Дийн Кунц
Чейс (9)

9

Механата представляваше неумела имитация на алпийска кръчма — нисък таван с изпъкнали греди, бели, измазани с хоросан стени, тухлен под и тежки маси от тъмен бор. Шестте прозореца, гледащи към алеята, имаха дебели червени стъкла и едва пропускаха светлината. Покрай стените се виждаха закътани сепарета, където посетителите можеха да се усамотят. Чейс седна в едно от по-малките сепаренца в задната част на заведението, откъдето бе в състояние да наблюдава бара и входа на механата.

Жизнерадостна кръглолика блондинка с къса кафява пола и блузка с дълбоко деколте се приближи до масата му, запали фенера над главата му и го попита какво желае. Бен си поръча уиски с лимон.

В шест вечерта заведението беше сравнително безлюдно. Освен Бен в механата имаше три двойки и една жена, която седеше сама на бара. Нито един от посетителите не отговаряше на описанието, получено от Франклин Браун, и Чейс не обръщаше особено внимание нито на тях, нито на застаряващия барман с оплешивяващо теме и изпъкнало шкембе, чиято бързина и сръчност при боравенето му с бутилките бяха удивителни. Навярно бе всеобщ любимец на сервитьорките.

Възможно бе Бленц да не посещава често своята механа, макар че ако беше така, то това би било изключение от нравилото. Все пак в този бизнес се въртяха доста пари в брой, поради което повечето собственици обичаха да обикалят заведенията си и да наглеждат персонала.

Бен беше изнервен. Гърбът му бе потънал в дълбокото сепаре, но ръцете му лежаха на масата, здраво свити в юмруци. Опитваше се да се отпусне, казвайки си, че е възможно да прекара часове тук в чакане на Бленц, но тялото му не му се подчиняваше.

След второто уиски с лимон поиска да погледне менюто и се спря на телешка пържола с печени на фурна картофи, учудвайки се на апетита си — все пак бе хапнал обилно в онова ресторантче.

Когато привърши с вечерята си малко след девет часа, Чейс най-накрая се осмели да попита келнерката, дали господин Бленц ще се появи тази вечер.

Тя огледа претъпканото вече помещение и посочи към един набит мъж, седнал на бара.

— Това е той.

Човекът изглеждаше на около петдесет години, тежеше най-малко сто и двайсет килограма и бе поне с десетина сантиметра по-нисък от описания от Франклин Браун мъж.

— Това ли е Бленц? — попита Бен. — Сигурна ли сте?

— Как няма да съм сигурна? Работя тук вече от две години — сопна му се келнерката.

— Казаха ми, че бил висок и слаб. Светла коса, елегантно облечен.

— Сигурно, ама преди двайсет години. Тогава може и да е бил слаб и елегантен, но висок или рус — никога.

— Разбирам. Може би ми трябва някой друг Бленц. Сметката, ако обичате.

Отново се почувства като Нанси Дру, вместо като Сам Спейд. Е, Нанси Дру също разрешаваше всеки заплетен случай — и обикновено (ако не и винаги), преди да убият някого. Когато излезе навън, големият паркинг беше опустял. Магазините в съседство бяха затворили преди двайсетина минути и единствено колите на клиентите на механата стояха там. След климатика в кръчмата навън му се стори толкова задушно, че сякаш го притискаше към земята. Всяка стъпка, която правеше, му костваше неимоверни усилия, все едно се намираше на непозната планета с много по-силна гравитация от земната.

Докато избърсваше потта от челото си, вървейки към колата си, изведнъж чу ръмжене на автомобилен двигател зад гърба си и бе облян от светлината на фарове. Бен не се обърна, а направо се хвърли напред и скочи върху капака на колата си.

Секунда по-късно един понтиак се вряза странично в мустанга сред дъжд от искри, оставяйки след себе си мирис на нагорещен метал. Въпреки че колата му се залюля силно след сблъсъка, Чейс здраво бе впил пръсти в отворите под предното стъкло, предназначени за чистачките. Ако се изтърколеше на земята, понтиакът със сигурност щеше да го прегази.

Когато нападателят му се отдалечи, Бен се изправи и се опита да различи номера на другата кола. Дори и да се намираше по-близо обаче, това пак нямаше да му се удаде, защото Съдията бе прикрепил парче плат върху цифрите.

Понтиакът достигна края на алеята и взе завоя твърде рязко, като за малко не удари един пътен знак и не изскочи на тротоара. Съдията обаче отново показа превъзходните си шофьорски умения, овладявайки автомобила, след което пресече кръстовището под светлината на мигащия светофар, зави надясно и отпраши към центъра на града по главния път.

За секунди понтиакът изкачи билото на хълма и се изгуби от погледа на Бен.

Той се огледа наоколо, за да види дали е имало свидетели, но паркингът беше пуст. Скочи на земята и се зае да огледа щетите, нанесени на мустанга. Предната броня бе изкривена отляво, но, слава богу, не бе толкова вдлъбната, че да попречи на свободното въртене на гумата и движението на колата. Цялата лява страна на превозното средство бе изподраскана и смачкана от удара. Бен се съмняваше, че на автомобила му е нанесена някаква по-сериозна повреда, но така или иначе ремонтът щеше да му струва поне няколкостотин долара.

Голяма работа. В момента парите бяха последната му грижа.

Той отвори вратата откъм шофьора, която изскърца, седна зад волана, разгърна бележника си и отново се зачете в списъка си. Ръцете му трепереха, докато добавяше трите нови пункта.

9. Трети псевдоним — Ерик Бленц.

10. Склонен към прибързани действия под влиянието на предишните му неуспехи.

11. „Понтиак“, втора кола (открадната само заради удара?)

Бен седеше в колата си, взирайки се в безлюдния паркинг, докато ръцете му най-накрая престанаха да треперят. Безкрайно уморен, той потегли към квартирата си, чудейки се къде ли ще го причака Съдията следващия път.

В събота сутринта го събуди телефонът.

Изплувайки от тъмнината, където разложените трупове продължаваха да го сочат обвинително с белите си ръце, той тъкмо вдигаше слушалката, когато си даде сметка кой се обажда. Съдията не беше звънял от сряда вечерта. Голямо закъснение!

— Ало?

— Бен?

— Да?

— Обажда се доктор Фоувъл.

Чейс чуваше за пръв път гласа на психиатъра по телефона. Той никога не му беше звънял досега, всички разговори се водеха от госпожица Прингъл.

— Какво искате? — попита Бен. Името на лекаря напълно го разсъни и прогони кошмарите.

— Искам да разбера защо пропусна сеанса си вчера.

— Нямах нужда от него.

Фоувъл се поколеба за момент, после каза:

— Ако е заради това, че съобщих на полицаите някои неща, трябва да разбереш, че не съм нарушил по никакъв начин отношенията лекар-пациент. Те не те обвиняват в никакво престъпление и си помислих, че е изцяло в твой интерес да им кажа истината, преди да са изгубили твърде много време по този Съдия.

Чейс мълчеше.

— Искаш ли да се видим днес следобед и да си поговорим, да обсъдим този въпрос?

— Не.

— Мисля, че сега можеш само да спечелиш от подобно нещо, Бен.

— Повече няма да идвам.

— Но на теб ти е необходимо!

— Не смятам. Психиатричното наблюдение не беше условие да ме изпишат от болницата, а само привилегия, от която да се възползвам при желание от моя страна.

— И ти все още можеш да се възползваш от нея, Бен! Аз съм тук, чакам те да дойдеш…

— Но вече не е привилегия — каза Чейс. Разговорът започваше да му харесва. За пръв път Фоувъл беше в отбранителна позиция спрямо него и това го караше да тържествува.

— Бен, ти си ми сърдит за онези неща, които казах на полицията. В това е цялата работа, нали?

— Донякъде. Но има и други причини.

— Какви?

— Защо не поиграем малко на асоциации? — предложи Чейс.

— Какви асоциации? Бен, виж сега…

— Публикувам.

— Бен, готов съм да те видя, когато пожелаеш…

— Публикувам — прекъсна го младежът.

— Това няма да помогне никак…

— Публикувам — продължаваше Чейс.

Фоувъл замълча. Въздъхна, след което очевидно реши да се включи в играта и каза:

— Навярно… книги.

— Списания.

— Наистина нямам никаква представа накъде ме водиш, Бен.

— Списания.

— Ами… вестници.

— Списания.

— Нова дума, моля — поиска Фоувъл.

— Съдържание.

— О-о. Статии?

— Пет.

— Пет статии?

— Психиатрия.

Озадачен, Фоувъл каза:

— Не подаваш правилно. Асоциирането на думи трябва да…

— Пациентът Ч.

Фоувъл бе така поразен, че не можа да каже нищо.

— Пациентът Ч — повтори Чейс.

— Как, по дяволите, си се добрал до…

— Една дума.

— Бен, не можем да обсъждаме такъв въпрос, разменяйки само по една дума. Сигурен съм, че си разстроен, но…

— Продължавайте да играете играта, докторе, и може би няма да дам публични изявления по повод петте ви статии и да ви направя за посмешище пред научните среди.

От другата страна на линията цареше гробовно мълчание.

— Пациентът Ч — изрече неумолимо Чейс.

— Ценен.

— Глупости.

— Ценен — настояваше Фоувъл.

— Използван.

— Грешка — призна психиатърът.

— Коригиране?

— Задължително.

— Следва?

— Сеанс.

— Следва?

— Сеанс.

— Моля, не повтаряйте отговорите си — предупреди Бен. — Нова дума. Психиатър.

— Лечител.

— Психиатър.

— Аз.

— Кучи син.

— Това е детинско, Бен.

— Маниак.

Фоувъл само въздъхна.

— Задник — каза Чейс и затвори.

От години не се бе чувствал толкова добре.

По-късно, докато правеше леки упражнения, си даде сметка, че разривът с психиатъра означава за него още по-силен отказ от предишния му живот, отколкото всичко, което бе сторил досега. Преди Бен си казваше, че най-накрая, когато самоличността на Съдията бъде установена и полицията се убеди в правотата му, той ще се върне към своето уединено съществуване на третия етаж от къщата на госпожа Филдинг. Обаче това вече не беше възможно. С решителния си отказ от услугите на психиатъра Бен признаваше, че се е променил завинаги и че бремето на неговата вина е намаляло.

Удоволствието, което бе изпитал при унижението на психиатъра, сега бе помрачено от плашещата перспектива да заживее отново живота си. Ако захвърлеше утехата на уединението, какво ли щеше да го замени?

Бен бе връхлетян от една нова и дълбока тревога. Да прегърнеш възможното съществуване на надеждата беше по-рисковано и плашещо от това да се хвърлиш смело напред под вражеския огън.

Бен се обръсна, взе душ и изведнъж осъзна, че е останал без нишки, които да следва в разследването си. Бе посетил всички места, където беше ходил Съдията, и въпреки това не бе открил нищо освен приблизително точното описание на престъпника, което не струваше нищо без истинското му име.

Обаче, докато си хапваше в една закусвалня на булевард „Галасио“, където приготвяха чудесни палачинки, Бен започна да мисли по-ясно и оптимистично. Можеше да се върне в механата в търговския център „Гейтуей Мол“ и да поговори с истинския Ерик Бленц — да го попита дали пък не познава случайно човека, отговарящ на описанието на Съдията. Струваше му се, че Съдията не е избрал случайно името на Бленц от телефонния указател. Възможно беше да се познават. А ако разговорът със собственика на кръчмата не доведеше до нищо, Чейс можеше да се върне при Гленда Клийвър, момичето от справочния отдел на вестник „Прес-Диспач“. Тогава щеше да я разпита за всички посетители от миналия вторник — нещо, което не бе направил, защото се боеше да не се изложи пред нея или да привлече интереса на журналистите в залата.

От една телефонна кабина близо до сладкарницата позвъни в справочния отдел, но оттам му отговориха, че в събота не работят. Тогава той потърси името на Гленда Клийвър в телефонния указател и набра номера й.

Тя отговори едва когато телефонът й иззвъня за четвърти път. Чейс бе забравил колко приятен е гласът й.

— Госпожице Клийвър, вероятно не си спомняте кой съм, но вчера бях при вас. Казвам се Чейс. Наложи ми се да си тръгна, докато бяхте извън стаята, търсейки информация за един от журналистите.

— Да, спомням си.

Той се поколеба как да продължи, след което изтърси нещо средно между молба и изискване:

— Името ми е Чейс, Бенджамин Чейс, и бих искал да ви видя отново, да ви видя днес, ако това е възможно.

— Да ме видите?

— Ами да, точно така.

След кратко мълчание тя попита несигурно:

— Господин Чейс… на среща ли ме каните?

Дотолкова бе отвикнал от тези неща — и бе така изненадан да разбере, че причините, поради които иска да я види, нямат нищо общо със Съдията — че се държеше като ученик.

— Ами… да, мисля, че да… ммм, среща… да, точно така, ако нямате нищо против.

— Интересен подход имате — отбеляза тя.

— Предполагам. — Толкова се страхуваше, че тя ще му откаже — и същевременно се боеше, че по някаква случайност би могла да се съгласи.

— Кога? — попита Гленда.

— Ами всъщност си мислех за днес, за тази вечер, за вечеря.

Тя мълчеше.

— Но сега си давам сметка, че трябваше да ви кажа по-рано…

— Няма проблеми — отвърна тя.

— Наистина ли? — Гърлото му беше пресъхнало и гласът му звучеше сподавено. Не можеше да повярва на случилото се.

— Обаче има един проблем — каза Гленда.

— Какъв?

— Вече съм започнала да мариновам един чудесен морски костур за вечеря. Приготвила съм и някои други неща. Не искам да отидат на вятъра. Искате ли да дойдете тук и да хапнем у нас?

— Добре — веднага се съгласи той.

Тя му продиктува адреса.

— Не е задължително да сте облечен официално. Чакам ви в седем.

— Значи дотогава.

Тя затвори, а Бен остана в телефонната кабина, целият разтреперан. В съзнанието му изплуваха ярки спомени от операция „Жул Верн“ — тесният тунел, спускането, ужасната тъмнина, страхът, бамбуковата решетка, жените, оръжията… кръвта. Коленете му се подкосиха, сърцето му заби учестено и той отново имаше чувството, че е там, в подземното бойно поле. Треперейки неудържимо, той се облегна на стената на кабината, за да не падне, и затвори очи.

Това, че си определи среща с Гленда Клийвър, по никакъв начин не намаляваше вината му за смъртта на онези виетнамки. Колко време беше минало, през което угризенията го измъчваха, но той бе превъзмогнал всичко сам. Беше изстрадал всичко сам.

Независимо от това обаче продължаваше да чувства, че да излезе с момичето не е много правилна постъпка. Това му се струваше безчувствено, егоистично и лошо.

Бен излезе от кабината.

Денят беше горещ и влажен. Подгизналата от пот риза бе прилепнала на гърба му подобно на вината, която го бе впримчила в обятията си.

Чейс постоя в една книжарница докъм пладне, след което тръгна по алеята към механата. Барманът му каза, че Бленц ще дойде в заведението някъде към един часа. Бен се разположи на едно от високите столчета до бара и застана така, че да може да наблюдава входа. Поръча си бира и започна бавно да отпива от нея, докато чакаше.

Когато Ерик Бленц се появи, облечен в бял измачкан костюм от ленен плат и бледожълта риза, Чейс си каза, че изглежда дори още по-пълен от предната вечер. Собственикът обаче бе в добро настроение и, изглежда, имаше желание да си побъбри.

— Търся един човек, който вероятно е идвал тук — рече Бен.

Бленц се качи върху едно столче и също си поръча бира. Изслуша внимателно описанието на Съдията, но каза, че не си спомня човек, който да отговаря на него.

— Сигурно не е бил клиент. Може да е работил за вас — рече Чейс.

— Не, щях да го запомня. Впрочем, за какво ви е притрябвал толкова? Пари ли ви дължи?

— Точно обратното — отвърна Бен. — Аз дължа на него.

— Така ли? Колко?

— Двеста долара — излъга Чейс. — Значи не го познавате?

— Тцъ. Съжалявам.

Разочарован, Бен стана да си ходи.

— Благодаря ви все пак.

Съдържателят се завъртя на столчето си.

— Как така взехте от него двеста долара, без да се заинтересувате от фамилията му?

— И двамата бяхме пияни. Ако бях поне малко по-трезвен, нямаше да пропусна да го попитам.

Бленц се ухили.

— А ако той беше поне малко по-трезвен, надали щеше да ви даде парите.

— Вероятно не.

Собственикът вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Изведнъж пръстенът му проблесна на светлината. Две мълнии.

Докато Бен напускаше механата и вървеше по алеята, бе сигурен, че Ерик Бленц продължава да го наблюдава от мястото си до бара.

„Арийското братство“. Някакъв клуб, досущ като десетките други клубове, където се събираха най-различни хора… Само дето този беше за бели расисти, на които им бе дошло до гуша от това да обикалят из градовете, загърнати в бели наметала, скрили лицата си под зловещи качулки с дупки за очите. Друго си беше по-модерният, градски вид.

Но защо по дяволите, те биха искали да убият Майкъл Карнс? Защо един от тези фанатици — Съдията — бе започнал война срещу разюзданите тийнейджъри, плещейки по телефона глупости за грях и наказание? Какво общо имаше това с желанието светът да стане по-уютен за бялата раса? Та нали Майкъл Карнс беше чистокръвен белокож — не някакъв си евреин, негър или азиатец, който не би представлявал естествена мишена за „Арийското братство“, а подходящ негов член?

Асфалтът под краката му се бе размекнал от жегата.

Лятното небе бе синьо като пламък от газов котлон и сляпо като безжизнен телевизионен екран, който не предлагаше никакви отговори.

Чейс запали колата и потегли към квартирата си.

Никой не стреля по него.

Когато се прибра, включи телевизора, гледа го петнайсетина минути, след което го спря, преди предаването да е свършило. Разтвори една интересна книга, но не можеше да се концентрира.

Закрачи из стаята. Инстинктивно се стараеше да е по-далеч от прозореца.

В шест вечерта излезе от къщи, за да отиде на срещата с Гленда Клийвър.

Кара безцелно около час и половина, обикаляйки из града, за да попречи на Съдията да разбере къде отива и евентуално да застраши живота на Гленда. Завиваше от улица в улица, като погледът му не се отделяше от огледалото за обратно виждане, но не забеляза опашка след себе си.

Гленда живееше в не особено скъп, но добре поддържан комплекс на „Сейнт Джон Съркъл“, на последния етаж в триетажна сграда, пред която имаше разкошна градина. На вратата й имаше шпионка и тя надзърна през нея, преди да отвори. Носеше къси бели панталонки и тъмносиня блузка.

— Много сте точен — каза. — Влизайте. Искате ли нещо за пиене?

— Какво имате? — попита Бен, докато пристъпваше в апартамента.

— Чай с лед. Имам още и бира, вино, джин и водка.

— Предпочитам чай с лед.

— Ей-сега се връщам.

Той я изгледа, докато тя прекоси помещението и изчезна в малко коридорче, очевидно водещо към трапезарията и кухнята. Движеше се като слънчеви зайчета по вода.

Дневната бе уютна, макар и не богато мебелирана. Четири кресла, масичка за кафе и две маси, долепени до стената, с настолни лампи върху тях. Нямаше канапе, нито картини. За сметка на това на всички стени имаше лавици, претъпкани както с джобни издания, така и с луксозни книги с твърди корици.

Той тъкмо четеше заглавията на книгите, когато тя се върна с две чаши чай.

— Обичате ли да четете? — попита Гленда.

— Много — отвърна й гостът.

— И аз. Е, имаме ли сходни литературни интереси?

— Определено — рече той, докато поемаше чашата си от нея. — Тази интересна ли е? — попита, изваждайки един том.

— Голям боклук — каза тя.

— Сериозно?

— Вдигна се голям шум, но е слаба.

Той върна книгата на мястото й и те се насочиха към креслата.

— Харесвам хората — рече Гленда, — но ми допадат повече в книгите, отколкото в истинския живот.

— Защо?

— Сигурна съм, че знаете.

Така беше.

— Дори и най-големите гадняри в една книга не могат дати направят нищо лошо.

— И никога няма да изгубиш приятел от книга.

— Когато стигнеш до тъжен момент, никой не те гледа как плачеш.

— И никой не се чуди защо не плачеш, когато трябва.

— Нямам нищо против да живея чрез книгите.

— Това има много предимства — съгласи се тя.

Бен се замисли кой ли я е наранил, дали е страдала често и до каква степен. Без съмнение бе преживяла доста мъка. Той можеше да усети болката й и тя му се струваше смущаващо позната.

И въпреки всичко в нея нямаше нищо меланхолично. Тя имаше сладка, нежна усмивка и излъчваше такова тихо, спокойно щастие, че го караше да се чувства по-уютно в нейната дневна, отколкото където и да било през седемте години, откакто напусна дома си и отиде в колежа.

— Когато се върнах на бюрото си в отдела и видях, че сте си тръгнали — започна Гленда, — си помислих, че сте се ядосали, задето ви се наложи да чакате.

— Ни най-малко. Просто си спомних… за един ангажимент, който бях забравил.

— В понеделник отново ще съм дежурна в отдела, така че елате, ако искате.

— Харесва ли ви да работите там?

— Да, тихо и спокойно е. Понякога журналистите са доста припрени, но това е най-неприятното, което може да се случи.

— Сигурен съм, че можете да се справите с тях — усмихна се Бен.

— Всички журналисти се мислят за много упорити и печени — рече тя. — Но не могат да се изправят срещу една библиотекарка от справочния отдел.

— Не и с тази.

— А вие къде работите?

— В момента никъде.

— Имайте търпение — каза тя за разлика от всички останали, щом станеше въпрос за работата му. — Изчакайте. Понякога най-трудното е човек да изчака и да прояви търпение.

— Да, и това е всичко, което мога да направя засега.

Тя отпи от чая си.

— Някой ден ще се натъкнете на врата като всяка друга, но когато я отворите, пред вас ще се окаже точно онова, от което сте имали нужда.

— Радвам се, че мислите така.

— Затова забравете за болката от чакането.

Чейс никога досега не бе водил такъв странен разговор — и въпреки всичко в него имаше повече смисъл от всеки друг, който бе водил през живота си.

— А вие открихте ли тази врата? — попита той.

— Не е само една. Много са. И трябва да имаш голямо търпение, за да ги отвориш.

Вечерята беше великолепна — салата, печени картофи в тесто със спанак, босилек и сирене фета, тиквички с червени чушки, както и печен маринован морски костур. За десерт имаше пресни портокалови резенчета, поръсени с кокосови стърготини.

Когато не си говореха по странния, но напълно естествен за тях начин, мълчанието, което настъпваше, не бе неловко.

След вечерята тя му предложи да се преместят на малката тераса на дневната, но Чейс попита:

— Ами съдовете?

— Ще се погрижа за тях по-късно.

— Ще ви помогна и така ще стане по-бързо.

— Мъж, който ми предлага да измие съдовете…

— Мислех си, че мога поне да ги подсушавам.

Когато приключиха, се разположиха в удобните шезлонги на балкончето, обгърнати от топлия юлски мрак. До тях достигаха гласове от другите тераси, а щурците от градинката пред сградата цвърчаха, изпълвайки нощта със самотните си песни.

Когато стана време да си тръгва, Бен промълви:

— Чудя се дали апартаментът ви е вълшебен, или вие излъчвате хармония на всяко място, където се намирате?

— Не е нужно да правите света хармоничен — каза тя. — Човек трябва само да се научи да не смущава околните.

— Бих останал тук завинаги.

— Ако искате, останете.

На балкончето нямаше лампа и само светулките в нощта блещукаха с фенерчетата си. Сред дълбоките сенки Чейс не можеше да прочете какво е изписано на лицето й.

Той си помисли за мъртвите жени в тунела — толкова далечни и все пак толкова близки — и сърцето му се сви от огромната тежест на вината.

Бен започна да се извинява на Гленда за онова, което тя евентуално бе взела за намек, но тя го прекъсна:

— Няма нищо.

— Не исках да…

— Знам. Тихо.

И двамата помълчаха.

После тя каза:

— Хубаво е да си сам. Когато си сам, лесно намираш покой. Но понякога… да бъдеш сам е равносилно на смърт.

Бен не можеше да прибави нищо повече към казаното от нея.

По-късно Гленда рече:

— Имам само една спалня, само едно легло. Но креслата в дневната са купени на старо от най-различни места… Едното от тях се разтяга и може да ви свърши работа.

— Благодаря ви.

Още по-късно, докато седеше в креслото, зачел се в една книга, Гленда се появи отново. Приближи се до него, наведе се, целуна го по бузата и каза:

— Лека нощ, Бен.

Той остави книгата и хвана нежната й длан с двете си ръце.

— Не съм сигурен какво точно става тук.

— Странно ли ти се струва?

— Донякъде.

— Но?

— Не мисля.

— Ние просто се натъкнахме на една и съща врата — но от различни страни.

— И сега?

— Ще изчакаме, ще проявим търпение и ще видим дали това е нещото, от което се нуждаем.

— Ти наистина си специална.

— А ти не си ли?

— Знам, че не съм.

— Грешиш.

Тя го целуна отново и отиде да си легне.

И още по-късно, когато вече бе разтегнал креслото, бе изгасил лампата на една от масите и бе затворил очи, тя се върна в стаята и се разположи срещу него. Той не толкова чу идването й, колкото усети спокойствието, което тя донесе със себе си.

— Бен? — повика го.

— Да?

— Всеки е наранен.

— Не всеки — каза той.

— Напротив. Всеки. Не само ти и не само аз.

Той знаеше защо бе изчакала тъмнината. Не беше никак лесно да говориш за някои неща на светло.

— Не знам дали някога ще мога… да бъда отново с жена — промълви той. — Войната. Това, което се случи. Никой няма представа. Чувствам се толкова виновен…

— Естествено, че ще се чувстваш така. Свестните хора носят оковите на вината си цял живот. Те усещат.

— Това е… това е по-лошо от онова, което са сторили другите хора.

— Учим се, променяме се или умираме — каза тихо тя.

Той не проговори.

Както си седеше в мрака, тя рече:

— Когато бях малка, трябваше да давам онова, което не съм искала никога да давам, ден след ден, седмица след седмица, година след година, на един баща, който нямаше чувство за вина.

— Сигурно е било ужасно. Съжалявам.

— Няма нужда. Беше толкова отдавна. Толкова много врати отворих оттогава.

— Никога няма да те докосна, ако ще те заболи.

— Тихо. Някой ден ще ме докоснеш, и аз ще съм щастлива. Може би следващата седмица. Следващия месец. Може би след година или по-късно. Когато си готов. Всеки е наранен, Бен, но сърцето може да бъде излекувано.

Когато тя стана от стола си и се върна в спалнята, в дневната се бе възцарило такова спокойствие, че сънят на Чейс не беше помрачен от никакви кошмари.

В неделя сутринта Гленда все още спеше, когато Бен тихичко отиде до спалнята й да види дали е добре. Той остана до вратата за известно време, заслушан в бавното й и равномерно дишане, което сякаш притежаваше изящната сила на морска вълна, нежно целуваща брега.

Остави й бележка в кухнята: „Имам да свърша нещо. Ще се обадя скоро. С обич, Бен“.

Навън вече бе станало доста горещо. Небето синееше както предния ден, но вече не му приличаше на плоска, сляпа гробница. Изглеждаше дълбоко, с незнайни пространства отвъд.

Тъкмо влизаше в къщата, когато госпожа Филдинг излезе в антрето.

— Бяхте навън цяла нощ, а? — попита тя, оглеждайки измачканите дрехи, с които беше спал. — Не ви се е случило нищо лошо, нали?

— Не — каза той, докато изкачваше стълбите. — Не съм висял в някой бар, преследвайки голите танцьорки.

Чейс бе изненадан от поведението си към нея, но и тя бе толкова слисана, че не можа нищо да му отговори.

След като се качи в стаята си, той си взе душ и се обръсна. Излезе от банята, отпусна се на леглото с бележника в ръце, опитвайки се да реши каква ще бъде следващата стъпка, която да предприеме.

Когато телефонът иззвъня, отначало помисли, че е Гленда, обаче гласът изобщо не приличаше на нейния.

— Значи си намери една разгонена кучка, а?

Бен беше абсолютно сигурен, че не е бил проследен до апартамента на Гленда.

Съдията нямаше как да знае нещо повече от това, че Бен не е бил вкъщи цяла нощ; навярно копелето просто предполагаше, че е бил в компанията на жена.

— Убиец и развратник — обвини го престъпникът.

— Знам как изглеждаш — заяви хладнокръвно Бен. — Висок си горе-долу колкото мен, със светла коса, имаш тънък дълъг нос. Раменете ти са прегърбени. Обръщаш голямо внимание на облеклото си.

Съдията се забавляваше.

— Браво! Точно с това описание и помощта на цялата американска армия някой ден може и да ме намериш.

— Част си от Братството.

Убиецът замълча. Сега безмълвието му беше нервно, за разлика от другите случаи, когато се правеше на непогрешим съдник.

— „Арийското братство“ — изрече Бен. — Ти и Ерик Бленц. Ти и още много други тъпи задници, които си мислят, че сте от расата на господарите.

— Не си пъхай носа, където не ти е работата, господин Чейс. Това никак няма да се хареса на някои хора.

— Изобщо не ме плашиш. И без това от години се чувствам мъртъв. Един мъртвец е тръгнал по петите ти, а мъртъвците нищо не може да ги спре.

С внезапен гняв в гласа Съдията просъска:

— Не знаеш нищичко за мен, Чейс… Нищо, което наистина да е от значение… Няма и да научиш нищо повече.

— Опа. Я по-кротко! — Бен бе доволен, че за момент са разменили ролите си. — Вие, момчета от расата на господарите, не се ли срамувате понякога от своя произход? Та вие сте плод на кръвосмешения — братовчеди лягат с братовчеди, сестри с братя… Не е ли малко смущаващо това, а?

Съдията отново мълчеше. Когато проговори, гласът му трепереше и си личеше, че едва успява да контролира гнева си.

— Кефиш ли се на новата си кучка, Чейс? Не се ли казваше така добрата магьосница от „Магьосникът от Оз“? Гленда — добрата магьосница?

Сърцето на Бен се преобърна. Той се опита да се престори на учуден:

— Кой? За кого говориш?

— Гленда. Висока и русокоса.

Не беше възможно да е бил проследен до апартамента й.

— Работи в справочния отдел — продължаваше Съдията.

Нямаше откъде да знае.

— В моргата за вестници. Мисля да изпратя развратната кучка в една друга морга, Чейс… В морга, където мъртвите имат истинско месо по себе си. Какво ще кажеш, а?

Съдията затвори. Нямаше откъде да знае.

Обаче знаеше.

Изведнъж Чейс се почувства изправен срещу свръхестествен отмъстител. Възмездието най-накрая го бе сполетяло. Беше изпълзяло от един от далечните, дълбоки, отдавнашни тунели.