Дийн Кунц
Чейс (11)

11

Стаята в мотела беше малка, изпълнена с жуженето на климатичната инсталация, монтирана в горната част на прозореца.

Бен затвори вратата и провери ключалката. Пробва веригата; стори му се здраво закрепена.

— Ако останеш тук, ще бъдеш в безопасност — каза той. — Лински няма как да знае къде си.

За да избегнат възможността Съдията да ги проследи, те не се върнаха в апартамента й да вземат какъвто и да е багаж за нея. Ако всичко протечеше добре, и без това нямаше да се наложи да останат за по-дълго от една нощ. Мотелът представляваше само временна спирка между самотата на миналото и онова, с което бъдещето можеше да ги дари.

Седнала на ръба на леглото, с розовите си чорапки и двете опашки, с които приличаше на момиченце, тя каза:

— Трябва да дойда с теб.

— Аз съм преминал през бойна подготовка, а ти — не. Толкова е просто.

Гленда не го попита защо не се е обадил в полицията. С информацията, с която се бяха сдобили, детектив Уолъс щеше да се съгласи поне да разпита Лински — и ако той беше убиецът, доказателствата щяха да свършат останалото. Всеки друг би му задал този въпрос — но тя не беше като останалите.

Навън бе паднала нощта.

— По-добре да тръгвам — каза той.

Тя стана от ръба на леглото и се притисна в обятията му. Той я прегърна силно.

По някакво мълчаливо взаимно съгласие те не се целунаха. Целувката означаваше обещание. Въпреки професионалните си бойни умения той можеше и да не се завърне жив от къщата на Лински. Поради тази причина не искаше да й дава обещания, които можеше и да не спази.

Бен отключи вратата, извади веригата и излезе на бетонната алея. Изчака я да затвори вратата и да заключи.

Нощта бе топла и влажна. Небето бе бездънно.

Той се качи в колата си и потегли.

В десет часа Бен паркира на две преки от къщата на Съдията и си сложи градинарските ръкавици, които бе купил по-рано. Премина останалото разстояние пеша и се спря пред дома на врага си, застанал на срещуположната страна на улицата.

Добре поддържаната сграда беше втората от ъгъла — бяла тухлена постройка с изумруденозелени первази и тъмно зеленикав плосък покрив. Бе разположена върху два образцово озеленени парцела, а цялата площ бе оградена от висок до кръста жив плет, който изглеждаше толкова съвършено равен, сякаш бе подрязвай с лазерен лъч.

Някои от прозорците светеха. Лински очевидно си беше вкъщи.

Бен тръгна по улицата зад къщата. Навлезе в тясна пустееща алея, отвеждаща зад имота.

Порта от ковано желязо се издигаше сред стената от жив плет. Не беше заключена. Бен я отвори и влезе в задния двор на Лински.

Задната веранда не беше толкова голяма като предната. Високи люлякови храсти растяха от двете й страни. Дъските не проскърцваха под краката му.

Лампите в кухнята бяха запалени и светлината се процеждаше през завесите на червени и бели карета.

Чейс изчака няколко минути в ухаещата на люляк тъмнина, без да мисли за нищо, отпускайки се и забавяйки дишането си, приготвяйки се за сблъсъка, както се бе научил да прави във Виетнам.

Той тихичко изпробва бравата на задната врата, но тя се оказа заключена. Кухненските прозорци обаче бяха отворени, за да пропускат нощния ветрец.

От къщата се чуваше радио. Бени Гудман — „Скок в един часа“.

Бен доближи лице до прозореца и се опита да надзърне през завесите, които се развяваха от летния ветрец. Видя чамова маса и столове около нея, плетена кошница, пълна с ябълки, разположена в средата на масата, хладилник и две готварски печки. Имаше кутии за брашно, захар и кафе, поставка за прибори, на която висяха черпаци, лопатки за брашно, големи лъжици и вилици за готвене. Миксер, чийто шнур бе пъхнат в контакта.

Съдията го нямаше. Лински се намираше някъде другаде в къщата.

Бени Гудман бе заменен от Глен Милър. „Наниз от перли“.

Чейс разгледа мрежата против комари на прозореца и видя, че е закрепена с обикновени кабарчета. Той лесно я свали и я остави встрани.

Масата беше точно до прозореца. Чейс трябваше да стъпи отгоре й, докато проникваше в кухнята, като внимаваше да не преобърне кошницата с ябълки. От масата се спусна безшумно на теракотения под.

Музиката от радиото заглушаваше слабия шум от стъпките му.

Давайки си сметка, че не е въоръжен, той си помисли дали да не провери чекмеджетата на големия кухненски бюфет в търсене на някой остър нож, но бързо отхвърли тази идея. Ножът можеше да тласне събитията извън контрол и така кръгът щеше да се затвори, само че този път той щеше да е касапинът… Това щеше да го накара да се изправи директно не срещу болното съзнание на Лински, а на собствената му психика.

Бен се спря под арката, водеща към трапезарията, тъй като следващото помещение не бе осветено. Не искаше да се спъне в нещо в мрака.

Щом очите му привикнаха към тъмнината, той се запромъква тихо из помещението. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпките му.

Когато стигна до следващата стая, изчака на прага, докато очите му се нагодят към ярката светлина.

Чу как някой се изкашля. Мъж.

Във Виетнам, когато мисията беше особено тежка, Бен се бе научил да посвещава цялото си съзнание на изпълнението й с такава концентрация, каквато не бе постигал никога преди. Сега му се искаше да е бърз, пъргав и ловък както по време на военните операции, но го спираше мисълта за Гленда, която го чакаше сама в мотела и навярно се питаше дали вратата на стаята й ще бъде една от онези специални врати, зад които я чака точно онова, от което се нуждае.

Той сви ръце в юмруци и бавно си пое дъх. Подготвяше се.

Най-доброто нещо, което можеше да направи в момента, беше да се обърне веднага, да прекоси тъмната трапезария колкото се може по-безшумно, да мине през кухнята, да излезе през задната врата и да се обади на полицаите.

Но те щяха да бъдат истински полицаи. Не като ченгетата от книгите. Може би щяха да му помогнат, а може би не.

Пристъпи в дневната.

В голямо кресло близо до камината седеше човек с разтворен вестник в скута си. Носеше очила за четене, които бе смъкнал ниско на тънкия си прав нос, и си тананикаше мелодията на Глен Милър, докато разглеждаше комиксите.

За момент Бен си помисли, че прави съдбоносна грешка, защото му беше адски трудно да повярва, че убиец-психопат може да бъде погълнат от последните приключения на Снупи, Чарли Браун и Брум Хилда като всеки друг нормален човек. Тогава мъжът погледна нагоре, на лицето му се изписа изненада и Чейс видя, че описанието на Съдията му приляга напълно — висок, рус, аскетичен.

— Ричард Лински? — попита Бен.

Човекът в креслото сякаш замръзна на мястото си, като че ли беше само манекен, поставен тук да отвлича вниманието на Чейс, докато истинският Съдия, истинският Ричард Лински, се прокрадваше зад гърба му. Илюзията беше толкова силна, че Бен едва се сдържа да не се обърне и да провери дали страхът му се потвърждава.

— Ти — прошепна Лински.

Той смачка на топка вестника и го захвърли настрани, докато се изправяше на крака.

Всички страхове напуснаха Бен и той се почувства неестествено спокоен.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — просъска мъжът и гласът му без съмнение беше гласът на Съдията.

Той отстъпваше бавно към камината. Ръцете му трескаво шареха зад гърба му, сякаш търсейки нещо. Ръжена за огнището.

— По-добре недей — предупреди го Чейс.

Вместо да се втурне към ръжена, Лински грабна нещо от полицата над камината, намиращо се зад евтиния часовник — пистолет със заглушител.

Часовникът го беше скривал от погледа на Бен.

Чейс се хвърли напред, докато Лински вдигаше пистолета си, но не бе достатъчно бърз. Куршумът го улучи в лявото рамо, той се олюля, загуби равновесие и се строполи върху лампата на пода.

Тя се прекатури под тежестта му, двете й крушки се счупиха и стаята потъна в почти пълен мрак, разсейвай единствено от далечната светлинка на уличните лампи навън и слабото сияние, идващо от кухнята.

— Развратник! — процеди Съдията.

В рамото на Бен сякаш се забиха гвоздеи, а ръката му започна да се вкочанява. Той лежеше неподвижно в тъмнината, преструвайки се на мъртъв.

— Чейс?

Бен чакаше.

Лински се отдалечи от огнището, приведен напред, опитвайки се да открие Бен сред безпорядъка от сенки и силуети.

Младежът беше сигурен, че убиецът държи пистолета насочен право напред, подобно на учител с показалка в ръката си, застанал пред черната дъска.

— Чейс?

Никакъв отговор.

Изтощен, треперещ и слаб, целият облян в пот, Бен знаеше, че шокът е допринесъл много повече за внезапната му слабост, отколкото самата рана. Той можеше да преодолее шока.

— Как е нашият герой сега, а? — подсмихна се Съдията. Внезапно Чейс се хвърли върху него, без да обръща никакво внимание на болката в лявото си рамо.

Убиецът стреля и притъпеният от заглушителя звук се чу ясно в неголямото помещение. Бен обаче се намираше под нивото на пистолета и куршумът мина над главата му, забивайки се в другия край на стаята. Някакво стъкло се счупи.

Той събори Лински на земята и двамата се затъркаляха по пода. Завъртяха се покрай камината и се блъснаха в телевизора, който бе съборен от поставката си.

Пистолетът излетя от ръката на психопата, тупна меко на дебелия килим и се изгуби нейде в мрака.

Бен надделя над противника си, притисна го към земята и заби коляно в слабините му.

Лински нададе вик и се опита да отблъсне врага си, но не успя.

Рамото на Бен сякаш гореше. Независимо от това обаче той бе стиснал здраво шията на убиеца, безпогрешно намирайки точните места за натиск с палците си, както беше обучаван, прилагайки точно толкова сила, колкото бе нужна, за да изпадне Лински е безсъзнание.

Изправяйки се на крака, Чейс се запрепъва в тъмнината, търсейки лампа, която да работи.

Загубилият съзнание психопат лежеше на пода, разперил ръцете си настрани, досущ като птица, паднала от небето и счупила гръбнака си в някой остър камък.

Бен изтри лицето си с ръка. Допирът на ръкавицата му подейства успокояващо. Стомахът му, който допреди няколко минути се бе стегнал на възел от страх, сега се бе поотпуснал. Въпреки това му се гадеше.

Навън премина кола с шумни тийнейджъри. Гумите й изскърцаха, докато вземаше завоя, клаксонът изсвири и автомобилът отпраши в незнайна посока.

Чейс прекрачи убиеца и погледна през прозореца. Не се виждаше жив човек. Моравата беше тъмна. Шумът от схватката надали се бе чул надалеч.

Отвърна поглед от прозореца и се вслуша в дишането на Лински. Повърхностно, но равномерно.

Огледа набързо рамото си и си каза, че куршумът навярно е излязъл. Не кървеше много, но трябваше да прегледа по-обстойно раната, колкото бе възможно по-скоро.

В банята до кухнята откри две ролки лейкопласт за първа помощ. Завлече убиеца в кухнята и го завърза за един от дървените столове.

После се върна в банята и свали ръкавиците си, за да не ги изцапа. Съблече подгизналата си от кръв риза и я хвърли в умивалника.

Намери шишенце спирт за разтриване в медицинското шкафче. Когато дезинфекцира с него раната, едва не извика от болка. Прекара известно време надвесен над умивалника, парализиран от болката.

Когато отново бе способен да се движи, покри раната с хартиени салфетки. После взе кърпа, сложи я върху раната и я закрепи с лейкопласт. Знаеше, че това не е професионална превръзка, но поне нямаше да изцапа всичко с кръв.

Намери спалнята и взе оттам една от ризите на Лински. С усилие я облече, защото схващането от раната бе взело да протяга пипала към рамото и гърба му.

Върна се в кухнята, където откри кутия с найлонови чували за боклук. Занесе един от тях в банята и хвърли окървавената риза в него. Използва салфетки, за да избърше кръвта от умивалника и огледалото, след което напъха и тях в чувала, когато привърши с прикриването на следите. Застана до вратата, сложи си градинарските ръкавици и огледа внимателно помещението. Уверил се, че не е оставил никакви улики, той изгаси лампата и затвори вратата.

Докато слизаше по стълбите, за малко да падне и трябваше да се хване за перилата. Изведнъж му се зави свят, всичко притъмня пред очите му и зрението му се замъгли, но след миг пристъпът отмина.

С втория изстрел Съдията бе улучил широкото един метър декоративно огледало на стената над барчето. Парченцата от огледалото бяха разпилени по пода. Чейс събра по-големите парчета, но стотици други продължаваха да блещукат по килима и тапицерията на близките кресла.

Бен тъкмо обмисляше как да се справи с този проблем, когато Ричард Лински се събуди и изстена.

Чейс се върна в кухнята, където бе оставил убиеца. Китките на психопата бяха завързани за облегалките, а глезените му — за краката на стола. Той се извиваше, мъчейки се с всички сили да се освободи, но изведнъж спря, очевидно разбрал, че няма да успее да се справи.

— Къде е прахосмукачката ти? — попита Бен.

— Какво? — Съдията още не беше дошъл на себе си.

— Прахосмукачката.

— За какво ти е притрябвала?

Чейс силно го удари по лицето.

— В коридора за мазето — каза Лински.

Бен я донесе в дневната и събра парченцата от счупеното огледало. Петнайсет минути по-късно, доволен от работата, която бе свършил, той прибра прахосмукачката на същото място, откъдето я бе взел, все едно никой не я беше докосвал.

После занесе рамката от счупеното огледало в гаража, скривайки я зад купчина непотребни вещи.

— Какво правиш? — попита Съдията.

Бен не го удостои с отговор.

Върна се във всекидневната и се зае с телевизора. Сложи го върху поставката му, пъхна щепсела в контакта и го включи. Даваха някаква комедия на ситуациите, от тези, в които бащата е пълен идиот, майката не е по-добра, а децата са истински чудовища.

Чейс вдигна лампиона, върху който се бе стоварил, и разгледа металния му абажур. Беше нащърбен, но не можеше да се каже дали това е станало сега или преди време. Разви повредените крушки и ги хвърли в чувала с окървавената риза и хартиените салфетки.

Връщайки се в кухнята, Бен попита:

— Къде държиш новите крушки?

— Я върви по дяволите!

Чейс забеляза, че около сънните артерии на Съдията няма никакви белези. Беше работил с палците си достатъчно бързо и точно, за да не причини сериозна повреда на тъканите.

Въпреки че трябваше да се справи без помощта на Лински, отне му по-малко от пет минути да намери резервните крушки. Бяха в едно от чекмеджетата на бюфета. Той зави две шейсет ватови в лампиона в дневната. Включи го и те веднага светнаха.

Отиде в кухнята, наля вода в една кофа, взе сапун, амоняк и пакет мляко от хладилника — любимия препарат за премахване на петна на майка му — и се върна във всекидневната. Там, въоръжен с няколко парцала и гъба, се зае да изчисти петънцата кръв от килима. Когато приключи, те едва се забелязваха върху тъмнокафявия килим. Е, стаята надали щеше да мине през полицейска експертиза, но докато властите смятаха, че нищо не се е случило тук, нямаше да изпратят хора, които да направят по-обстоен оглед.

Той върна почистващите материали по местата им, а парцалите и гъбата изхвърли в чувала за боклук.

След това застана в средата на помещението и внимателно го огледа. Единственото нещо, което би могло да предизвика нечие подозрение, беше светлият правоъгълник на стената с черно по краищата, там, където бе висяло огледалото.

Бен извади двата гвоздея от гнездата им; останаха две едва забележими дупчици. После използва няколко влажни салфетки, с които успя да поизтрие тъмните следи. Отдръпна се назад и разгледа стената. Все още бе очевидно, че нещо е било закачено тук, но човек не можеше да каже кога е било преместено.

След като намери и пистолета на Съдията, Чейс се върна в кухнята.

— Имам няколко въпроса към теб — обърна се към психопата той.

— Да ти го начукам! — каза Лински.

Бен допря дулото на пистолета до носа му.

Убиецът се ококори.

— Няма да посмееш.

— Спомни си военното ми досие.

Лински пребледня, но продължи да се взира в него.

— Заглушителят е домашно изработен. Това ли е хобито на един обикновен учител по физика?

— Това е част от уменията, които получаваме в Братството. Умения за оцеляване.

— Та вие сте били истински скаути!

— Може да ти се струва смешно, но някой ден ще си доволен, че сме се научили добре да се защитаваме. Оръжия, експлозиви, отваряне на ключалки — точно от това ще се нуждаем в деня, когато градовете започнат да горят и ще трябва да се сражаваме в името на расата си.

— Добре, но какво общо има „Арийското братство“ с този случай?

Държанието на Лински се промени. Той сякаш загуби от арогантността си и нервно облиза устни.

— Трябва да разбера какво става. Трябва да знам дали те ще тръгнат след мен — каза Чейс — цялата тази откачена сбирщина. И ако тръгнат по следите ми — защо? В какво се забърках, когато те измъкнах от онази кола на алеята на влюбените?

Убиецът нищо не каза. Бен почти завря дулото на пистолета в дясното му око, давайки на психопата възможност да го разгледа детайлно откъм вътрешната страна.

Лински се опита да се свие, но въжетата бяха здраво стегнати.

— Беше преди доста време — въздъхна той.

— За какво говориш?

— За „Арийското братство“.

— Разкажи ми.

— Тогава бяхме на по двайсетина години.

— Бяхме? Кои бяхте?

— Лора, Хари и аз.

— Семейство Карнс? Неговите родители?

— Така се запознахме. Чрез Братството.

Тази връзка така изненада Бен, че той се зачуди дали не сънува. Изгарящата болка в рамото бе пропълзяла по врата и задната част на черепа му.

— Бяха трудни времена за тях. Хари беше останал без работа. Лора бе болна. Обаче имаха… момчето.

— Майк.

— Той беше изключително красиво дете.

Бен знаеше какво ще последва, не му се искаше да го чуе, но нямаше друг избор, освен да слуша.

— Невероятно красиво дете — продължаваше Лински, а отнесеният му поглед показваше, че в момента съзнанието му е обсебено от неговия образ. — На три-четири годинки.

Чейс вече не притискаше дулото на пистолета в окото на убиеца. Веднъж започнал, психопатът не се нуждаеше от напомняне да продължи. Цялото му държание се беше променило и той даже изглеждаше облекчен, че е бил принуден да направи тази изповед. Сваляше бремето от плещите си повече заради себе си, отколкото заради Бен.

— Разполагах с малко пари в един фонд. Лора и Хари имаха крещяща нужда от пари… а аз се нуждаех от онова, което имаха те.

— Продали са ти го.

— Бяха определили много висока цена за една нощ с него — каза Лински.

— Собствените му родители — промълви Чейс, припомняйки си Лора и Хари Карнс, както и енигматичните цитати по гоблените, закачени в дневната им.

— Висока цена в много отношения.

— Колко дълго продължи това? — попита Бен.

— По-малко от година. После се появиха угризенията, нали разбираш…

— Осъзна, че не е редно да го правиш, така ли?

— Не аз. Те. — В гласа на убиеца се долови сарказъм: — Те имаха парите, от които се нуждаеха, бяха разрешили финансовите си проблеми… следователно се намираха в по-добра позиция да намерят изгубените си скрупули. Отнеха ми момчето и ми казаха занапред да стоя далеч от тях. А той беше такова сладко ангелче! Завинаги, казаха те. Толкова ми беше трудно. Заплашиха ме, че ще кажат на останалите от Братството, че съм блудствал с Майки без тяхно знание. А тогава в организацията имаше (сигурно и сега има такива) хора, които щяха да ме закарат в гората и да ме застрелят, ако знаеха какъв съм. Не можех да рискувам да стане така.

— И през всичките тези години…

— Наблюдавах Майк от разстояние — каза Лински. — Гледах го как расте. Вече не беше толкова красив, нито толкова невинен, но… аз остарявах и мразех това. Година след година все по-ясно осъзнавах, че никога няма да имам… че никога няма да имам някого… нещо толкова красиво като Майк. Той беше там, за да ми напомня за най-хубавото време от живота ми, за отлетелите като миг дни с Майк, които никога нямаше да се върнат.

— Как така успя да му станеш частен учител? Защо избра точно теб сред толкова много хора?

— Той не ме помнеше.

— Сигурен ли си?

— Да. Това беше ужасно… Да знаеш, че всяка добрина, която си му сторил, всяка ласка, всяка нежност са забравени. Мисля, че беше забравил не само мен, но и всичко, което се бе случило… да бъде докосван, да бъде обожаван…, когато бе на четири годинки.

Бен не знаеше дали силното гадене беше резултат от раната, или бе провокирано от странните разбирания на Лински за блудството с малолетен.

Убиецът въздъхна със съжаление.

— Какво изобщо си спомня всеки от нас от онези далечни години? Времето ограбва всичко от нас. Както и да е, когато имаше нужда от частен учител, той дойде при мен, защото аз бях в списъка, който училището му даде. Навярно нещо подсъзнателно го е накарало да се спре на мен. Приятно ми беше да си мисля, че той все още пази някакви спомени за мен дори и да не го осъзнава. Мисля си, че това беше просто една възможност. Късмет.

— Значи му разказа какво си правил с него, когато е бил малък?

— Не. Не, не и не. Обаче се опитах… да пробудя отново желанието му.

— То вече е било насочено към момичетата.

— Той ме избягваше — изрече Лински не с гняв, не и със студен безумен глас, а с дълбока тъга. — После разказал на родителите си и те отново ме заплашиха. Надеждата ми бе изгряла, нали разбираш… изгряла и залязла завинаги. Това беше толкова несправедливо — да изгрее… и после нищо. Боли.

— Лора и Хари… те навярно подозират, че ти си убил сина им.

— Кои са те, че да ме посочат с пръст?

— Точно те ми дадоха името ти.

Бен си припомни начина, по който го бяха насочили към Лински — Хари, който се преструваше, че се опитва да си спомни името на учителя, и Лора, която го поправи. Твърде мекушави да нарушат шестата заповед и да потърсят възмездието, което жадуваха, те се бяха изхитрили да видят Бен като ръката на Господ и доста непочтено му бяха посочили този човек.

— Трябваше да издам присъди и на Хари и Лора — рече Съдията — за това, че оставиха момчето да стане такова, каквото стана.

— Случилото се няма нищо общо с това какво е станало момчето. Ти си го убил само защото не си могъл да го имаш.

Лински възрази:

— Не. Изобщо не е така. Не виждаш ли? Та той беше развратник. Не можеш ли да разбереш? Толкова ми беше трудно да гледам в какво се превръща Майки с годините… Някога беше толкова невинен…, а после стана порочен като всеки друг, порочен като всички нас, порочен и мръсен развратник. Като гледах в какво се превръща… по някакъв начин се чувствах омърсен, спомените за онова, което бяхме преживели заедно, също се омърсяваха. Можеш ли да ме разбереш?

— Не.

— Това ме омърсяваше — повтори убиецът, а гласът му ставаше все по-тих. — Омърсяваше ме.

— А онова, което си му сторил… това не е било грях, не е било порочно, така ли?

— Не.

— Какво е било тогава?

— Любов.

Войните се водеха в името на мира. Блудството беше любов. Добре дошли в Панаира, където странните огледала отразяват лицата на Ада.

— Щеше ли да убиеш момичето с него? — попита Чейс след малко.

— Да. Ако имах време. Но ти ми попречи. А после… после просто вече не ми пукаше за нея.

— Тя бе свидетелка. Ако беше видяла нещо…

Лински сви рамене.

— И целият ти гняв се насочи срещу мен.

— Ти беше герой — изрече загадъчно психопатът.

— Какво?

— Ти беше герой от войната… Знаеш ли в какво ме превръщаше това?

— Не знам. В какво те превръщаше?

— В злодей. В чудовище — каза той, а очите му се напълниха със сълзи. — Преди да се появиш, бях неопетнен. Аз бях Съдията. Аз определях присъдите. Но ти беше големият герой… а всеки герой трябва да се изправи срещу някое чудовище, което да съсече. Така ти ме превърна в чудовище.

Бен мълчеше.

— Аз само се опитвах да запазя спомена за Майки такъв, какъвто беше преди много години. Чистата невинност, която олицетворяваше. Да го съхраня. Толкова лошо ли е това?

Лински заплака.

Чейс не можеше да понесе тази гледка.

Убиецът се разтърсваше от ридания, опитвайки се да се свие, доколкото му позволяваха въжетата, мъчейки се да вдигне ръце, за да зарови лице в тях.

Процесът. Пресата. Пак щеше да е в центъра на вниманието. Дали таванската му стая щеше да го спаси? А Лински, ридаещ и жалък, никога нямаше да отиде в затвора. В някоя психиатрична клиника да, но не и в затвора. Невинен поради невменяемост.

Той сложи ръка върху главата на убиеца и го погали.

— Всеки е наранен — каза Чейс. Лински го погледна през сълзи. — Някои просто са наранени твърде много. Твърде много.

— Съжалявам — промълви завързаният мъж.

— Няма нищо.

— Съжалявам.

— Отвори широко за мен.

Лински знаеше какво ще последва. Той се подчини и отвори уста.

Бен пъхна дулото на пистолета между зъбите на убиеца и натисна спусъка.

После хвърли оръжието, отдалечи се от мъртвеца, излезе в коридора и отиде в банята. Там вдигна капака на тоалетната чиния, рухна на колене и повърна. Остана така доста дълго, докато успя да овладее спазмите, които го разтърсваха. Пусна водата три пъти. Спусна капака и седна отгоре му, попивайки с ръкавиците студената пот, избила по лицето му.

Удостоен с медал за храброст, най-високото и свято отличие, което страната му можеше да връчи, той не искаше нищо друго, освен да се върне в стаята си на последния етаж в къщата на госпожа Филдинг и отново да се обрече на покаяние.

Обаче бе срещнал Гленда и нещата се бяха променили. Вече и дума не можеше да става да се върне към отшелническия живот, изолирайки се от всичко, което ставаше наоколо. Всичко, което искаше сега, беше покой, любов и нормален живот. Фоувъл, полицията, пресата и Ричард Лински не му позволяваха това.

Чейс се изправи и се наведе над умивалника. Изплакна устата си с вода, докато лошият вкус изчезна.

Повече нямаше нужда да бъде герой.

Излезе от банята.

В кухнята размота лейкопласта от китките и глезените на Ричард Лински. Остави тялото да се свлече от стола и да се просне на пода.

Разгледа пистолета и си даде сметка, че в пълнителя има три куршума по-малко. В кабинета откри комплект амуниции и презареди оръжието, но така, че да липсва един патрон. После сложи пистолета на пода, близо до дясната ръка на мъртвеца.

Върна се в дневната и потърси двата куршума, които Съдията бе изстрелял по него. Намери този, който бе преминал през рамото му; беше се забил в пода и Бен го извади, без да остави следи. Другият се търкаляше на пода до барчето, където беше паднал, след като бе рикоширал от бронзовата рамка на разбитото огледало.

Беше дванайсет и петнайсет, когато отиде до колата си и напъха чувала за боклук и ръкавиците в багажника.

Докато се отдалечаваше от къщата на Лински, видя запалените лампи в огледалото за обратно виждане. Щяха да горят цяла нощ.

Бен похлопа два пъти и Гленда отвори вратата на мотелската стая.

Двамата се прегърнаха.

— Ранен си. — Тя разгледа раната му и се намръщи: — По-добре да дойдеш вкъщи. Ще останеш при мен. Трябва да се погрижа за теб. Не можем да рискуваме да се инфектира, а отидеш ли на лекар, той ще информира незабавно полицията за огнестрелната рана.

Докато пътуваха към дома й, тя бе зад волана.

Бен се беше свил на седалката до нея. Беше адски изтощен — не само от последните няколко часа, но и от всички тези години.

Героите имаха нужда от чудовища, които да съсичат, и винаги можеха да ги открият — не само във външния свят, но и вътре в себе си.

— Не ме попита — каза той, докато се носеха в нощта.

— Нямаше и да го сторя.

— Мъртъв е.

Тя не каза нищо.

— Мисля, че така бе най-правилно.

— Това беше врата, през която трябваше да преминеш, независимо дали си го искал или не — рече тя.

— Само Хари и Лора Карнс могат да свържат неговата смърт с мен… Но те никога няма да проговорят. Ченгетата едва ли ще ме заподозрат.

— Така или иначе — каза тя — ти ще изкупиш сам вината си.

Пълната луна бе надвиснала в небето. Той се взря в осеяното й с кратери лице, опитвайки се да разчете бъдещето в разрушаването на миналото.