Дийн Кунц
Чейс (10)

10

Гленда отвори на нервното почукване на Бен, видя тревогата в очите му и попита:

— Какво има?

Щом влезе, той затвори входната врата, сложи веригата и дръпна резето.

— Бен? — Тя носеше розова фланелка, къси бели панталонки и маратонки. Златистата й коса бе вързана на две опашки и така приличаше на малко момиченце. Изглеждаше като олицетворение на невинността.

— Имаш ли пистолет? — попита той.

— Не.

— Аз също. Не искам и да видя оръжие след войната. Сега обаче нищо не би ме направило по-щастлив от това да имам револвер в ръката си.

В трапезарията на масата, където бяха вечеряли предната нощ, той й разказа за Съдията и за всички събития, които се бяха случили след убийството на Майкъл Карнс.

— И сега… заради мен… и ти вече си част от това.

Тя протегна ръка през масата и стисна дланта му.

— Не. Не трябва да гледаш така на нещата. Ние се срещнахме и сега и двамата сме част от това…, а ти вече не си сам.

— Искам да се обадя на детектив Уолъс и да го помоля да ти осигури закрила.

— И защо мислиш, че той ще ти повярва сега, при положение, че не ти е повярвал преди?

— Заради повредите, нанесени на колата ми на паркинга… Когато онзи се опита да ме блъсне.

— Той няма да ти повярва, че се е случило точно така. Нямаш никакви свидетели. Сигурно ще каже, че си бил пиян.

Бен знаеше, че тя е права, но не можеше да се примири с обстоятелствата.

— Трябва да намерим помощ отнякъде.

— Досега се справяше с всичко сам. Сега сме двама. Защо не опитаме да се защитим сами?

Чейс поклати глава.

— Да, когато единствено моят живот бе изложен на опасност. Но сега…

— Хората от книгите — рече тя.

— Моля?

— Можем да се доверим на хората от книгите. Но точно тук и сега не можем да се доверим на никого освен на себе си.

Беше така уплашен, както не се бе чувствал от доста време. Страхуваше се не само за нея. Боеше се и за самия себе си. Защото най-накрая имаше какво да изгуби.

— Но как ще открием този изрод? — чудеше се Бен.

— Ще направим същото, което смяташе да сториш и ти. Първо, трябва да се обадиш на Луиз Елънби. Разбери дали е научила името на мъжа, с когото майка й е излизала, мъжа с пръстена на „Арийското братство“.

— Не вярвам да е Съдията. Луиз веднага щеше да го разпознае.

— Но може да ни отведе до Съдията.

— Съмнявам се. Това би било прекалено хубаво, за да е истина.

— Понякога животът е хубав.

Бен позвъни в дома на Елънби и чу гласа на Луиз. Когато тя разбра кой се обажда, веднага започна да мърка съблазнително. Да, майка й бе казала името на мъжа, но тя не искала да го съобщава по телефона.

— Ще трябва да дойдеш да ме видиш — кокетничеше момичето. — Мама замина с този мъж и ще отсъства през уикенда. Цялата къща е на мое разположение.

Когато Луиз му отвори, беше само по жълт бански костюм от две части и ухаеше на кокосов лосион за тяло. Веднага изрече:

— Знаех си, че ще се върнеш за наградата си.

Обаче щом зърна Гленда, усмивката й веднага изчезна и тя млъкна.

— Можем ли да влезем? — попита Чейс.

Луиз отстъпи и затвори вратата след тях.

Бен представи Гленда като своя близка приятелка и лицето на Луиз се изкриви в кисела гримаса.

Тя ги поведе към всекидневната, полюшвайки бедра, за да демонстрира стегнатото си дупе.

— Ще искате ли нещо за пиене? — попита бъдещата колежанка.

— Не е ли малко рано?

— Обяд е.

— Не, благодаря — отказа вежливо Бен. — Имаме само няколко въпроса и ще трябва да вървим.

Застанала до барчето, Луиз бе повдигнала изкусително дясното си бедро, докато приготвяше коктейла си.

Бен и Гленда се разположиха на канапето, а Луиз взе питието си и седна на креслото срещу тях. Момичето се отпусна в стола с разтворени крака. Оскъдният й бански се прилепяше плътно към извивките на слабините й и не оставяше нищо на въображението.

Чейс се почувства неловко, но Гленда изглеждаше спокойна както винаги.

— Името, което ви трябва — започна Луиз, — е Том Дийкън. Той е мъжът, с когото майка ми излиза, мъжът с пръстена. Работи като застрахователен агент. Офисът му се намира на Кенби Стрийт, близо до пожарната. Обаче не той е човекът, дето уби Майк.

— Знам. Обаче… сигурно може да ни каже имената на други хора от Братството.

— Не ми се вярва — рече Луиз. Тя държеше чашата в едната си ръка и нежно потъркваше бедрата си едно в друго, преструвайки се, че го прави несъзнателно. Позата й обаче беше твърде безсрамна. — Тези хора са се посветили на идеята, те си имат своите идеали, а ти си външен човек. Защо мислиш, че ще ти кажат нещо?

— Може и да ми кажат.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Надяваш се, че ще измъкнеш няколко имена от Том Дийкън? Чуй ме — тези хора имат топки от стомана. Те трябва да са адски корави, за да могат да се справят с чифутите, чернилките и другите отрепки.

Бен предполагаше, че някои от членовете на „Арийското братство“ могат да бъдат опасни — но повечето от тях вероятно само си играеха на господари, пиейки бира и бъбрейки глупости за расисткия Армагедон, така както другите хора си говореха за футбол и гледаха мачове по телевизията.

— Луиз, доколкото разбирам, ти си ходила с Майк близо година, преди… — изведнъж се обади Гленда.

— Преди този педераст да го наръга? — прекъсна я момичето, сякаш искаше да докаже, че и тя е не по-малко печена от членовете на „Арийското братство“. А дали безсърдечието й не бе престорено? — Да, почти година… Защо?

— Да си забелязвала някой да ви следи? Нали разбираш, да се навърта около вас?

— Не.

Бен се досещаше накъде бие Гленда. Съдията обичаше да проучва подробно своите жертви, за да разбере какви са греховете им. Така се опитваше да оправдае престъпленията като справедливи наказания. Както сам беше казал на Бен, той бе проследил и Майк, и Луиз; следователно имаше вероятност те да са го забелязали.

— Отговори твърде бързо, без да се замислиш — каза Бен. — Гленда нямаше предвид някой да те е следил наскоро. Това може да е станало преди седмици, даже преди месеци.

Луиз се поколеба, отпивайки от чашата си. Свободната й ръка се плъзна от бедрото, на което лежеше, към чатала на бикините й. Пръстите й започнаха да описват бавни кръгове върху жълтия плат.

Макар че почти не откъсваше очи от Бен, момичето хвърляше бързи изпитателни погледи и към Гленда. Явно си даваше сметка, че и двамата са в играта.

— В началото на годината, някъде около февруари или март, май имаше нещо такова… Някакъв изрод се навърташе около мен и Майк, но никога не се опита да направи нещо. Накрая се оказа, че не е мистериозен непознат.

— Не е бил непознат? Кой беше тогава?

— Ами, когато Майк за пръв път ми каза, че някой ни следи, аз направо му се изсмях, нали разбирате? Майк просто си беше такъв, непрекъснато си фантазираше разни неща. Той щеше да става художник, знаете ли? Първо щеше да работи в мансарда, а после щеше да става световноизвестен. Боже мой! След това ми каза, че щял да стане илюстратор на книги, а после — филмов режисьор, който рисува с камерата. Така и не можа да реши с какво точно иска да се занимава — знаеше само, че иска да е богат и известен. Мечтател! — презрително изрече Луиз.

— И той си мислеше, че някой ви наблюдава, така ли? — попита Чейс.

— Говореше ми за някакъв мъж с фолксваген. Червен Фолксваген. След седмица и нещо видях, че това не е поредната фантазия на Майк. Наистина имаше човек с червен фолксваген.

— Как изглеждаше?

— Той все стоеше далеч от нас, така че не можех да го разгледам добре. Обаче хич не беше опасен. Майк го познаваше.

Бен имаше чувството, че главата му ще експлоадира. Прииска му се да чуе цялата история наведнъж, без да се налага непрекъснато да й задава въпроси. Насили се да се успокои и кротко попита:

— Кой беше този човек?

— Нямам представа — отговори Луиз. — Майк така и не ми каза.

— Ти не се ли позаинтересува кой е бил?

— Естествено, че бях адски любопитна. Обаче когато Майк си наумеше нещо, по никакъв начин не можеше да го разубедиш. Една вечер, когато бяхме в „Дайъмънд Дел“ — това е една закусвалня за хамбургери на булевард „Галасио“ — той слезе от колата, приближи се до фолксвагена зад нас и поговори с човека. Щом се върна, ми каза, че познавал въпросния мъж и повече нямало да имаме никакви проблеми с него. Наистина, човекът престана да се мъкне зад нас, но така и не разбрах за какво е била цялата работа. Даже напълно бях забравила за това, докато ти не ме попита.

— Но навярно имаш някаква идея все пак — не я оставяше на мира Бен. — Не може да си се успокоила, без да разбереш нещо по-конкретно за този човек.

Тя остави питието си.

— Майк не искаше да говори за това и аз си мисля, че знам защо. Той никога не ми го каза направо, но според мен типът от фолксвагена веднъж взел да му се натиска.

— Да му се натиска? — учуди се Бен.

— Така си мисля — каза тя, вдигайки рамене. — Нямам никакви доказателства. Но си мисля, че надали става въпрос за същия човек, който го уби… Онзи с пръстена.

— И защо мислиш така — включи се Гленда.

— Защото онези от „Арийското братство“ мразят педалите даже повече от чифутите и шибаните чернокожи. Абсурд да позволят на някакъв педераст да носи техния пръстен.

— И още нещо — сети се Бен. — Бих искал да ми кажеш имената на петима или шестима от най-близките приятели на Майк — момчета на неговата възраст, с които се е виждал често. Може да е казал на някого за този тип с фолксвагена.

— А, петима или шестима… Няма да стане. Майк не беше близък с много хора. Всъщност Марти Кейбъл беше единственият му по-добър приятел…

— Значи ще трябва да поговорим с него.

— Би трябвало да е в „Хеноувър Парк“. Всяко лято той работи като спасител в обществения басейн. — Тя изгледа Гленда: — Как мислиш, дали Бен иска да ме изчука?

— Вероятно не — отвърна тя, без да изглежда изненадана от директния въпрос.

— Аз добро парче ли съм, или не?

— Добро парче си, не се притеснявай — успокои я Гленда.

— Значи той определено не е добре.

— О, нищо му няма. Той е много свестен пич.

— Щом казваш…

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха съучастнически.

После Луиз отдръпна ръка от мястото между краката си, погледна към Бен и въздъхна:

— Жалко.

Докато пътуваха в колата, Чейс се обърна към Гленда:

— Май светът наистина отива по дяволите, а?

— Имаш предвид Луиз ли?

— Всички момичета ли са такива вече?

— Някои — да. Обаче винаги е имало такива като нея. Тя не е нищо ново — просто е още дете.

— Но Луиз е почти на осемнайсет, есента ще постъпи в колеж… Би трябвало да има малко здрав разум.

— Не, не това имам предвид. Тя е просто дете и винаги ще си остане такава. Непорасла, незряла, постоянно нуждаеща се да бъде център на внимание. Не си губи времето да я съдиш, Бен. Това, от което тя има нужда, е обич, и то много обич, защото я чака доста тежък живот, изпълнен с болка. Когато красотата й започне да преминава, няма да знае какво да прави.

— Тя те хареса, въпреки че не й се искаше много…

— Да, донякъде.

— А ти хареса ли я?

— Не. Но всички сме Божии деца, нали? Никой не заслужава онова, което животът ще сервира на нея.

Мустангът се носеше по улицата между огромните дървета. Слънчева светлина и сенки пробягваха по предното стъкло. Светлина и сенки. Надежда и отчаяние. Минало и бъдеще. Вчера и утре. Проблесваха и изчезваха.

След известно време Бен промълви:

— Тя е едно вечно дете, а ти си пораснала преждевременно.

— И въпреки всичко — отвърна тя — съм късметлийка, нали?

Всяко сенчесто местенце в „Хеноувър Парк“ бе заето от семейства, помъкнали кошници за пикник. Любителите на златистия тен се излежаваха на плажните си кърпи, разстлани по моравите, а играта на волейбол бе задължителна.

Общинският басейн с олимпийски размери бе претъпкан с пищящи и цамбуркащи се дечица. На всеки край бдеше по един спасител, седнал на високо столче, и около половин дузина тийнейджърки се тълпяха около всеки пост, надявайки се да бъдат забелязани.

Бен преведе Гленда през тържището на плът и се представи на Мартин Кейбъл.

Спасителят беше строен и мускулест. Имаше дълга тъмна коса.

— Да, с Майкъл бяхме приятелчета — каза той, когато Чейс го попита за Карнс. — За какво става дума?

— Мисля, че ченгетата изобщо не си дават зор да хванат убиеца и хич не ми допада идеята някакъв лунатик, който ми има зъб, да се разхожда необезпокоявано наоколо — рече му Бен.

— Е, мен к’во ме интересува това?

— Приятелят ти беше убит.

— Всеки умира рано или късно. Не гледате ли вечерните новини?

Кейбъл носеше огледални слънчеви очила и поради тази причина Бен не можеше да види очите му. Намираше за доста изнервящо обстоятелството, че трябва да наблюдава собственото си отражение, и то удвоено от сребристите стъкла. Така не можеше да каже дали вниманието на Мартин е насочено върху него, или младежът зяпа мадамите и къпещите се в басейна.

— Не бях там, когато това се е случило — каза Кейбъл. — Как тогава да знам нещо, с което да помогна?

— Не искаш ли убиецът на Майк да бъде заловен? — намеси се Гленда.

Кейбъл не й отговори и не помръдна глава към нея. Липсата на каквото и да е движение от негова страна беше сигурен признак, че в момента вниманието му е насочено към нея.

— Каквото има да става, да става — загадъчно произнесе той.

— Говорихме с Луиз Елънби — рече Чейс.

— Забавна е, нали?

— Познаваш ли я?

— Доста добре.

— Тя ни каза, че Майк е имал известни проблеми с някакъв мъж преди доста време.

Кейбъл не отговори. Бен продължи:

— Тя си мисли, че онзи може да му се е натискал.

Кейбъл се намръщи.

— Майк беше просто луд на тема жени.

— Не се съмнявам в това.

— Човече, само да го беше видял, докато бяхме в пубертета! Когато най-накрая си направи сефтето, просто откачи. Не можеше да мисли за нищо друго!

Бен огледа струпалите се наблизо тийнейджърки, жадуващи за вниманието на спасителя. Някои изглеждаха на четиринайсет-петнайсет години. Искаше да каже на Мартин да бъде по-внимателен с езика си, но това би означавало край на разговора им.

— Знаете какви са родителите му — продължаваше Кейбъл, — така че можете да разберете защо Майк непрекъснато се хвърляше в такива неща като жени, дрога, пиячка… Каквото и да е, стига да му доказва, че е жив.

— Никога не съм се срещал с родителите му — рече Бен.

— Не ти и трябва. Мама и татко Моралисти. Той просто искаше да се откъсне от тях, да се отпусне малко… Само дето го направи изведнъж. След това успехът му рязко се влоши. Искаше да следва в университета, обаче никога нямаше да го приемат с неговия успех. Сбогом, студентски живот! Здравей, Виетнам!

Изведнъж някой изпищя. Това можеше да е както превъзбудено от играта хлапе, така и давещ се в басейна човек. Марти Кейбъл обаче не му обърна никакво внимание. Продължаваше да изучава Гленда изпод сребристите си очила.

— Най-зле беше по физика. Трябваше да ходи на частни уроци всяка събота. Даскалът му беше много гнусен.

— Той ли му се е свалял? — попита Гленда. — Учителят му?

— Опитваше се да го убеди, че няма нищо лошо в това да се кефиш и по двата начина. Майк си намери друг учител, но онзи продължи да му се обажда.

— Спомняш ли си името му?

— Тцъ.

— Поне първото му име?

— Не. Майк си намери друг даскал и взе физиката. Но ако се позамислиш малко, за какво изобщо си даваше толкова зор? Нямаше да го приемат в университета и това си е. Сто пъти по-добре беше да забрави за тъпата физика и да си издуха мозъка от чукане. Така щеше да прекара много по-добре времето, което му оставаше.

— Ако мислиш така, какъв е смисълът изобщо да правиш нещо? — не се въздържа Гленда.

— Няма никакъв смисъл — каза Мартин, сякаш си мислеше, че и тя е на същото мнение. — Всички сме мъртво месо. — Обърна се към Чейс и продължи: — Ти знаеш как стоят нещата… нали си бил във Виетнам. — Като че ли имаше представа от ужасите там благодарение на абонамента си за „Ролинг Стоун“. — Мамка му, имате ли представа колко атомни бомби са приготвили руснаците за нас?

— Много — рече Чейс, на когото вече бе дошло до гуша от цинизма на младежа.

— Двайсет хиляди — каза Кейбъл. — Достатъчно, за да убият всеки от нас по пет пъти.

— Е, щом е само пет… Виж, ако щяха да ни убият по шест пъти, щях да взема да се притесня.

— А, това беше яко, човече! — Младежът се запревива от смях, без да долови сарказма на Бен. — И аз също. Искам да кажа, хич не ми пука. Вземи всичко, което можеш от живота, и се надявай само да се събудиш на другата сутрин — така трябва да се гледа на живота.

Граченето на две врани някъде сред дърветата накара спасителя да вдигне глава. В огледалните му очила слънцето блестеше свирепо, огнено и бяло.

 

Лора Карнс очевидно не вярваше в ползата от грима. Косата й беше къса и сресана небрежно. Дори в юлската жега носеше широки дълги панталони в защитен цвят и блуза с дълги ръкави. Въпреки че бе на не повече от четирийсет, изглеждаше поне с петнайсет години по-стара. Седеше на ръба на стола си със събрани колене, с ръце, скръстени в скута, изгърбена като гаргойл^[1], който бе прекалено гротесков дори и за готическа катедрала.

Къщата беше мрачна и безмълвна като жената. Мебелите в дневната бяха тежки и тъмни, завесите бяха спуснати заради лятната горещина и двете запалени лампи хвърляха особена сива светлина. На телевизионния екран един евангелист жестикулираше с неистова жар, но тъй като звукът бе изключен, приличаше на умопобъркан и много зле обучен мим.

Сложени в рамки и закачени по стените, се виждаха гоблени с подбрани цитати от Библията. Госпожа Карнс вероятно ги бе правила сама. Странно защо, но те звучаха неясно и загадъчно, вероятно защото бяха извадени от контекста. Бен не беше в състояние нито да съзре някакъв по-дълбок смисъл в тях, нито да разчете духовните напътствия, които те несъмнено трябваше да крият в себе си.

„И A3 ЩЕ СЛОЖА РЪКА НА УСТАТА СИ“

Йов, XI, 4

„НАПОМНИ ИМ… ДА СЕ ПОКОРЯВАТ И ДА ГИ СЛУШАТ“

Тит, ІІІ, 1

„И БЛАЖЕН Е ОНЗИ, КОЙТО НЕ СЕ СЪБЛАЗНИ В МЕНЕ“

Лука, VII, 23

„ЕДИН ДЕН ЯКОВ СИ ВАРЕШЕ ВАРИВО“

Битие, XXV, 29

Висящите на стените портрети на религиозни водачи също озадачиха Бен с неясния си принцип на подбиране — папата, Орал Робъртс, Били Греъм и неколцина лица, които разпозна като едни от онези досадни телевизионни евангелисти, които се интересуваха повече от парите на хората вместо от душите им. Религиозното чувство процъфтяваше в дома на Карнс, но чистата вяра, изглежда, липсваше.

Хари Карнс бе унил като жена си и стаята. Той беше нисък мъж, около десетина години по-стар от Лора, но много кльощав и преждевременно състарен. Ръцете му трепереха, докато лежаха отпуснати в скута му, и той никога не гледаше събеседника си в очите. Предпочиташе да зяпа някъде над главата на Бен, докато му говореше.

Седнал на канапето до Гленда, Бен си даде сметка, че семейство Карнс рядко имат посетители. Един ден някой щеше да си каже, че от доста време не е чувал нищо за Лора или Хари, след което щяха да открият двамата съпрузи, седнали на обичайните си места, но сбръчкани, съсухрени и мумифицирани, мъртви от цяло десетилетие, без никой да е разбрал.

— Той беше добро момче — каза Хари Карнс.

— Нека не лъжем пред господин Чейс — смъмри го Лора.

— Справяше се добре в училище и щеше да ходи в колеж — продължаваше Хари.

— Татко, знаем, че това не е вярно — възрази съпругата му. — Той пропадна.

— По-късно, да. Но преди това, майко, беше добро момче.

— Той пропадна и никога не бихте повярвали, че става дума за същото момче, което беше преди година. Започна да излиза. Винаги закъсняваше. Как изобщо можеше да свърши по някакъв друг начин?

Колкото повече стоеше в задушната стая, толкова по-силни тръпки побиваха Чейс. Той каза:

— Интересува ме онзи негов учител по физика, който му е преподавал в началото на годината.

Лора Карнс се намръщи.

— Както ви казах, вторият му учител се казваше Бандоф, но не мога да си спомня името на първия. Ти сещаш ли се, татко?

— Върти ми се из главата, майко, ама не мога да го уловя — рече Хари Карнс и насочи вниманието си към безмълвно ръкомахащия проповедник на телевизионния екран.

— Не трябваше ли да плащате на човека? — попита Гденда.

— Да, но винаги сме му плащали в брой. Никога не сме му давали чек. — Жената изгледа неодобрително голите крака на Гленда, сетне бързо отмести очи, сякаш се бе смутила. — Освен това той му преподаваше само няколко седмици. Майкъл не можа да научи нищо от него, затова намерихме господин Бандоф.

— Как открихте първия учител?

— Майкъл го намери в училището. Там са се запознали.

— В гимназията на Майк?

— Да, но човекът не работеше там. Той преподаваше в гимназията „Джордж Вашингтон“, на другия край на града, но беше в списъка с препоръчаните учители.

— Майкъл беше умно момче — отбеляза Хари.

— Умният никога не е достатъчно умен — парира го съпругата му.

— Един ден можеше да постигне нещо.

— Не и ако само се правеше на умен.

Двамата съпрузи действаха изнервящо на Бен. Не можеше да ги проумее. Без съмнение бяха религиозни фанатици, но сякаш вървяха по тяхна си странна пътечка сред пустошта на дезорганизираната религия.

— Ако не беше пропаднал — каза Лора, — можеше и да направи нещо със себе си. Обаче никак не можеше да се контролира. Как после да не стане онова, което се случи?

Гленда реши да смени темата.

— Спомняте ли си нещо — каквото и да е — за първия учител? Например къде е живял? Майк не е ли ходил при него на уроци?

— Мисля, че се сещам — каза Лора Карнс. — Май беше в онзи чудесен квартал в западната част на града, с всичките онези елегантни къщички…

— „Кресънт Хайтс“? — попита Гленда.

— Точно така.

Изведнъж Хари отвърна поглед от телевизора и се взря някъде над главата на жена си, изричайки:

— Майко, човекът не се ли казваше Лупински, Лепенски или нещо такова, а?

— Да, татко, прав си. Лински — така беше. Да, Лински.

— Ричард? — изхъхри Хари.

— Точно така, татко. Ричард. Ричард Лински.

— Но той никак не беше добър — каза Хари, обръщайки се към стената. — Затова му намерихме втори учител и оценките на Майкъл се повишиха. Той беше добро момче.

— Някога беше добро момче, татко! Знаеш, че не го обвинявам за нищо. Ние също носим голяма вина за него.

— Сигурни ли сте, че се е казвал така? — попита Гленда.

— Абсолютно — рече Лора. — Ричард Лински. Майкъл изобщо не го харесваше.

— Майкъл беше добро момче, майко — каза Хари Карнс, а в очите му проблеснаха сълзи.

Лора побърза да изрече:

— Да не обвиняваме повече сина си, татко. Съгласна съм. Той не беше лош.

— Едно дете не е виновно за грешките си, майко.

— Вината е и наша, татко. Ако Майкъл не беше идеален, това бе, защото и ние самите не сме идеални.

Говорейки все едно на евангелиста от телевизора, Хари каза:

— Не можеш да възпиташ едно набожно дете, ако ти самият си вършил лоши неща.

От мисълта, че двойката може да се впусне в поредната серия сълзливи изповеди, в които нямаше повече смисъл от думите по гоблените, на Бен му се повдигаше. Той се изправи и хвана ръката на Гленда, докато и тя се надигаше от мястото си.

— Съжаляваме, че ви накарахме да си припомните отново всички тези неща — каза Чейс.

— Няма за какво — отвърна му Лора. — Спомените смиряват.

Един от цитатите на стената изведнъж привлече вниманието му:

„И СЕДЕМТЕ ГРЪМОТЕВИЦИ ИЗДАДОХА СВОИТЕ ГЛАСОВЕ“

Откр., Х, З

— Госпожо Карнс — започна Бен, — сама ли сте бродирали тези гоблени?

— Да. Бродирането ми помага да не отделям ръце от Божието дело.

— Прекрасни са. Обаче се чудех… какво точно означава този?

— Седемте гръмотевици, които изтрещяват едновременно — изрече тихо тя без плам или религиозна жар, а с изнервящо спокоен и властен тон, сякаш онова, което казваше, имаше изключително дълбок смисъл. — Точно така ще стане. И тогава ще разберем защо е трябвало да даваме най-доброто от себе си. Ще ни се прииска да сме били по-добри, много по-добри, когато седемте гръмотевици изтрещят наведнъж.

На входната врата госпожа Карнс попита:

— Върши ли Господ своето дело чрез вас, господин Чейс?

— Не върши ли Той своето дело чрез всички нас?

— Не. Някои от нас не са достатъчно силни. Но вие — вие Негова ръка ли сте, господин Чейс?

Бен не знаеше как да й отговори.

— Не мисля, госпожо Карнс.

Тя ги последва по алеята.

— Аз обаче смятам, че е така.

— Тогава пътищата Господни са още по-неведоми, отколкото сме и подозирали.

— Сигурна съм, че сте Негова ръка.

Прежурящото следобедно слънце излъчваше адски зной, но Лора Карнс продължаваше да всява ледени тръпки в душата на Бен. Той й обърна гръб, без да каже нито дума повече.

Жената продължаваше да стои на алеята и да се взира в тях, докато се отдалечаваха с очукания мустанг.

През целия ден Бен караше напосоки, завиваше на всяка пряка и се оглеждаше през цялото време да не би някой да ги следи. До този момент обаче нито той, нито Гленда бяха забелязали „опашка“.

Трябваше им телефонен автомат. Когато Бен зърна един, веднага паркира до него.

На пода на кабината цяла армия от мравки се бе заела с един умрял бръмбар, опитвайки се да го премести.

Гленда застана до отворената врата, докато Чейс търсеше в телефонния указател телефона на Ричард Лински. Името фигурираше в списъка. Адресът бе „Кресънт Хайтс“.

Гленда порови в портмонето си и му даде дребни. Бен пусна монетите и набра номера.

Телефонът иззвъня два пъти. След това мъжки глас изрече:

— Ало?

Бен не отговори.

— Ало? — повтори Ричард Лински. — Кой се обажда?

Бен тихо затвори.

— Е? — попита Гленда.

— Това е той. Истинското име на Съдията е Ричард Лински.