Масимо Авилес Блонда
Работнишко гробище

Не съществува, тук страхът,

нито безчестието, нито сподавения вопъл.

Долавяш равенството в толкоз белота.

Плътта оспорвана е в таз градина бяла,

където се сънят засява, ала никога не разцъфтява.

Където не кълни лъжата,

където неподвижността е истина едничка.

 

Тук знамето подземно се развява.

 

Бог истина е само

във тез разтворени във въздуха прегръдки,

във съвършеното разпределение на белотата

между зелените рътлини.

 

Бог истина е само, ти го знаеш, знаят го и всички други,

онез, които минаха от другата страна на светлината,

където, ах, не съществуват ни усмивките, ни погледите, ни игрите,

ни равновесието здраво и разумно на закона,

ни работата, ни потта,

ни раждането, нито плодовете забранени,

където са заключени завинаги петте прозорци на плътта.

 

Ех, мъртвите! И ти, и всички други!

Възможно е да имат още памет.

Възможно е на всеки наш най-малък жест

да отговарят с друг. Не знаем ние,

но тяхното спокойствие ни стряска.

Тоз корен неподвижен бягството неспирно

        на подвижното у нас задържа.

 

Във тоя обръч бял

не съществува разлика на вери и на сълзи.

На всеки кръст стои облегнат ангел

и всяка кост свой цвят си има

и всякое мълчание — свое точно обяснение.

 

Семейните ви имена са без значение, любими мъртъвци,

те са числа в един регистър само,

        който живите във бързината си уреждат.

И там ви търсим, за да ви предложим

        свойта преданост и вярност,

които разполагат с вас безгрижно.

 

Не притежава тук значение нищо.

Еднакво е и точно всичко.

Долавя се единствено на мравката труда печален,

мълчанието безучастно на земята и на костите прогнили

и дрезгавият лай на куче някой път, което

терзай нощта със своите прокоби.