Бил Брайсън
Кратка история на почти всичко (17)

15. Опасна красота

През 1960-те, докато изучавал вулканичната история на националния парк Йелоустоун, Боб Крисчънсън от Геоложкото управление на САЩ бил озадачен от нещо, което досега не било вълнувало никого и което само по себе си било странно: не можел да намери вулкана на парка. Отдавна се знаело, че Йелоустоун е с вулканичен характер — това обяснявало всичките му гейзери и други парни особености — а нещото, което се знае, е, че вулканите са доста очебийни. Но Крисчънсън не можел никъде да намери вулкана на Йелоустоун. По-точно, това, което не можел да намери, било структура, известна като пръстеновиден кратер.

Повечето от нас, като си представят вулкан, се сещат за конусовидните форми на Фуджияма или Килиманджаро, които се образуват, когато изригнала магма се натрупва в симетрично издигнат хълм. Такива образувания могат да се формират изключително бързо. През 1943 г. в Парикутум в Мексико един фермер с изненада видял как от нивата му се издига пушек. След седмица той вече бил смаян собственик на конус, висок 150 метра. След две години върхът на този конус достигал почти 400 метра и бил с диаметър 800 метра. Като цяло има около 10 000 такива интрузивни вулкани на Земята, като само няколкостотин от тях са затихнали. Но съществува и втори, по-малко популярен вид вулкани, които не включват планински образувания. Те са толкова експлозивни, че избухват с мощно разкъсване, което оставя след себе си обширна пропаднала дупка, наричана калдера (от латинската дума за котел, казан). Очевидно е, че Йелоустоун бил от този втори тип, но Крисчънсън никъде не можел да намери калдерата.

По случайно стечение на обстоятелствата точно по това време НАСА решила да тества камери за височинна работа, като прави снимки на Йелоустоун, чиито копия били предадени от грижлив служител на парковата управа, с презумпцията, че, увеличени, могат да бъдат изложени в центъра за посетители. Щом Крисчънсън видял снимките, разбрал защо не бил успял да забележи калдерата: фактически целият парк — 10 000 квадратни километра, представлявал калдера. Експлозията оставила кратер с широчина повече от 60 километра — твърде огромни размери, за да бъде забелязана от която и да е точка на нивото на земята. Някога в миналото Йелоустоун трябва да е избухнал с мощ, превишаваща която и да е степен, известна на човека.

Оказва се, че Йелоустоун е супервулкан. Намира се върху огромна гореща точка — резервоар на разтопена скала, която се издига от поне 200 километра надолу в Земята. Топлината от тази гореща точка захранва всичко в Йелоустоун — гърлата на вулкана, гейзерите, горещите извори и изхвърлянето на кал. Под повърхността има камера от магма, която е 72 километра широка — почти със същите размери като парка — и с дебелина около 13 километра в най-дебелата си точка. Представете си купчина тротил с размера на Роуд Айланд, извисявайки се на 13 километра към небето почти до височината на най-далечните перести облаци, и можете да получите представа за това, върху какво посетителите на Йелоустоун се разхождат. Налягането, което такова езеро от магма упражнява отдолу върху земната кора е издигнало Йелоустоун и около 500 километра от заобикалящата го територия на около 300 метра по-високо, отколкото иначе щеше да бъде. Ако експлодира, не бихме могли да си представим катаклизма. Според професор Бил МакГиър от Лондонския университетски колеж, докато изригва — „човек не би могъл да се доближи и до 1000 километра от него“. Последиците след това ще бъдат дори още по-зле.

Суперкитки от пера — плюмажи, от типа на този, върху който се намира Йелоустоун, много наподобяват чаша за мартини — тънки нагоре, но разширяващи се наближавайки повърхността, за да образуват огромни казани от нестабилна магма. Някои от тези казани могат да бъдат с диаметър до 2000 километра. Според определени теории те не винаги избухват с експлозия, а понякога изригват като огромно и продължително бълване на лава — порой — от разтопена скала, както при „Декън Трапс“ в Индия преди 65 милиона години. (Трап в този контекст произлиза от шведската дума за вид лава; Декън е просто местност.) Лавата се разпростряла върху площ от 520 000 квадратни километра и вероятно е допринесла за смъртта на динозаврите — със сигурност не им е била от полза — с пагубните си обгазявания. Суперплюмажите може да са довели до създаването на разседи, които причиняват разделянето на континентите.

Такива плюмажи въобще не са рядкост. На Земята има около трийсет активни в момента и те са отговорни за наличието на много от най-известните острови и островни вериги — Исландия, Хаваите, Азорските острови, Канарските острови, архипелага Галапагос, малкия Питкерн в средата на Тихия океан и много други — но освен Йелоустоун, всички те са от океански тип. Никой няма и най-малката представа, защо Йелоустоун се е оказал под континенталната плоча. Само две неща са сигурни: че кората при Йелоустоун е тънка и че светът под него е горещ. Но дали кората е тънка поради горещата точка или дали горещата точка е там, защото кората е тънка е въпрос на (така да се каже) разгорещен дебат. Континенталната същност на кората е от огромно значение за изригванията й. Докато другите супервулкани постоянно си бълбукат и то по сравнително безобиден начин, Йелоустоун изригва с експлозия. Не се случва често, но когато стане, на човек му се иска да бъде доста надалече.

От първото му известно изригване преди 16,5 милиона години Йелоустоун е избухвал около сто пъти, но последните три изригвания са тези, за които се пише. Последното изригване е било хиляда пъти по-голямо от това на планината Сейнт Хелънс; това преди него е било 280 пъти по-голямо, а преди него е било толкова огромно, че никой не знае колко огромно е било. Надвишавало е поне две хиляди и петстотин пъти това на Сейнт Хелънс, но навярно е било осем хиляди пъти по-чудовищно. С абсолютно нищо не можем да го сравним. Най-голямото изригване в близкото минало е било в Кракатау в Индонезия през август 1883 г., чийто взрив отеквал по света девет дни и причинил плисване на моретата чак до Ламанша. Но, ако си представим, че обемът на изхвърления материал от Кракатау е голям колкото на топка за голф, то най-големите изригвания в Йелоустоун ще са с размера на сфера, зад която можем да се скрием. В този мащаб изригването на Сейнт Хелънс няма да е по-голямо от грахово зърно.

Изригването на Йелоустоун преди два милиона години изхвърлило пепел достатъчна, за да затрупа щата Ню Йорк с пласт 20 метра или Калифорния с пласт 6 метра. Това било пепелта, която образувала фосилните слоеве на Майк Вурхис в източна Небраска. Този взрив станал там, където сега е Айдахо, но в продължение на милиони години земната кора се е придвижвала със скорост около 25 милиметра годишно, така че днес той е директно под Уайоминг. (Самата гореща точка си стои на едно и също място като ацетиленова горелка, насочена към тавана.) След себе си оставя вид богати вулканични равнини, които са идеални за отглеждане на картофи, както фермерите в Айдахо отдавна открили. Геолозите обичат да се шегуват, че след още два милиона години Йелоустоун ще произвежда картофи за пържене за МакДоналдс, а хората от Билингс, Монтана, ще се разхождат из гейзери.

Пепелта, изхвърлена от последното изригване на Йелоустоун, покрила целите или част от деветнайсетте западни щати (плюс части от Канада и Мексико) — почти целите Съединени щати на запад от Мисисипи. Трябва да се има предвид, че това е житницата на Америка — площ, която произвежда около половината житни култури в света. Струва си да си спомним, че пепелта не е като голям снеговалеж, който се стопява през пролетта. Ако искаме да отглеждаме култури отново, трябва да намерим място, където да я изхвърлим. Бяха нужни осем месеца на хилядите работници, за да изчистят 1,8 милиарда тона развалини от 64 декара площ на Световния търговски център в Ню Йорк. Какво ли ще бъде, ако трябва да изчистим Канзас.

И това, без дори да вземем предвид климатичните последици. Последното изригване на супервулкан на Земята било в Тоба, в северна Суматра, преди 74 хиляди години. Ледените блокове на Гренландия показват, че експлозията в Тоба била последвана от най-малко шест години на „вулканична зима“ и Бог знае колко слаби реколти след това. Смята се, че събитието навярно е довело човешкия вид до ръба на изчезването, като свело населението на света до не повече от няколко хиляди индивида. Това означава, че всичките днешни човешки същества са произлезли от много малка база население, което обяснява липсата на генетично многообразие. Във всеки случай има доказателства, че през последвалите 20 000 години общият брой на хората на Земята никога не е надвишавал няколко хиляди в даден период. Излишно е да казваме, че това е дълъг период от време за възстановяване от едно единствено вулканично изригване.

Всичко това представлявало интерес само от хипотетична гледна точка до 1973 г., когато една странна случка изведнъж го направила важно: водата в езерото Йелоустоун в центъра на парка започнала да прелива от бреговете в южната част на езерото, като наводнила поляна, докато от другата страна на езерото водата мистериозно започнала да се отлива. Геолозите направили бързо проучване и открили, че голяма площ от парка била развила злокобна издутина. Тя повдигала единия край на езерото и била причината за отлива на водата от единия край и за стичането й в другия, както би станало, ако се вдигне едната част от детско водно басейнче. През 1984 г. целият централен район на парка — няколко десетки квадратни километра — бил над 1 метър по-нависоко отколкото през 1924 г., когато било последното официално измерване на земните участъци. После през 1985 г. цялата централна част на парка се слегнала с 20 сантиметра. Сега изглежда, че се надига отново.

Геолозите осъзнали, че само едно нещо може да причинява това — кухина с движеща се магма. Йелоустоун не бил място на древен супервулкан, а активен вулкан. По това време те успели също да изчислят, че цикълът на изригванията на Йелоустоун бил средно едно масивно избухване на всеки 600 000 години. Интересното е, че последното било преди 630 000 години. На Йелоустоун, както изглежда, му е време.

 

„Може и да не го усещащ, но стоиш върху най-големия активен вулкан в света“ — ми каза Пол Дос, геологът на националния парк Йелоустоун, щом слезе от огромен мотор Харли-Дейвидсън и се здрависахме при срещата ни в централния офис на парка при горещите извори Мамот в една чудесна ранна утрин през юни. Родом от Индиана, Дос е приятен, учтив, изключително деликатен човек, който въобще не изглежда, че работи по поддръжката на националния парк. Брадата му е посивяла, а косата му е завързана на дълга опашка. Обица с камъче от сапфир украсява едното му ухо. Малко коремче издува безупречната му униформа на парков служител. Прилича повече на блус музикант, отколкото на държавен служител. Всъщност, той е блус музикант (свири на хармоника). Но със сигурност познава и обича геологията. „Имам и най-доброто място на света, за да се занимавам с геология“ — казва той, докато потегляме в друсащо и разбито превозно средство на четири колела към местността Олд Фейтфул. Съгласил се е да го придружавам един ден, докато се занимава с делата на парков геолог, каквито и да са те. Първата му задача днес е да проведе встъпителния разговор с ново попълнение от гидове.

Излишно е да споменавам, че Йелоустоун е невероятно красив, със заоблени, величествени планини, поляни, по които пасат бизони, лъкатушни потоци, небесносиньо езеро, безброй диви животни. „Не може да искаш по-добро от това, ако си геолог“ — казва Дос. — „Има скали горе в пролома Беъртут, които са на почти три милиарда години, значи на три четвърти от времето назад към началото на Земята, а има и минерални извори“ — той сочи към горещи серни извори, от които идва името Маммот — „където може да се види как се раждат скалите. А има и всичко друго, което можеш въобще да си представиш. Не съм бил на друго място, където геологията да е по-очебийна или по-красива.“

„Значи ти харесва?“ — казвам.

„О, не, обичам го“ — отвръща той с безусловна искреност. — „Искам да кажа, че наистина го обичам това място. Зимите са сурови, а и заплащането не го бива много, но когато е добре, просто е…“

Той прекъсна думите си, за да посочи далечен пролом във верига планини на запад, които тъкмо се показаха след едно възвишение. Каза ми, че планините били известни като Галатините. „Проломът е шейсет или може би седемдесет мили широк. Дълго време никой не можеше да разбере защо този пролом е там, а след това Боб Крисчънсън осъзна, че е там, защото планините просто са били взривени. Когато имаш 100 километра планини, които са просто заличени, знаеш, че си имаш работа с нещо много могъщо. На Крисчънсън бяха нужни шест години, за да го открие.“

Попитах го каква е причината Йелоустоун да изригне тогава.

„Не знам. Никой не знае. Вулканите са странно нещо. Всъщност ние въобще не ги разбираме. Везувий в Италия бил активен триста години, преди да изригне през 1944 г. и след това просто спрял. Оттогава е затихнал. Някои вулканолози смятат, че се презарежда и то яко, което е малко обезпокоително, тъй като два милиона души живеят наоколо. Но никой не знае.“

„А как ще бъдем предупредени, ако Йелоустоун тръгне да изригва?“

Той сви рамене. „Никой не е бил там, когато е избухнал последния път, така че никой не знае какви са предупредителните сигнали. Може би ще има купища земетресения и известно издигане на повърхността, а навярно също промени в поведението на някои от гейзерите и парните дълбоководни извори, но всъщност никой не знае.“

„Значи може просто да изригне без предупреждение?“

Той кимна с глава замислено. Проблемът е, както той обясни, че почти всички неща, които биха представлявали някакви предупредителни сигнали, до известна степен вече са налице в Йелоустоун. „Земетресенията обикновено са предвестници на вулканичните изригвания, но в парка вече се случват доста земетресения — 1260 само през миналата година. Много от тях са твърде малки, за да се усетят, но въпреки това те са си земетресения.“

Промяната в характера на изригванията на гейзерите също може да се вземе за знак, каза той, но те също варират непредсказуемо. Някога най-известният гейзер в парка е бил Екселсиор Гейзер. Изригвал е редовно и внушително до височина от 100 метра, но през 1888 г. просто спрял. После през 1985 г. пак изригнал, макар че само до височина 30 метра. Стиймбоут Гейзер е най-големият гейзер в света, когато се активизира, като изхвърля вода 120 метра нагоре във въздуха, но интервалите между изригванията варират от само четири дни до около петдесет години. „Ако се активизира днес и после пак през следващата седмица, това въобще няма да ни каже какво би направил следващата седмица или по-следващата, или след двайсет години“ — казва Дос. — „Целият парк е толкова изменчив, че в общи линии е невъзможно да се вадят заключения от почти нищо, което се случва.“

Никога няма да бъде лесно да се евакуира Йелоустоун. Паркът е посещаван от около три милиона посетители годишно, най-вече през трите върхови месеца на лятото. Пътищата из него са сравнително малко и нарочно са оставени тесни — отчасти за да се забавя трафикът, отчасти за да е по-живописно, а отчасти и поради топографски ограничения. В средата на лятото може да отнеме почти половин ден, за да се прекоси паркът и часове, за да се стигне до която и да е точка. „Всеки път, когато хората видят животни, просто спират, където и да се намират“ — казва Дос. — „Стават задръствания от мечки. Стават задръствания от бизони. Стават задръствания от вълци.“

През есента на 2000 г. представителите на Геоложкото управление на САЩ и Службата на националния парк заедно с някои академични лица се събрали и сформирали нещо, наречено Yellowstone Volcanic Observatory (YVO) — Вулканична обсерватория Йелоустоун. Вече съществували четири такива органа — в щатите Хаваи, Калифорния, Аляска и Вашингтон — но, което е странно, не и в най-голямата вулканична зона в света. YVO всъщност не е нещо, а е идея — споразумение за координиране на действията при изучаване и анализиране на многообразната геология на парка. Една от първите им задачи, ми каза Дос, е да изготвят „план на рисковете при земетресения и вулкани“ — план на действие в случай на криза.

„И сега няма такъв?“ — казах аз.

„Не. Страхувам се, че няма. Но скоро ще има.“

„Не е ли малко късно?“

„Ами, нека да кажем, че не е твърде навреме“ — усмихна се той.

Щом се осъществи, идеята е тримата — Крисчънсън в Менло Парк, Калифорния, професор Роберт Б. Смит в Ютаския университет и Дос в парка — да оценят степента на опасност на всеки потенциален катаклизъм и да уведомят управителя на парка. Управителят ще вземе решение дали да евакуира парка. Що се отнася до околните райони, за тях няма планове. Ако Йелоустоун изригне в особено големи мащаби, всеки ще се справя сам, щом е излязъл от парка.

Разбира се, може да изминат десетки хиляди години, преди да дойде този ден. Дос смята, че такъв ден въобще няма да дойде. „Просто само защото в миналото е имало регулярност, това не означава, че тя ще продължи“ — казва той. „Има сведения, които показват, че регулярността може да е серия от катастрофални експлозии, а после да слепва дълъг период на затишие. В момента може да сме в него. Данните сега са, че кухината с магма се охлажда и кристализира. Изпуска летливите си материали; за експлозивно изригване трябва да е препречен пътят на летливите материали.“

Междувременно има изобилие от други опасности в Йелоустоун и наоколо, както станало катастрофално ясно през нощта на 17 август 1959 г. в мястото, известно като Хебген Лейк, точно извън парка до границата му. В двайсет минути преди полунощ на тази дата Хебген Лейк пострадало от пагубен трус. Бил с магнитуд от 7,5 не било обширно земетресение, ако се сравни с други, но било толкова рязко и разрушително, че цяла странична част на планината се срутила. Било в разгара на летния сезон, макар че за щастие немного хора ходели в Йелоустоун тогава, както сега. Осемдесет милиона тона скала със скорост, превишаваща сто километра в час, просто се срутила от планината, като се движела с такава мощ, че предният край на свлачището връхлетял 120 метра нагоре върху склона от другата страна на долината. По пътя му се намирала част от къмпинга Рок Крийк. Двайсет и осем души в него били убити, като деветнайсет от тях били затрупани толкова надълбоко, че никога не били открити. Разрушението било мимолетно, но със сърцераздирателна коварност. Трима братя, които спели в една палатка, били пощадени. Родителите им, които спели в друга до тях, били отнесени и никой повече не ги видял отново.

„Голямо земетресение — искам да кажа наистина голямо — ще стане някога“ — ми каза Дос. — „Можеш да си сигурен в това. Тук е голяма зона на разсед за земетресения.“

Въпреки труса в Хебген Лейк и другите известни рискове в Йелоустоун нямало постоянни сеизмометри до 1970-те.

 

Ако искаме да намерим критерий за оценка на грандиозността и безжалостната същност на геоложките процеси, няма да сгрешим, ако се спрем на Тетоните, великолепно назъбената верига, която се намира точно на юг от Националния парк Йелоустоун. Преди девет милиона години Тетоните не съществували. Земята около Джаксън Хоул била просто високо тревисто поле. Но след това се отворил разсед в земята, дълъг около 60 километра, и оттогава веднъж на всеки 900 години Тетоните преживяват наистина голямо земетресение, достатъчно, за да се изтласкат нагоре с 2 метра. Именно тези повтарящи се тласъци през различни геоложки ери са ги повдигнали до сегашните им величествени висини от две хиляди метра.

Деветстотинте години са осреднени и някак си заблуждаващи, Според Роберт Б. Смит и Лий Дж. Сийгъл в Прозорци към Земята — геологична история на региона, последният трус в Тетоните е бил някъде преди между около пет и седем хиляди години. Накратко, именно Тетоните са земетръсната зона на планетата, на която й е дошло времето.

Хидротермичните изригвания също представляват съществен риск. Могат да се случат по всяко време, почти навсякъде, и без да могат въобще да бъдат предсказвани. „Знаеш ли, по програма ние насочваме посетителите към термалните басейни.“ — ми каза Дос, след като видяхме как Олд Фейтфул изригва. — „Това е, което те идват да видят. Знаеш ли, че в Йелоустоун има повече гейзери и горещи извори, отколкото в целия свят, взети заедно?“

„Не знаех това.“

Той кимна с глава. „Има десет хиляди и никой не знае кога ще се отвори ново гърло на вулкана.“ Отидохме с кола до място, наречено Дък Лейк — басейн с вода с широчина около няколкостотин метра. „Изглежда абсолютно безопасно.“ — каза той. — „Просто е една голяма локва. Но тази голяма дупка преди не е била тук. В даден период през последните хиляда и петстотин години изригването наистина е било голямо. Трябва да са изригвали няколко десетки милиона тона земя, скали и свръхгореща вода, при това със хиперзвукова скорост. Можеш да си представиш какво би било, ако това се случеше например под паркинга на Одд Фейтфул или под един от центровете за посетители.“ Той направи тъжна гримаса.

„Може ли да има някакво предупреждение?“

„Навярно не. Последното значително изригване в парка е станала в мястото, наречено Порк Чоп Гейзер през 1989 г. Образувал се кратер с диаметър пет метра — въобще не бил голям, но бил достатъчно голям, ако тогава си бил там. За щастие, никой не бил наоколо, така че нямало наранени, но станало без предупреждение. В много далечното минало е имало изригвания, които са образували дупки с диаметър над един километър. И никой не може да ти каже къде или кога това може да се случи отново. Само можеш да се надяваш да не си там, когато стане.“

Свличането на скали също представлява опасност. Имало такова в Гардинър Каньон през 1999 г., но за щастие отново никой не пострадал. Късно следобеда, Дос и аз спряхме на едно място, където скала бе надвиснала над оживен път в парка. Пукнатините се виждаха ясно.

„Може да падне по всяко време“ — каза Дос замислено.

„Шегуваш се“ — казах. Нямаше момент, в който да не минаваха коли под нея, всичките пълни, в най-буквалния смисъл, с щастливи почиващи.

„О, вероятно няма“ — добави той. — „Само казвам, че би могла. Но също така би могла да си остане така с десетилетия. Никой не може да каже. Хората трябва да приемат, че поемат риск, като идват тук. Това е.“

Докато се връщахме до превозното средство, за да се отправим назад към Мамот Хот Спрингс, Дос добави: „Но в повечето случаи лошите неща не се случват. Скалите не падат. Земетресенията не стават. Нови кратери не се образуват изведнъж. При всичката нестабилност, в повечето случаи е изключително и изумително спокойно.“

„Като самата Земя“ — отбелязах.

„Точно така“ — съгласи се той.

 

Рисковете в Йелоустоун се отнасят както за служителите на парка, така и за посетителите. Дос го осъзнал по ужасен начин през първата седмица, след като започнал работа преди пет години. Късно една нощ трима млади работници, наети за лятото, се били отдали на непозволена дейност — плуване или отмаряне в топли басейни. Въпреки че паркът по очевидни причини не го рекламира, не всички басейни в Йелоустоун са опасно горещи. Някои са изключително приятни и било навик на неколцина от летните служители да се къпят в тях късно вечер, макар че това противоречало на разпоредбите. Тримата направили глупост, като не си били взели фенер, което било изключително опасно, тъй като повечето от почвата около топлите басейни е ронлива и на тънък слой, така че човек лесно може да падне в гореща дупка. Както и да е, докато се връщали към спалните помещения, попаднали според тях на поток, който преди това на отиване трябвало да прескочат. Върнали се с няколко крачки назад, хванали се за ръце и като преброили до три, направили скок. Всъщност, това въобще не бил онзи поток. Бил горещ басейн. В тъмното се били объркали. Не оцелял нито един от тримата.

Бях се сетил за това на следващата сутрин, когато на излизане от парка се отбих за малко в едно място, наречено Емерълд Пул, в Ъпър Гейзер Бейсън. Дос нямаше време да ме заведе там предишния ден, но смятах, че поне трябва да го видя, тъй като Емерълд Пул е историческо място.

През 1965 г. екип от съпрузите биолози на име Томас и Луис Брок, докато били на лятно изследователско пътуване, направили лудост. Изкопали част от жълтеникаво-кафявата шлака, която покривала басейна, и я изследвали за наличие на живи форми. За тяхна голяма изненада, както и накрая за изненада на широкия свят, тя била пълна с живи микроби. Били открили първите в света екстремофили — организми, които могат да живеят във вода, преди смятана за твърде гореща, киселинна или пълна със сяра, за да поддържа живот. Забележителното е, че Емерълд Пул бил и трите, но въпреки това най-малко два вида живи неща — Sulpholobus acidocaldarius и Thermophilus acquaticus, както после станали известни, го намирали за подходящ за живот. Винаги било смятано, че нищо не може да оцелее над температура от 50°C (122°F), но ето че имало организми, които се радвали на такива на вид киселинни води, които били почти двойно по-топли.

Приблизително двайсет години едната от двете нови бактерии на Брок — Thermophilus acquaticus, си оставала лабораторна рядкост, докато един учен в Калифорния на име Кери Б. Мълис не осъзнал, че ензими в нея, резистентни на топлина, могат да се използват, за да се създаде едно химично чудо, известно като полимеразна верижна реакция, която позволява на учените да генерират много ДНК от много малки количества — дори в идеални условия от една молекула. Това е вид генетично фотокопиране и то станало основата на цялата последвала генетична наука — от академичните изследвания до полицейската съдебна работа. Тя донася на Мълис Нобелова награда за химия през 1993 г.

Междувременно учените откривали дори по-устойчиви микроби, сега известни като хипертермофили, на които им трябват температури от 80°C (176°F) или повече. Най-топлоустойчивият организъм, открит засега, според Франсис Ашкрофт в Живот при екстремни условия е Pyrolobus fumari, който живее в стените на океанските гърла на вулкани, където температурата може да достигне до 113°C (235,4°F). Смята се, че горната граница за съществуването на живот е 120°C (248°F), макар че всъщност никой не знае. Във всеки случай, откритието на семейство Брок напълно променило вижданията ни за живия свят. Както ученият от НАСА Джей Бергстрал казва: „Където и да отидем на Земята — дори и там, където изглежда, че съществува възможно най-враждебната среда за живот — щом има вода в течно състояние и някакъв източник на химична енергия, намираме живот.“

Животът, както се оказва, е безкрайно по-умен и адаптивен, отколкото някой въобще е смятал. Това е много добро нещо, тъй като, както ни предстои да видим, живеем в свят, който, общо взето, изглежда, че не иска да бъдем тук.