Дийн Кунц
Чейс (7)

7

На челото и на бузата му имаше драскотини от къпиновите храсти. Кръвта се бе съсирила. Върховете на три от пръстите му също бяха пострадали от бодлите, но на фона на останалите му болежки той даже не ги забелязваше. Ребрата го боляха от падането върху насипания чакъл — но явно нямаше счупени, както установи сам той, — а гърдите, гърбът и раменете му бяха в синини от по-големите камъни. Коленете му бяха изподрани, панталоните му ставаха само за боклука, а като капак бе останал без риза, която бе разкъсал на две, за да предпази ръцете си от тръните.

Той седеше в мустанга в края на алеята на влюбените, оценяваше получените щети и кипеше от толкова силна ярост, че умираше от желание да удари някого или нещо. Вместо това се насили да изчака, опитвайки се да се успокои.

Звездите още не се бяха показали, но ето, че на алеята вече се бяха появили няколко коли, търсейки уединение край къпиновите храсти. Чейс бе изумен как младежите се връщат на мястото на убийството, очевидно, без да се замислят за това, че убиецът на Майкъл Карнс е още на свобода. Интересно, дали щяха да заключат вратите на автомобилите си този път.

Бен си помисли за полицейските патрули, които вероятно дежуреха около алеята на влюбените, надявайки се убиецът да се върне на местопрестъплението. Сам мъж с кола би породил доста подозрения, ето защо запали двигателя и се отправи към града.

Докато караше, се опита да си припомни всичко, което беше видял, без да пропусне и най-малката подробност, която би могла да даде ключа към разгадаването на самоличността на Съдията. Човекът притежаваше пистолет със заглушител и червен фолксваген. Бе лош стрелец, но отличен шофьор. Това май беше и всичко.

А сега какво? Да отиде при ченгетата?

Не. Майната им на ченгетата. Бе потърсил помощ от доктор Фоувъл, но получи само един ненужен съвет. Полицаите също не му бяха помогнали.

Оставаше му само едно — да се справи сам. Да разбере кой е Съдията, преди той да е успял да го убие.

Госпожа Филдинг го посрещна на вратата, но веднага отстъпи изненадано назад, когато видя в какво състояние се прибира.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво ви се е случило?

— Паднах — отговори Чейс. — Няма нищо страшно.

— Лицето ви е изподрано.

— Нищо ми няма, госпожо Филдинг. Всичко е наред. Имах малко премеждие, но се държа на краката си и дишам.

Тя го изгледа изпитателно, сякаш по-обстойният оглед щеше да й подскаже някакъв отговор, и попита:

— Пиян ли сте, господин Чейс?

— Съвсем не — отвърна той.

— Знаете, че не одобрявам пиянството.

— Знам. — Той мина покрай нея и тръгна нагоре по стълбите. Те изглеждаха безкрайни.

— Нали не сте катастрофирали с колата? — извика след него тя.

— Не.

Бен се изкачваше нетърпеливо, очаквайки площадката, която му се струваше като благословено убежище. Колкото и да беше странно, този път госпожа Филдинг не го дразнеше.

— Това е добре — рече тя. — Докато имате кола, по-лесно ще си намерите хубава работа.

Когато влезе в стаята си, Чейс си наля чаша уиски и напълни ваната с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. Бавно седна във ваната, все едно бе старец, болен от артрит. Водата покри откритите му рани и го накара да въздъхне от удоволствие и болка.

По-късно той проми раните си и им сложи лейкопласт. Сложи си леки панталони, спортна риза, чорапи и мокасини. Наля си втора чаша уиски и седна в креслото, за да обмисли следващия си ход.

Необходимостта да предприеме активни действия едновременно го въодушевяваше и плашеше.

Първо, трябваше да поговори с Луиз Елънби, приятелката на убития Майкъл Карнс. Тя и Бен бяха разпитани поотделно от полицията, но може би заедно щяха да си спомнят нещо, което бяха пропуснали.

В телефонния указател имаше осемнайсет Елънби. Чейс обаче си спомни, че Луиз бе казала на детектив Уолъс, че баща й е починал, а майка й не се е омъжила повторно. Единствената жена с фамилията Елънби се оказа Клета Елънби, която живееше на Пайн Стрийт, Ашсайд.

Той набра номера и зачака; след десет иззвънявания Луиз вдигна слушалката. Бен веднага разпозна гласа й, макар сега да му се стори по-женствен.

— Обажда се Бенджамин Чейс, Луиз. Помниш ли ме?

— Естествено — каза тя. Изглежда, наистина се радваше да чуе гласа му. — Как сте?

— Бива.

— Случило ли се е нещо? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бих искал да поговоря с теб, ако е възможно — каза Чейс. — За това, което се случи понеделник вечерта.

— Ами… добре.

— Няма ли да те разстрои разговорът?

— Не — отвърна тя и попита: — Можете ли да дойдете сега?

— Ако е удобно…

— Чудесно. Сега е десет — какво ще кажете след половин час, в десет и половина?

— Добре.

— Ще ви чакам. — Тя затвори телефона толкова тихо, че отначало Бен даже не разбра, че връзката е прекъсната.

Започваше да се схваща, все едно целият бе бинтован. Той се изправи, протегна се, взе ключовете за колата и довърши питието си.

Когато стана време да тръгва, изведнъж му се прииска да си остане вкъщи. Внезапно осъзна как тази доброволно поета от него мисия щеше да промени живота му, да наруши навиците, които си бе изработил в месеците, след като се бе уволнил от армията. Повече нямаше да има нито сутрешни закуски в града, нито следобедно гледане на филми, нито четене на книги и наливане с уиски, докато не станеше време за сън. Ами ако рискува и остане тук? Съдията ще бъде заловен — след няколко седмици или в най-лошия случай, след няколко месеца. И Чейс ще остане жив.

Обаче следващия път убиецът можеше и да не пропусне…

Бен проклинаше всички, заради които бе изгубил своето безметежно съществуване — местната преса, Търговската асоциация, Съдията, доктор Фоувъл, детектив Уолъс, Джеймс Тапингър…, но знаеше, че трябва да се справи сам със ситуацията. Единствената му утеха беше надеждата, че тяхната победа е временна. Когато всичко това приключеше, той щеше да се върне в стаята си, да затвори вратата и да се отдаде на тихия и спокоен живот.

Когато излизаше от къщата, госпожа Филдинг не се появи и Чейс сметна това за добър знак.

Семейство Елънби — майката и дъщерята — живееха в неголяма двуетажна тухлена къща, построена в неоколониален стил. Тя се намираше в онази част на Ашсайд, където бяха домовете на хората от средната класа. Два клена растяха в началото на малката алея, водеща към къщата, а два бора се издигаха в края й. Пред бялата врата с медно чукче имаше две стъпала.

Бен потропа и на вратата се показа Луиз. Бе облечена с тънка бяла блузка и носеше бели шорти. Изглеждаше така, сякаш последния половин час беше прекарала пред огледалото.

— Влезте — покани го.

Дневната се оказа точно такава, каквато си я представяше — обзаведена със скъпи мебели в колониален стил, цветен телевизор, поставен върху шкафче, килимчета с ресни върху полирания боров паркет. Не беше мръсно, но следи от небрежност се откриваха навсякъде — разхвърляни списания, засъхнали кръгове от чашки на масичката за кафе, следи от прах тук и там.

— Седнете — подкани го Луиз. — Канапето е много удобно, както и голямото кресло на цветя.

Той избра канапето.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно вечерта… — започна Бен.

— Не се тревожете за това — прекъсна го тя. — Изобщо не ме безпокоите.

Чейс едва разпозна хлипащата девойка, която бе видял в колата на Майкъл Карнс в понеделник вечерта.

— След като свърших училище, мога да си лягам, когато поискам — каза му тя. — И обикновено го правя призори. Есента отивам в колеж — вече съм голямо момиче. — Тя се усмихна така, сякаш гаджето й никога не е било намушквано с нож пред очите й. — Искате ли да ви донеса нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— А ще имате ли нещо против аз да пийна нещо?

— Пийте си спокойно.

Той се загледа в елегантните й крака, докато тя вървеше към барчето.

— Сигурен ли сте, че не искате да пийнете? — попита го, докато приготвяше коктейла си.

— Напълно.

Докато смесваше напитките, тя бе застанала с гръб към него, бедрата й се бяха изпънали, а овалното й дупе бе леко вирнато нагоре. Това можеше да бъде неосъзнатата поза на момичето, в което вече се е пробудила жената, но която още не разбира съвсем в какви съблазни може да въвлече мъжете. Не беше изключено обаче поведението й да е съвсем преднамерено.

Когато се върна с питието си и отново седна на канапето, Чейс я попита:

— Достатъчно голяма ли си, за да пиеш?

— На седемнайсет съм — отговори тя. — Почти на осемнайсет. Вече не съм дете, нали? Може да нямам двайсет и една, за да пия в заведенията, но това е собственият ми дом и кой може да ме спре?

— Така е.

Само преди седем години, помисли си той, когато беше на нейната възраст, седемнайсетгодишните девойки изглеждаха на седемнайсет. Май сега порастваха доста по-бързо — или поне си мислеха, че са пораснали.

Луиз отпи от чашата си, облегна се назад на канапето и кръстоса голите си крака.

В този момент той забеляза как твърдите връхчета на малките й гърди прозират през тънката блузка.

— Знаеш ли — каза й, — сега ми хрумна, че майка ти може да спи, ако утре ще ходи рано на работа. Не бих искал да…

— Майка ми е на работа в момента. — Тя го изгледа престорено срамежливо, свела ресници и наклонила глава на една страна. — Тя е сервитьорка в нощен бар. Отива на работа в седем, свършва в три и се прибира към три и половина.

— Ясно.

— Да не се изплашихте?

— Моля?

Усмихна му се закачливо.

— От това, че сме сами.

— Не.

— Добре. И така… откъде да започнем? — попита девойката, дарявайки го с поредния си изкусителен поглед.

През следващия половин час той накара Луиз да се върне в онази нощ, съпоставяше спомените й със своите, разпитваше я за подробностите и изискваше от нея и тя на свой ред да го разпитва с надеждата да открият дребен детайл, който можеше да се окаже от решаващо значение. Не си спомниха нищо ново, макар че момичето се опитваше да му помогне. Беше способно да говори за убийството на Майкъл Карнс с пълно безразличие, сякаш изобщо не беше присъствало на местопрестъплението, а само бе чело за него във вестниците.

— Ще имате ли нещо против да си налея още едно? — попита.

— Давай.

— Не искате ли и вие този път?

— Не, благодаря — отвърна Бен; трябваше да остане съвсем трезвен.

Тя застана до барчето в същата съблазнителна поза както преди и когато се върна, седна по-близо до него.

— Сетих се нещо — той носеше особен пръстен.

— В какъв смисъл особен?

— Един мъж, с когото мама излизаше за кратко, носеше такъв пръстен — сребърен, масивен, с две мълнии върху него. Веднъж го попитах и той ми каза, че това било пръстен на братството, на клуба, към който принадлежал.

— Какъв клуб?

— Само за бели мъже. Където не се допускат никакви чернокожи, азиатци, евреи или подобни… Само бели.

Чейс изчака, докато тя отпие от чашата си.

— Това са група хора, които са решили сами да бранят интересите си, които не искат да позволят на чифутите-банкери или на някой друг да се разпорежда с тях и да им отнема онова, което имат — в тона й се долавяше одобрение на принципите на подобна организация. Тогава изведнъж се намръщи: — Опа! Да не сгафих нещо?

— Моля?

— Ти нали не си евреин?

— Не.

— Не приличаш на евреин.

— Защото не съм.

— Нали мога да ти говоря на ти?

— Разбира се.

— Виж сега, дори и да си евреин, това няма никакво значение за мен. Намирам те за много привлекателен, знаеш ли?

Чейс се престори, че не е чул последните й думи.

— Значи убиецът може да е расист?

— Те са хора, които не искат да приемат боклуците, както правят всички останали, и толкоз. Трябва да им се възхищаваш за това.

— Мъжът, с когото се е срещала майка ти — той каза ли ти името на този клуб?

— „Арийското братство“.

— А помниш ли името му?

— Вик. Виктор. Не помня фамилията му.

— Можеш ли да попиташ майка си за нея?

— Добре. Когато се прибере вкъщи. Хей, а ти сигурен ли си, че не си евреин?

— Абсолютно.

— Защото откакто казах думата „чифут“, ме гледаш много особено.

Както щеше да гледа нещо бледо и гърчещо се, изпълзяло изпод някой камък.

— Споменавала ли си на детектив Уолъс за това?

— Не, сега ми хрумна. Благодарение на теб се поотпуснах и изведнъж се сетих.

Чейс беше доволен. Бавно, но постепенно, щеше да събере още сведения за Съдията. После ще предаде цялата насъбрана информация в полицията с презрението на човек, когото доскоро са смятали за откачен.

— Това наблюдение ще се окаже доста полезно — рече той. Момичето се придвижи по-близо до него, като машина, чието предназначение е единствено да го съблазни.

— Така ли мислиш, Бен? — попита тя.

Той кимна, опитвайки се да измисли някакво извинение, с което да си тръгне, без да я обиди. Трябваше да се държи добре с нея — поне докато научеше фамилията на мъжа.

Бедрото й се притискаше в неговото. Тя остави питието си и се обърна към него, очаквайки да бъде прегърната.

Чейс изведнъж се изправи.

— Аз… трябва да вървя. Сега разполагам с конкретен факт, а това е повече, отколкото се надявах.

Тя също стана, притискайки се в него.

— Рано е. Още няма полунощ. Мама ще си дойде едва след няколко часа.

Ухаеше на сапун, шампоан и приятен парфюм. Миришеше толкова чисто — но Бен знаеше колко омърсена е душата й.

Беше адски възбуден и реакцията на тялото му го отвращаваше. Това евтино, безсърдечно, изпълнено с омраза момиче му действаше по начин, по който не му бе действала нито една жена от година и нещо, и той се презираше заради пламенното си желание да я има. Може би в този момент всяка привлекателна представителка на нежния пол би му подействала по този начин. Навярно натрупалата се през многото самотни месеци сексуална енергия бе станала твърде силна, за да може да я потисне, а нарушаването на уединението му сигурно също бе спомогнало за пробуждането на либидото му. След като инстинктът му за оцеляване и самосъхранение отново се бе задействал, след като бе взел решение да не си седи мирно и кротко, чакайки Съдията да го спипа, той вече изпитваше всички желания и нужди, характерни за живота. Независимо от това обаче самопрезрението продължаваше да го терзае.

— Не — каза, отдръпвайки се от нея. — Трябва да се видя и с други хора.

— По това време?

— Те знаят, че ще отида.

Тя отново се притисна в него, наведе главата му и облиза устните му. Без целувка. Само влудяващото бързо потрепване на топлия й език — несъмнено еротично обещание.

— Цялата къща е само на наше разположение поне за още няколко часа — не се отказваше тя. — Даже няма да използваме кушетката. Леглото ми е огромно, с бял балдахин…

— Мислех те за по-различна — каза той, но тя очевидно не долови смисъла, който Чейс вложи в думите.

— Още нямаш никаква представа — отвърна закачливо тя. — Няма ли да останеш?

— Наистина не мога. Тези хора ме очакват.

Луиз бе достатъчно опитна да разбере, че златният миг на прелъстяването е отминал. Тя направи крачка назад и се усмихна.

— Искам да ти се отблагодаря, че ми спаси живота. Това заслужава голяма награда.

— Не ми дължиш нищо.

— Напротив. Някоя друга нощ, когато не си толкова зает?

Бен я целуна, казвайки си, че го прави само за да не си развали отношенията с нея.

— Определено. Някоя друга нощ.

— Мммм. Ще си прекараме чудесно.

Беше толкова гладка, бърза и лесна, без никакви грапавини, за които да се хванеш.

— Ако детектив Уолъс реши да те разпита отново, би ли могла да… забравиш за пръстена?

— Разбира се. Никак не обичам ченгетата. Те ни опират пистолет в главата и ни карат да целуваме задниците на чифутите и другите отрепки. Те са част от проблема. Но защо си се захванал сам с тази работа? Забравих да те попитам.

— Лично е — отвърна той. — Имам си лични причини.

Когато се прибра в квартирата си, Чейс се съблече и веднага се пъхна в леглото. Тъмнината бе тежка и топла и за пръв път от много време насам му действаше успокояващо.

Докато лежеше под завивките, той започна да си мисли дали не беше постъпил глупаво, като отхвърли предложението на Луиз Елънби. Бе прекарал толкова месеци без жена и без никакви плътски желания.

Каза си, че е отхвърлил Луиз, защото колкото и привлекателна да бе като жена, толкова отблъскваща му изглеждаше като човек. А може би причината за постъпката му се коренеше в страха му да не бъде въвлечен още по-дълбоко във външния свят, да не бъде откъснат съвсем от навиците си. Връзка с жена, без значение колко мимолетна бе тя, щеше да направи пукнатина в стените, които така грижливо бе издигнал около себе си.

Заспивайки, Бен осъзна, че всъщност се бе случило нещо много по-важно от силното плътско желание, което изпитваше към Луиз, или отвращението към нейната особа. За пръв път от доста дълго време не се нуждаеше от алкохол, за да заспи. Чистият, естествен сън го покори — нищо че в него имаше мъртъвци.