ли си някога там, налагало ли ти се е да служиш в тази ужасна страна?

— Никакви патриотични дитирамби няма да променят мнението ми, Чейс. Всички обичаме страната си, но повечето от нас знаят, че си има граници за…

— Глупости! — извика Бен.

Той не можеше да си спомни да се е ядосвал така от момента на нервния си срив. Е, случваше се да се ядоса за това или онова, на някого или на нещо, но никога не беше стигал до такива крайности.

— Чейс…

— Обзалагам се, че си бил привърженик на войната. Обзалагам се, че си бил от онези хора, заради които аз се озовах там. Лесно е да се определят норми на поведение, да се разсъждава за границата между доброто и злото, когато изобщо не си се доближавал до мястото, където бушува войната, а то се намира на петнайсет хиляди километра от дома ти!

Съдията се опита да възрази, но Чейс не му позволи.

— Изобщо не съм искал да ходя там. Никога не съм вярвал в необходимостта от тази война и през цялото време умирах от страх. Преследваше ме само една мисъл — как да остана жив. В онзи тунел не можех да мисля за нищо друго. Това там не бях аз. Бях класически случай на параноик, живеех в сляп ужас и всичко, което имаше значение, бе да се измъкна оттам.

Никога досега Бен не беше говорил за преживяванията си във Виетнам толкова дълго и толкова директно — дори и пред доктор Фоувъл, който изкопчваше историята от него на отделни думички и накъсани фрази.

— Ти си разяждан от чувство за вина — каза Съдията.

— Това няма значение.

— Мисля, че има. Това доказва, че знаеш за погрешните си действия и…

— Няма никакво значение, защото, независимо от това колко виновен се чувствам, ти нямаш право да ме съдиш. Седиш си тук с мъничкото си списъче с десетте божи заповеди, но никога не си бил на такова място, където тъпите ти заповеди отиват по дяволите, където обстоятелствата те принуждават да правиш неща, които те отвращават.

Чейс откри, че плаче. Не беше плакал от доста дълго време.

— Ти се оправдаваш — започна Съдията, опитвайки се да поеме инициативата в разговора. — Ти, долен убиец такъв…

— Не забравяй — каза му Чейс, — че и ти май не следваш божиите заповеди. Ти уби Майкъл Карнс.

— Това е нещо съвсем друго. — Гласът на Съдията отново бе станал дрезгав.

— О, така ли?

— Да — потвърди пресипнало убиецът. — Аз проучих внимателно ситуацията, събрах доказателства срещу него и едва тогава изпълних смъртната присъда. А ти не си направил нищо такова, Чейс. Убивал си напълно непознати хора, които навярно са били съвсем невинни, без нито едно черно петънце в душите си.

Чейс затвори.

Следващия един час телефонът звъня на четири пъти, но той не му обръщаше никакво внимание. Яростта му бе неописуема — най-силната емоция, която бе изпитвал през дългите месеци на вцепенение.

Изпи още три чаши уиски, преди да се поуспокои. Ръцете му постепенно престанаха да треперят.

В десет часа позвъни в полицейския участък и потърси детектив Уолъс, но му казаха, че е излязъл.

Бен се обади отново в единайсет без двайсет. Този път Уолъс беше там и охотно се съгласи да разговарят.

— Работата не върви така добре, както се надявахме — каза полицаят. — Май на този тип никога не са му вземали отпечатъци. Поне сред углавните престъпници го няма. В момента преравяме досиетата на военните…

— Какво стана с пръстена?

— Излезе някаква евтина дрънкулка, която може да се купи за по-малко от петнайсет долара от всяко павилионче в щата. Изключено е да се установи къде, кога и на кого е продаден.

Чейс заговори неохотно:

— Тогава аз имам нещо за вас. — И той разказа набързо на детектива за Съдията и неговите обаждания.

Уолъс явно бе доста ядосан, но все пак успя да се въздържи да не се развика.

— Мамка му! Защо не ни казахте по-рано за това?

— Мислех си, че след като разполагате с отпечатъците му, бързо ще го хванете.

— Отпечатъците са вятър работа в подобна ситуация — рече Уолъс. В гласа му продължаваше да се усеща гняв. Изглежда, си спомняше, че събеседникът му е герой от войната.

— Освен това — продължи Бен — убиецът си даваше сметка за възможността линията да се подслушва. Обаждаше ми се от улични телефони и не продължаваше разговора повече от пет минути.

— Няма значение, искам да го чуя — каза Уолъс. — След петнайсет минути съм при вас с още един полицай.

— Само с един?

— Ще се постараем да не ви пречим — каза детективът.

Чейс едва не се засмя при тези думи.

От прозореца си на третия етаж Чейс видя пристигането на полицаите. Той бързо слезе да ги посрещне, за да избегне любопитството на госпожа Филдинг.

Уолъс му представи цивилния си колега — Джеймс Тапингър. Той бе с петнайсетина сантиметра по-висок от Уолъс и не беше раздърпан като него. Русата му коса бе толкова късо подстригана, че отдалеч изглеждаше плешив. Сините му очи се местеха бързо от предмет на предмет — досущ поглед на счетоводител, който прави инвентаризация. Носеше голям куфар.

Госпожа Филдинг ги наблюдаваше зад стъклената врата на всекидневната, където се преструваше, че гледа телевизия. Любопитството й обаче не надделя и тя не излезе в коридора. Чейс поведе двамата мъже нагоре по стълбите, преди хазяйката му да е успяла да разбере за какво са дошли.

— Уютно местенце си имате — каза Уолъс, щом влязоха в стаята му.

— Напълно ме устройва — рече Чейс.

Тапингър огледа неоправеното легло, неизмитите от уискито чаши на бюфета, както и полупразната бутилка алкохол. Без да каже нито дума, той отвори куфара си, пълен с телефонно оборудване, и започна да оглежда жиците, излизащи от стената точно под корниза на прозореца.

Докато работеше, Уолъс заразпитва Чейс:

— Как ви се стори той по телефона?

— Трудно е да се каже.

— Стар? Млад?

— На средна възраст.

— Акцент?

— Не.

— Говорни дефекти?

— Не. Отначало гласът му беше много дрезгав и пресипнал, сигурно заради схватката ни.

— А помните ли съдържанието на всеки телефонен разговор?

— Горе-долу.

— Разкажете ми. — Детективът се настани в единственото кресло в стаята и кръстоса крака. Изглеждаше все едно е заспал, но умът му бе остър като бръснач.

Чейс разказа на полицая всичко, което можеше да си спомни от разговорите си със Съдията. Детективът му зададе няколко въпроса, благодарение на които и някои позабравени подробности изплуваха от паметта му.

— Прилича на религиозен маниак — каза накрая Уолъс. — Всички тия глупости за разврат, грях и наказания.

— Може би. Но не бих започнал да го търся по сектантските сбирки. Според мен се отнася повече за морално оправдание на убийствата, отколкото за истинска вяра.

— Вероятно е така — съгласи се детективът. — Такива като него се срещат по-често от другите психари.

Джим Тапингър приключи с работата си. Той обясни на Чейс как действа подслушвателното устройство, а после му разказа за проследяващото оборудване, което използва телефонната компания, за да засече и определи евентуалното местонахождение на Съдията, когато позвъни отново.

— Е — зарадва се Уолъс, — май днес ще се прибера навреме у дома. — Само при мисълта за предстоящите осем часа сън клепачите му натежаваха, а очите му се зачервяваха още повече.

— Само още едно нещо — обади се Бен.

— Да?

— Ако успеем да заловим този тип, трябва ли на всяка цена да уведомите пресата за моето участие в операцията?

— Защо питате? — учуди се полицаят.

— Защото ми писна да бъда знаменитост и хората да ме тормозят ден и нощ.

— Ако го спипаме — каза Уолъс, — всичко ще стане известно в съда.

— Но не и преди това, така ли?

— Мисля, че не.

— Разбирам — рече Чейс. — Във всеки случай аз ще трябва да присъствам на процеса, нали?

— Вероятно.

— Но ако пресата не узнае нищо дотогава, шумът ще бъде два пъти по-малко.

— Ама вие наистина сте ужасно скромен — усмихна се Уолъс. Преди Бен да успее да му отговори, той го потупа по рамото и си тръгна.

— Искате ли едно питие? — попита Бен, обръщайки се към Тапингър.

— Не, благодаря, когато съм на служба, не пия.

— Ще имате ли нещо против, ако аз…

— Не, не, пийте си спокойно.

Чейс забеляза с какъв интерес го наблюдава Тапингър, докато си взимаше две кубчета лед и си наливаше от уискито. Е, този път не си напълни чашата догоре… изглежда, присъствието на полицая го караше да се въздържа.

Когато Бен седна на леглото, полицаят му каза:

— Четох за вашите подвизи там.

— Да?

— Това е истински героизъм.

— Нищо подобно.

— Не, така си е — настоя Тапингьр. Той седеше в креслото, което бе преместил близо до апаратурата си. — Мисля, че там е било истински ад, но едва ли някой, който не е бил във Виетнам, може да го разбере.

Чейс кимна.

— Предполагам, че медалите не означават много за вас. Имам предвид, че след онова, което сте преживели, за да ги заслужите, те изглеждат доста незначителни.

Бен вдигна поглед от чашата, изненадан от проницателността на събеседника си.

— Прав сте. Те наистина не означават нищо. Тапингър продължи:

— Навярно е доста трудно да се върнеш от подобно място и да се опиташ да заживееш нормално. Спомените не умират толкова бързо.

Чейс тъкмо си отвори устата да отговори, когато видя как събеседникът му гледа многозначително чашата в ръката му, и си замълча. Сега ненавиждаше полицая почти толкова, колкото и Съдията. Бен отпи голяма глътка.

— Аз ще си налея още едно — каза. — Сигурен ли сте, че не искате?

— Абсолютно — рече Тапингър.

Когато Чейс отново седна на леглото с нова чаша уиски, специалистът по подслушване го предупреди да не вдига слушалката, преди лентата да е започнала да се върти. След това отиде в тоалетната, където се забави почти десет минути. Когато се върна, Бен го попита:

— Докога ще го чакаме?

— Обаждал ли се е и друг път толкова късно — като изключим тази нощ?

— Не — отвърна Чейс.

— Тогава ще се опитам да поспя — каза Тапингър, отпускайки се в креслото. — Лека нощ.

На сутринта Бен се събуди от шепота на мъртъвците, но това се оказа само шумът от течаща вода в банята. Тапингър вече бе станал и сега се бръснеше.

След няколко минути той отвори вратата на банята и влезе в стаята със свежо лице, възкликвайки:

— На вашите услуги! — Изглежда, след прекараната нощ в креслото не се чувстваше уморен.

Чейс стана и се запъти към банята. Започна бавно да се занимава със сутрешния си тоалет — колкото повече време прекараше тук, толкова по-малко щеше да му се налага да говори с полицая. Когато бе готов, часовникът показваше десет без петнайсет. Съдията още не се бе обаждал.

— Какво имате за закуска? — попита Тапингър.

— Нищо, съжалявам — отвърна Бен.

— Все трябва да имате някаква храна. Не е задължително да е нещо топло. Сандвич със сирене, бекон с яйца — всичко мога да ям сутринта.

Чейс отвори хладилника и извади торбичката с ябълки.

— Само това имам.

Тапингър изгледа с недоумение ябълките и празния хладилник, после премести поглед към бутилката уиски на бюфета. Не каза нищо.

— Дайте ги насам — каза с престорен ентусиазъм, поемайки пликчето от Бен. — Вие искате ли?

— Не.

— Трябва да хапнете нещо на закуска — рече Тапингър. — Дори и съвсем малко. Това подпомага работата на стомаха, зарежда ви с енергия за целия ден.

— Не, благодаря.

Полицаят грижливо обели две ябълки, наряза ги на парченца и започна бавно да ги дъвче.

В десет и половина Чейс започна да се безпокои. Ами ако Съдията не се обадеше днес? Перспективата да прекара целия ден и вечерта с Тапингър и да се събуди отново от шума на течаща вода в банята му се струваше непоносима.

— Имате ли човек, с когото да се редувате? — попита Бен.

— Ако работата не се проточи твърде дълго — каза той, — ще се справя и сам.

— А колко дълго очаквате да се проточи?

— Ами — прецени Тапингър, — ако до четирийсет и осем часа престъпникът не се обади, ще извикам заместника си.

Още четирийсет и осем часа с Тапингър надали щяха да бъдат най-приятните на света, но сигурно беше по-добре да е с него, отколкото с друг полицай. Джим беше твърде любопитен и наблюдателен, но за сметка на това не бе особено разговорлив. Да си гледа, щом толкова му се иска. И нека си мисли, каквото си ще за Чейс. Стига да продължава да си държи устата затворена, нямаше да имат никакви проблеми. По обяд Тапингър излапа още две ябълки и буквално застави Бен да изяде една. Това на нищо не приличало, роптаеше полицаят, ето защо решиха Чейс да излезе и да купи панирано пиле, пържени картофки и салата от зеле за вечеря.

В дванайсет и половина Чейс изпи първата си чаша „Джак Даниълс“ за деня.

Тапингър го видя, но не каза нищо. Този път Бен не му предложи питие. В три следобед телефонът иззвъня. Въпреки че от вечерта чакаха именно това, Чейс не желаеше да вдига. Само защото до него беше Тапингър, който го подтикваше да отговори, сложил специалните си наушници, Бен вдигна с неохота слушалката.

— Ало? — гласът му звучеше напрегнато и дрезгаво.

— Господин Чейс?

— Да — каза той, моментално разпознавайки гласа.

Не беше Съдията.

— Обажда се госпожица Прингъл от кабинета на доктор Фоувъл. Искам да ви напомня, че утре имате назначен час за три следобед. Петдесетминутен сеанс, както обикновено.

— Благодаря ви — отвърна Чейс. Госпожица Прингъл винаги звънеше предния ден, за да напомня на пациентите, но Бен беше забравил за това.

— Утре в три — повтори тя и затвори.

В пет без десет Тапингър заяви, че no-скоро ще умре от глад, отколкото да изяде предложената му от Чейс пета ябълка.

Бен не възрази срещу ранната вечеря, взе парите, които Джим му даде — той каза, че ще му ги върне — и излезе навън да купи пилето, картофките и салатата. Взе и голяма кока-кола за полицая, но нищичко за себе си. Щеше да се задоволи с обичайното. Вечеряха в пет и петнайсет, без да разговарят. Гледаха някакъв стар филм по телевизията.

След около два часа се появи Уолъс. Изглеждаше изключително уморен, макар че беше застъпил дежурството си в шест — преди по-малко от час.

— Господин Чейс, ще мога ли да поговоря за малко насаме с Джим? — попита той.

— Разбира се — отвърна Бен.

Влезе в банята, затвори вратата и пусна водата в умивалника. Шумът му действаше на нервите и му напомняше за шепота на мъртъвците.

Спусна капака на тоалетната чиния и седна, взирайки се в празната вана. „Трябва да я почистя“ — помисли си. Зачуди се дали Тапингър бе забелязал колко занемарено е тук.

Минаха по-малко от пет минути, преди Уолъс да почука на вратата.

— Извинявайте, че ви изгонихме така от собствената ви квартира — усмихна се той. — Полицейски работи.

— Нямахме късмет. Навярно господин Тапингър вече ви е казал.

Детективът кимна. Изглеждаше смутен и избягваше да погледне Чейс в очите.

— Разбрах.

— Никога досега не е правел толкова големи паузи.

Полицаят го изслуша и рече:

— Знаете ли, напълно е възможно да не се обади повече.

— Искате да кажете, след като вече е решил какво да бъде наказанието ми?

Чейс видя, че Тапингър прибира жиците и апаратурата си в големия куфар.

— Боя се, че сте прав, господин Чейс. Убиецът или е решил какво да бъде наказанието ви, или е загубил интерес към вас и няма намерение да ви се обажда повече. Както и да е, не можем да държим през цялото време човек тук.

— Тръгвате ли си? — Бен беше изненадан.

— Ами да, така ми се струва най-добре.

— Но той може да се обади след няколко часа и…

— А може и да не позвъни — прекъсна го детективът. — Само ще ви помолим, господин Чейс, да ни предадете всичко, което каже Съдията, ако се обади, макар и дълбоко да се съмнявам, че ще го стори — рече той и се усмихна.

Тази усмивка обясни всичко на Бен. Той каза:

— Когато Тапингър ме изпрати да купя вечеря, ви се е обадил, нали? — Без да чака отговор, той продължи: — И ви е казал за обаждането на секретарката на доктор Фоувъл — думата „сеанс“ навярно го е разтревожила. Изглежда, сте си поговорили с добрия доктор.

Тапингър бе приключил с прибирането на оборудването си. Той вдигна куфара си и внимателно огледа стаята да не би да е забравил нещо.

— Съдията наистина съществува — каза Бен на Уолъс.

— Сигурен съм, че е така — отвърна гой. — Затова и ви моля да ни съобщите за бъдещите му обаждания. — Говореше с онзи привидно сериозен тон, с който възрастните понякога се обръщат към децата.

— Той наистина съществува, тъпо копеле такова! — извика Чейс.

Уолъс почервеня от гняв. Когато проговори, в гласа му се усещаше напрежение и Бен можеше да почувства, че е готов да избухне.

— Господин Чейс, вие спасихте момичето. Заслужавате похвала за това. Но фактите са си факти — никой не ви се е обадил през последните двайсет и четири часа. Ако наистина вярвахте, че такъв човек като Съдията съществува, вие щяхте да се свържете с нас по-рано, непосредствено след първото обаждане. Това би било най-естествената реакция, особено когато се отнася за млад човек с такова изострено чувство за дълг като вас. Ако разгледаме тези факти в светлината на психичните ви проблеми и обясненията на доктор Фоувъл, става ясно, че дежурството на един от най-добрите ни сътрудници при вас е съвършено неуместно. Тапингър има и други задължения.

Чейс много добре разбираше как неприятното стечение на обстоятелствата потвърждава правотата на казаното от доктор Фоувъл. Освен това си даваше сметка и за собственото си поведение пред Тапингър — слабостта към уискито, неумението му да поддържа и най-обикновен разговор, както и най-лошото — демонстративното му желание да избяга от всяка публичност. То можеше да се изтълкува като лицемерния протест на човек, жадуващ точно обратното. Като стисна юмруци, Бен процеди:

— Махайте се.

— Спокойно, синко — рече му Уолъс.

— Махайте се веднага!

Детективът огледа помещението и вниманието му бе привлечено от бутилката с алкохол.

— Тапингър ми каза, че нямате никаква храна, но затова пък в бюфета ви стоят пет бутилки уиски. — Той не гледаше към Чейс, навярно смутен от шпионирането на колегата си. — Изглеждаш с петнайсетина килограма по-слаб от нормалното, синко.

— Махайте се — повтори Чейс.

Уолъс обаче явно не беше готов да си тръгне. Търсеше някакъв начин да посмекчи малко подразбиращите се обвинения, които отпращаше към Чейс посредством заминаването им.

— Синко каквото и да ти се е случило във Виетнам, няма да го забравиш с помощта на уискито. — И преди Бен, ядосан от този доморасъл психоанализ, да му нареди за пореден път да се маха, си излезе, последван от Джим Тапингър.

Чейс внимателно затвори вратата след тях.

Заключи я.

Наля си едно питие.

Отново беше сам. Обаче бе свикнал с това.