Хуан Лискано
Тропик

От дърво, луна и слънце,

той е непонятно хубав

с въглена на своя поглед,

с изкласилите си гриви.

Непонятно чист и ясен,

бял от светлината руса,

откъде ли той дохожда

и къде ли той отива?

Тяло от вода ли злачна

даде му реката кротка?

Северняк ли го домъкна,

който лете си почива?

По тръстиковите ниви

се вълнуват перушини

и денят го обкръжава

със бръмченето си пчелно.

Има ветрове полето,

но и хищници то има.

Погледи едни пленява,

други погледи го дебнат.

Гиздаво перо отчасти

и отчасти лапа гладна

е лесът, където тича

малкото момиче с плитки.

Лес — въпросите му тъмни,

лес — надеждата му топла,

лес — където то се губи,

лес — това, което иска.

Лятото в кръвта му млада

хвърля своите огньове;

време за коситба палва

неговата знойна пролет.

Кой му свири толкоз тихо?

Кой следите му заплита?

Кой си гърлото подава

из тръстиковите ниви?

Воден от мечта гореща,

от луни и от сеитби,

кълнове от семе твърдо,

зодиаци на тревата,

носен лудо от напеви

на ракити във гората,

на измамата листака,

хвърковат блуждаещ огън;

изиграван от светлика,

що го скрива и показва,

гъсти мигли и клепачи

като ветрила, които

се отварят и затварят;

люшкан с гребените бели

и на прилив и на отлив,

на крила, пера и човки,

на плата и на долини,

далнини, които викат,

небеса, които бягат,

тъмнини, където лумва,

блясъци, където гасне,

с ропот срещаща го ярост,

обикалящи го стъпки;

слушай как бръмчи кръвта му

като исполински кошер,

порив и уплаха раснат

като някакви лиани;

чувствува копнеж и мъка,

доброта и нежност сляпа,

разцъфтяване потайно

и безкрайно нетърпение

да е ручей, който тича,

пътник отразен във него,

облак, който се разнищва,

плод от клоните откъсван,

сянка като плащ разстлана,

лес объркан до полуда.

По тръстиковите ниви

пладнето господарува.

Ври горещината гъста,

птици мълчаливо хвъркат.

Чува се реката глухо

сред тръстиките да капе;

гущерът чевръст изстрелва

своето присъствие синьо.

Де е малкото момиче

от гора, вода и палма,

със зениците си мокри,

със широките си плитки,

дето времето подпали

с неговата тъмна хубост,

някога само мечтало

за луни и за сеитби?

Впива лятото езици

от къпини и от жажда,

а пък тропикът простира

вред миражи от градини,

откъдето тук пристигна,

накъдето заминава

и посемсега^[1] не ходи

малкото момиче с плитки.