Бил Брайсън
Кратка история на почти всичко (15)

13. Тряс!

Хората отдавна знаели, че имало нещо странно по отношение на земята под Мансън, Айова. През 1912 г. мъж, който копаел кладенец за градското водоснабдяване, съобщил, че извадил доста много от странно деформирана скала — „кристална конгломератна брекча (силно раздробена скална маса) със стопена коренна скала“ и „изхвърлен преобърнат кант“, както по-късно било описано в официален доклад. Водата също била странна. Била почти толкова мека, колкото дъждовната вода. Никога преди това в Айова не била откривана мека вода в естествен вид.

Въпреки че странните скали на Мансън и меките води представлявали любопитен факт, щели да изминат четирийсет и една години преди екип от Айовския университет да замине за града, който тогава, както и сега бил град с около две хиляди души в северната част на щата. През 1953 г., след като пуснали няколко експериментални сонди, университетските геолози стигнали до съгласието, че мястото наистина представлява аномалия и отдали деформацията на скалите на някаква древна, неопределена вулканична активност. Това било според постиженията на деня, но било толкова погрешно, колкото едно геоложко заключение можело да бъде.

Геологията на Мансън била травмирана не откъм вътрешността на Земята, а от най-малко 100 милиона километра далеч от нея. Някога в съвсем древното минало, когато Мансън бил разположен на брега на плитко море, скала, широка около 3 километра, тежаща 10 милиарда тона, движеща се вероятно с двеста пъти скоростта на звука, разцепила атмосферата и се забила в Земята, изненадващо и със сила, която едва ли можем да си представим. Там, където сега е разположен Мансън, веднага се получила дупка, дълбока 5 километра и широка повече от 30 километра. Варовикът, който навсякъде другаде в Айова придава твърдост на минералната вода, бил унищожен и заместен от фундаментни скали, които така озадачили човека, който се занимавал със сондите за вода.

Ударът в Мансън бил най-голямото нещо, което някога се било случвало на сушата в Съединените щати. От какъвто и да е тип. Въобще. Кратерът, който оставил зад себе си, бил толкова колосален, че ако човек застане на единия край, ще може да види другия само при хубаво време. Спрямо него Големият каньон би изглеждал странен и незначителен. За нещастие на любителите на зрелища през изминалите 2,5 милиона години ледници пълнели Мансънския кратер с богата ледникова глина, след това я заглаждали, така че днес пейзажът на Мансън, както и километри наоколо е плосък като трапезна маса. Ето защо никой не е и чувал за Мансънския кратер.

В библиотеката в Мансън с радост ще ви покажат колекция от вестникарски статии и кутия с екземпляри от земната кора, получени по време на програмата за сондиране през 1991–92 г. — наистина там горят от нетърпение да ви ги покажат — но трябва да ги помолите, за да ги видите. Нищо не е изложено постоянно и никъде в града няма историческа паметна плоча.

За повечето хора в Мансън най-забележителното нещо, което се е случвало, е торнадото, което се завъртяло нагоре по главната улица през 1979 г., разрушавайки бизнес-района. Едно от предимствата на тази заобикаляща равнина е, че може да се види дадена опасност отдалече. Почти целият град се струпал в единия край на главната улица и гледал половин час как торнадото се приближавало към тях, с надежда, че ще си смени посоката, след което благоразумно се разбягали, когато това не станало: Четирима, уви, не били достатъчно бързи и били убити. Днес всеки юни в Мансън се организира едноседмично събитие, наречено „Дни на кратера“, с цел хората да могат да забравят тази злощастна годишнина. Всъщност това няма нищо общо с кратера. Никой още не е измислил начин да се прави капитал от място, където е имало сблъсък, и което не може да се види.

„Много често идват хора и питат къде могат да видят кратера и трябва да им казваме, че няма нищо за виждане“ — казва Анна Шлапкол, любезната библиотекарка на града. „След това си отиват някак си разочаровани“. Обаче повечето хора, включително тези от Айова, не са и чували за кратера в Мансън. Дори и за геолозите това е само като текст под линия. Но за един кратък период през 1980-те Мансън е бил най-вълнуващото място на Земята в геоложки план.

Историята започва през 1950-те, когато блестящ млад геолог на име Юджин Шумейкър посещава Метеоритния кратер в Аризона. Днес той е най-забележителното място от този род на Земята и популярна туристическа атракция. В ония дни обаче там не идвали много посетители и все още го наричали Кратера на Баринджър на името на богатия минен инженер Даниел М. Баринджър, който предявил претенции към него през 1903 г. Баринджър смятал, че кратерът бил формиран от метеор, тежък десет милиона тона, пълен с много желязо и никел, и бил уверен, че ще натрупа богатство, ако го изкопае. Без да съзнава, че метеорът и всичко в него се било изпарило при сблъсъка, той изхарчил цяло състояние през следващите 26 години в копаене на тунели и не се сдобил с нищо.

Според днешните стандарти изследването на кратери в началото на 1900-те включвало не особено съвременни методи и това е най-малкото, което можем да кажем. В началото водещият изследовател Дж. К. Гилбърт от Колумбийския университет моделирал ефекта от сблъсъка, като хвърлял мраморни топчета в съдове с овесена каша. (По причини, които не мога да установя, Гилбърт правел тези експерименти не в лаборатория в Колумбия, а в хотелска стая.) Някак си това накарало Гилбърт да стигне до заключението, че кратерите на Луната са наистина формирани от сблъсъци — само по себе си доста радикална идея за времето си — но не и тези на Земята. Повечето учени отказвали да възприемат дори и това. За тях кратерите на Луната били резултат от древни вулкани и нищо друго. Малкото останали кратери на Земята (повечето били ерозирали) били приписвани на други причини или били третирани като случайна рядкост.

До появата на Шумейкър всеобщото мнение било, че Метеоритният кратер бил образуван от подземна парна експлозия. Шумейкър нищо не знаел за подземни парни експлозии — и не би могъл: те не съществуват — но знаел всичко за зоните с внезапно изхвърляне на газ. След като завършил колеж, на едно от първите си работни места той изучавал пръстените от експлозии в полигона за ядрени изследвания Юка Флатс в Невада. Стегнал до заключението, както и Баринджър преди него, че нямало нищо при Метеоритния кратер, което да показва за съществуването на вулканична дейност, но имало огромно разпространение на друга материя — предимно аномални фини силикати и магнетит — показващи сблъсък от космоса. Заинтригуван, започнал да изучава темата през свободното си време.

Работейки първо с колежката си Елинър Хелин, а по-късно и със съпругата си Каролин и с колегата си Дейвид Леви, Шумейкър започнал систематично изследване на вътрешната Слънчева система. Прекарвали по една седмица всеки месец в обсерваторията Паломър в Калифорния, като търсели обекти, предимно астероиди, чиято траектория ги прекарвала през орбитата на Земята.

„Когато започнахме, само малко над дузина от тези неща бяха въобще открити през целия период от астрономическо наблюдение досега“ — си спомня Шумейкър няколко години по-късно в едно телевизионно интервю. „Астрономите през двайсети век в основни линии изоставили Слънчевата система“ — добавя той. „Вниманието им било насочено към звездите, галактиките.“

Това, което Шумейкър и колегите му открили, е, че в Слънчевата система имало доста повече риск — доста повече — отколкото някой въобще си представял.

Астероидите, както мнозинството от хората знаят, са скални обекти, обикалящи в свободни образувания в пояс между Марс и Юпитер. В илюстрациите винаги ги показват скупчени в безпорядък, но всъщност Слънчевата система е доста обширно място и средният астероид фактически е на около един милион километра от най-близкия си съсед. Никой не знае приблизително колко астероида кръжат из пространството, но се смята, че числото не е под един милиард. Смята се, че астероидите не са успели да станат планети поради смущаващото гравитационно привличане на Юпитер, което им пречело — и им пречи — да се обединят.

По време на първите открития на астероиди през 1800-те — най — първият бил открит през първия ден на века от сицилианец на име Джузепе Пиаци — се смятало, че това са планети и първите били наречени Церера и Палада. От страна на астронома Уилям Хершел било нужно много въображение и дедуктивно мислене, за да достигне до заключението, че астероидите въобще не се и доближават до размера на планетите, а са много по-малки. Нарекъл ги астероиди — от латински за „звездни“, което е малко неудачно, тъй като въобще не са като звездите. Сега понякога за по-правилно ги наричат планетоиди.

Откриването на астероиди станало популярно занимание през 1800-те и до края на века вече били известни около хиляда. Проблемът бил, че никой не ги регистрирал по някаква система. Към началото на 1900-те не било възможно да се знае дали астероид, който току-що бил забелязан, е нов или просто някой, който е бил видян по-рано, а след това са му били изгубени следите. Също тогава астрофизиката била така напреднала, че малцина били астрономите, които искали да посветят живота си на нещо толкова банално като скални планетоиди. Само няколко астронома, най-вече Жерар Куипер — холандски астроном, на когото е наречен Куиперският пръстен от комети, въобще се интересували от Слънчевата система. Благодарение на неговата работа в обсерваторията МакДоналд в Тексас и по-късно последвана от работата на други в центъра Майнър Планет в Синсинати, както и на проекта Спейсуоч в Аризона постепенно бил съставен дълъг списък на изгубени астероиди, докато към края на двайсети век само един познат астероид бил с незнайни координати — обект, наречен 719 Алберт. Бил видян за последно през октомври 1911 г., като накрая му хванали дирите през 2000 г., след като бил в неизвестност осемдесет и девет години.

Така че от гледна точка на изследване на астероидите двайсети век представлява предимно едно дълго упражнение по счетоводство. Всъщност през последните години астрономите започнали да броят и да държат под око останалата част от астероидната общност. След юли 2001 г. 26 хиляди астероида са били наименувани и идентифицирани — половината само през предишните две години. Като се знае, че има около милиард астероиди за идентификация, броенето очевидно едва е започнало.

В известен смисъл това едва ли има някакво значение. Идентифицирането на астероид не го прави безопасен. Дори ако всеки астероид в Слънчевата система има име и позната орбита, никой не може да каже какви изкривявания на орбитата могат да накарат някой да връхлети върху нас. Не сме в състояние да предсказваме влиянията на летящите скали върху собствената ни повърхност. Реейки се в пространството, какво те биха могли да направят е извън нашето въображение. Всеки астероид там някъде, който носи даденото му от нас име, има голяма вероятност да ни причини нещо неприятно.

Нека да си представим земната орбита като вид магистрала, на която ние сме единственото превозно средство, но която редовно се пресича от пешеходци, които не се оглеждат достатъчно преди да слязат от бордюра. Поне 90% от тези пешеходци са ни съвсем непознати. Не знаем къде живеят, каква е програмата им, колко често се натъкваме един на друг. Всичко, което ние е известно, е, че в даден момент, на определени интервали, те пресичат пътя, по който летим с 120 километра в час. Както Стивън Остро от лабораторията Джет Пропълшън го формулира — „Представете си, че има бутон, който може да се натисне, и че можете да осветите всичките астероиди, пресичащи земната орбита и чийто размери са по-големи от около десет метра — ще има около сто милиона такива обекти на небето.“ Накратко, ще видим не няколко хиляди далечни мъждукащи звезди, а милиони, милиони и милиони по-близки, движещи се наслуки обекти — „от които всичките са в състояние да се сблъскат със Земята и всичките те се движат по малко различаващи се курсове из небето с различна скорост. Би било твърде обезпокоително.“ Ами, безпокойте се, защото астероидът е там. Просто не можем да го видим.

Смята се — въпреки че това е само едно предположение, основано на екстраполация от степента на образуване на кратери на Луната — че около две хиляди астероида, достатъчно големи, за да застрашат съществуването на цивилизацията, редовно пресичат орбитата ни. Но дори малък астероид — да кажем с размер на къща — може да разруши един град. Броят на тези възможни участници в играта „пресичане на орбитата на Земята“ със сигурност възлиза на стотици хиляди, а вероятно и милиони, и е почти невъзможно те да се проследят.

Първият бил засечен едва през 1991 г. и то след като вече бил отминал. Нарича се „1991 BA“ и е бил забелязан, след като прелетял покрай нас на разстояние 150 000 километра — в космически измерения еквивалентно на куршум, минаващ през ръкава ни, без да докосне ръката ни. Две години по-късно друг малко по-голям астероид не ни улучва за само 120 000 километра — най-близкото преминаване покрай нас, което ни е известно. Той също е бил забелязан чак като отминал и е щяло да пристигне без предупреждение. Според Тимоти Ферис, пишещ за Ню Йоркър, такива пропуски в улучването вероятно стават два или три пъти на седмица и остават незабелязани.

Обект с размер сто метра не може да бъде хванат от никой телескоп, поставен на Земята, докато не приближи само на няколко дни разстояние от нас и то единствено при условие, че телескопът е програмиран да го направи, което е малко вероятно, тъй като дори сега броят на хората, които търсят такива обекти, е малък. Смайващата аналогия, която винаги се прави, е, че броят на хората, които активно търсят астероиди, е по-малък от персонала на обикновен ресторант МакДоналдс. (Всъщност сега е малко по-голям. Но не много.)

 

Докато Юджин Шумейкър се опитвал да стресне хората с потенциалните опасности, идващи от вътрешната Слънчева система, друго развитие — видимо съвсем несвързано — протичало без много шум в Италия с работата на младия геолог от лабораторията Ламънт Дохерти в Колумбийския университет. В началото на 1970-те Уолтър Алварес се занимавал с изследвания в прекрасното дефиле, известно като клисурата Ботачоне, близо до умбрийския хълмист град Губио, когато го заинтригувал тънък слой от червеникава глина, която разделяла два древни пласта от варовик — един от периода креда, другият — от терциера. Това е време, известно в геологията като границата КТ^[1], маркираща времето преди 65 милиона години, когато динозаврите и почти половината от тогавашните животински видове на земята внезапно изчезват от летописа на вкаменелостите. Алварес се чудел с каква тайна е свързан този тънък слой от глина с дебелина едва осем милиметра, който можел да разкаже за такъв драматичен момент в историята на Земята.

По това време общоприетото схващане за измирането на динозаврите било същото като това от времето на Чарлз Лайъл, т.е. век по-рано — а именно, че динозаврите са измрели в рамките на милиони години. Но тънкостта на глинения слой ясно показвала, че в Умбрия, ако не другаде, нещо по-внезапно се е било случило. За жалост през 1970-те не съществували тестове, за да се определи колко време е било нужно за натрупването на такъв слой.

При нормални обстоятелства Алварес със сигурност щял да остави нещата така, но за късмет имал необходимата за целта връзка с човек извън дисциплината си, който можел да помогне — баща му Луис.

Луис Алварес бил изтъкнат ядрен физик; бил спечелил Нобелова награда за физика предишното десетилетие. Изпитвал известно пренебрежение относно привързаността на сина си към скалите, но този проблем го заинтригувал. Хрумнало му, че отговорът се намира в прах от космоса.

Всяка година върху Земята се натрупват около 30 хиляди тона „космически частици“ — космически прах на по-прост език — което е доста много, ако се събере накуп, но е незначително, ако се разпростре по цялото земното кълбо. Разпръснати сред този тънък прашец са екзотични елементи, които обикновено не се намират много на Земята. Сред тях е елементът иридий, който е хиляди пъти по-разпространен в космоса, отколкото в земната кора (тъй като се смята, че повечето от наличния иридий е потънал в ядрото й, когато планетата била млада).

Алварес знаел, че неговият колега Франк Азаро от лабораторията Лоурънс Бъркли в Калифорния бил изобретил метод за прецизно измерване на химичния състав на глината, като използвал процес, наречен анализ чрез активиране с неутрони. Методът включвал бомбардиране на проби с неутрони в малък ядрен реактор и внимателно преброяване на гама-лъчите, които били излъчвани; било изключително пипкава работа. Преди това Азаро бил използвал този метод, за да анализира керамични парчета, но Алварес разсъждавал, че ако измерят количеството на екзотичните елементи в пробите с почва, които имал синът му, и ги сравнят с годишната скорост на наслояване, ще узнаят колко време е било нужно, за да бъдат формирани пробите. Един следобед през октомври 1977 г. Луис и Уолтър Алварес се отбили у Азаро и го попитали дали може да им направи необходимите тестове.

Наистина това било малко самонадеяна молба. Искали от Азаро да посвети месеци в правене на старателни измервания на геоложки проби, само за да потвърди това, което само по себе си изглеждало очевидно — че тънкият слой от глина е бил формиран толкова бързо, колкото тънкостта му показвала. Разбира се, никой и не очаквал изследванията му да доведат до драматични открития.

„Ами, бяха много приятни, много убедителни“ — си спомня Азаро в интервю през 2002 г. „А и изглеждаше интересно предизвикателство, така че се съгласих да опитам. За жалост имах много друга работа, така че изминаха осем месеца, преди да се захвана.“ Той прави справка в бележките си от този период. „На 21 юни 1978 г. в 1 ч.45 следобед поставихме проба в детектора. Той работи около 224 минути и можехме да видим, че получаваме интересни резултати, така че го спряхме, за да погледнем“.

Резултатите били фактически толкова неочаквани, че тримата учени първо помислили, че са направили грешка. Количеството иридий в пробата на Алварес било повече от триста пъти над нормалните нива — надвишаващо всичко, което очаквали. През следващите месеци Азаро и колежката му Хелън Мичъл работили понякога по трийсет часа без прекъсване („Веднъж като почнеш, не можеш да спреш“ — обяснява Азаро), анализирайки проби, показващи еднакви резултати. Тестове на други проби — от Дания, Испания, Франция, Нова Зеландия, Антарктика — показвали, че нанос от иридий имало навсякъде по света и че той превишавал нормите навсякъде, понякога до петстотин пъти над нормалното. Очевидно, че нещо голямо и внезапно, и вероятно наподобяващо катаклизъм, било създало този поразителен пик в графиката.

След дълги размишления учените Алварес заключили, че най-вероятното обяснение — във всеки случай вероятно за тях — било, че Земята е била ударена от астероид или комета.

Идеята, че Земята може да е била подложена на разрушителни сблъсъци от време на време, не била толкова нова, колкото се представя понякога. Още през 1942 г. астрофизикът от университета Нортуестърн на име Ралф Б. Болдуин бил изказал такова предположение в статия в списанието Попюлър Астрономи. (Публикувал статията там, тъй като нито един академичен издател не бил готов да я помести.) И поне двама доста известни учени — астрономът Ернст Йопик и химикът и Нобелов лауреат Харолд Юрий, също били изказали подкрепа относно идеята през различни периоди. Дори сред палеонтолозите се знаело за нея. През 1956 г. професорът в Орегонския държавен университет М. У. де Лаубенфелс, пишещ за Джърнъл ъв Палеонтолъджи, всъщност предугадил теорията на Алварес, като предположил, че смъртоносният удар срещу динозаврите бил в резултат на сблъсък, идващ от космоса, а през 1970 г. президентът на Американското палеонтологично дружество Дейуи Дж. МакЛарън по време на годишната конференция на групата изказал възможността извънземен удар да е вероятната причина за събитието, известно дотогава като Фразнианското измиране.

Като че ли за да подчертае колко ненова била идеята по това време, през 1979 г. студио в Холивуд всъщност прави филм, наречен Метеор („Той е четири мили широк… Идва с 300 000 мили в час — и няма къде да се скрием!“) с Хенри Фонда, Натали Ууд, Карл Молдън и една много голяма скала.

Така че, когато през първата седмица на 1980 г. по време на среща на Американската асоциация за развитие на науката учените Алварес съобщили, че са убедени, че измирането на динозаврите не е станало в рамките на милиони години като част от някакъв бавен безмилостен процес, а внезапно в едно единствено събитие на експлозия, това не би трябвало да бъде шокираща изненада.

Но било. Навсякъде то било възприето, особено сред общността на палеонтолозите, като нечувана ерес.

„Ами, не трябва да забравяте“ — си спомня Азаро — „че бяхме аматьори в тази област. Уолтър беше геолог, специализиращ палеомагнетизъм, Луис бе физик, а аз — ядрен химик. И точно ние да казваме на палеонтолозите, че сме решили проблем, който им е убягвал цял век. Не е ужасно изненадващо, че не го възприеха веднага.“ Както Луис Алварес се пошегува: „Хванаха ни да практикуваме геология, без да имаме лиценз за това.“

Но имало нещо много по-дълбоко и по-фундаментално отблъскващо в теорията за сблъсъка. Схващането, че земните процеси са постепенни, било основно в историята на естествените науки от времето на Лайъл. През 1980-те катастрофизмът бил толкова отдавна излязъл от мода, че буквално се смятал за немислим. За повечето геолози идеята за разрушителен сблъсък била, както Юджин Шумейкър отбелязва, „против тяхната научна религия.“

Не помагало и това, че Луис Алварес открито изказвал пренебрежението си към палеонтолозите и приноса им към научното познание. „Наистина не са особено добри учени. Те са нещо като колекционери на марки“ — пише той в една статия в Ню Йорк Таймс, която все още е оскърбителна.

Опонентите на теорията на Алварес изказали безброй алтернативни обяснения за наносите от иридий — например, че са създадени от продължителни вулканични изригвания в Индия, наречени Декън Трапс — и най-вече настоявали, че няма доказателство динозаврите да са изчезнали внезапно от скалния летопис на фосилите при иридиевата граница. Един от най-яростните опоненти бил Чарлс Офисър от колежа Дартмърт. Той настоявал, че иридият бил наслоен от вулканична дейност, дори когато признал във вестникарско интервю, че няма явни доказателства за това. Дори и през 1988 г. в едно анкетно проучване повечето от американските палеонтолози продължавали да вярват, че измирането на динозаврите в никакъв случай не е свързано със сблъсък с астероид или комета.

Нещото, което най-очевидно би било в подкрепа на теорията на Алварес, било това, което нямали — място на сблъсък. Тогава на сцената се появява Юджин Шумейкър. Шумейкър имал връзка с Айова — снаха му преподавала в Айовския университет — и той бил запознат с Мансънския кратер от собствените си изследвания. Благодарение на него погледите на всички се устремили към Айова.

 

Геологията е професия, която изисква различни видове дейност в различни райони. В Айова — щат, който е равнинен и от гледна точка на стратиграфията без особени събития, е сравнително спокойно. Няма върховете на Алпите или остри глетчери, нито пък големи залежи на нефт или скъпоценни камъни, няма нито и намек за пироконгломератни течения. Ако си геолог, нает от щата Айова, голяма част от работата ти е да оценяваш плановете за мениджмънт на торове, които всички щатски „оператори на затворени животни“ — или „свински фермери“ за останалата част от нас — трябва периодически да изготвят. Има 15 милиона свине в Айова, така че има голям мениджмънт на торове. Въобще не се отнасям с пренебрежение — работата е важна и творческа; пази водата на Айова чиста — но и при най-голямото желание на света, не е същото като да отклоняваш лавини-бомби на връх Пинатубо или да дращиш в процепите по ледниците в Гренландия в търсене на следи от кварц, доказателства за древен живот. Така че можем да си представим трепета от вълнение, преминал през Отдела по естествени ресурси в Айова, когато в средата на 1980-те вниманието на световната геология се насочило към Мансън и кратера му.

Троубридж Хол в Айова Сити е грамадно здание от червени тухли, построено в началото на века, което приютява Департамента по науки за земята на Айовския университет и — горе в таванския етаж — геолозите от Отдела по естествени ресурси на Айова. Никой не може да си спомни кога точно, а още по-малко защо, държавните геолози били поставени да работят в академична сграда, но човек получава впечатлението, че пространството е отстъпено с неохота, тъй като всичките офиси са сбутани и с ниски тавани, и не са особено достъпни. Когато те насочват къде да отидеш, почти очакваш да те изведат на терасата на покрива и да ти помогнат да минеш през прозореца.

Рей Андерсън и Брайън Уицке работели тук сред разхвърляни купища хартия, списания, навити на руло графики, екземпляри от солидни камъни. (На геолозите никога не им липсва тежест за прикрепване на листове.) Това е вид място, където, ако можеш да намериш нещо — допълнителен стол, кафена чаша, звънящ телефон, трябва да преместиш купища документи.

„Изведнъж бяхме в центъра на нещата“ — спомняйки си, ми каза Андерсън, като засиява, когато срещнах него и Уицке в офисите им през една мрачна, дъждовна сутрин през юни. — „Беше чудесно време“.

Попитах го за Юджин Шумейкър — човек, който изглежда бе почитан навсякъде. „Той просто бе страхотен човек“ — отговори Уицке без да се колебае. „Ако не беше той, цялото нещо въобще нямаше да потръгне. Дори с неговата подкрепа бяха нужни две години, за да се организират и започнат нещата. Сондите са скъпа работа — около 100 долара на метър тогава, сега е повече, а ние трябваше да слезем надолу хиляда метра.“

„Понякога повече от това“ — добави Андерсън.

„Понякога повече от това“ — се съгласи Уицке. — „И на няколко места. Така че говорим за много пари. Със сигурност за повече, отколкото бюджетът ни позволяваше“.

Така че било установено сътрудничество между Геоложките управления на Айова и на САЩ.

„Поне ние смятахме, че е сътрудничество“ — каза Андерсън, като на лицето му се изписва болезнена усмивка.

„Наистина това беше една крива на познанието за нас“ — продължи Уицке. — „Всъщност тогава се правеше много лоша наука — хората се втурваха да съобщават резултати, които не винаги бяха проверявани“.

Един от тези моменти бил, когато на годишното събрание на Американския геофизичен съюз през 1985 г. Глен Изет и С. Л. Пилмор от Геоложкото управление на САЩ (USGS) съобщили, че Мансънския кратер бил на подходящата възраст, за да е имал връзка с измирането на динозаврите. Декларацията привлякла доста голямо внимание от страна на пресата, но за съжаление била преждевременна. По-внимателно изследване на данните показало, че Мансън не само е твърде малък, но и с девет милиона години по-млад.

Андерсън или Уицке за първи път чули за това препятствие в кариерата си, когато пристигнали на конференция в Южна Дакота и хората започнали да идват при тях, като гледали съчувствено и казвали: „Разбрахме, че сте си изгубили кратера.“ За първи път узнали, че Изет и другите учени от Геоложкото управление на САЩ били току-що съобщили нови данни, показващи, че Мансън в крайна сметка не би могъл да бъде кратерът, довел до измирането.

„Беше доста потресаващо“ — спомня си Андерсън. — „Искам да кажа, че имахме нещо, което бе наистина важно, и изведнъж вече го нямахме. Но дори по-лошото бе, че хората, с които си мислехме, че си сътрудничим, дори не си бяха направили труда да споделят с нас новите си открития“.

„Защо не са го направили?“

Той сви рамене. „Кой знае? Както и да е, много добре ни показаха колко непривлекателна може да бъде науката, когато на определено високо ниво в нея има хора, нежелаещи да слушат и да сътрудничат.“

Търсенето се преместило другаде. Случайно през 1990 г. един от изследователите — Алън Хилдебранд от Аризонския университет, срещнал репортер от Хюстън Кроникъл, който се оказало, че знае за голямо формирование с неизяснен произход — 200 километра широко и 50 километра дълбоко, под мексиканския полуостров Юкатан при Чиксулуб, близо до град Прогресо, около 1000 километра на юг от Ню Орлиънс. Формированието било открито от „Пемекс“, мексиканската петролна компания през 1953 г. — по една случайност годината, когато Юджин Шумейкър за първи път посетил Метеоритния кратер в Аризона — но геолозите на компанията стигнали до заключението, че то е вулканично, според разбиранията на деня. Хилдебранд отишъл до мястото и решил доста бързо, че това е Кратерът. В началото на 1991 г. вече било установено, и това задоволявало всички, че Чиксулуб е мястото на сблъсъка.

Все още много хора не разбирали какво можел да направи един сблъсък. Както си припомня Стивън Джей Гулд в едно от есетата си: „Спомням си, че таях силни първоначални съмнения за действието на такова събитие… Защо обект, голям само 10 километра, ще доведе до такова опустошение на планета с диаметър от 12 хиляди километра?“

По един удобен начин настъпило естествено тестване на теорията, когато семейство Шумейкър и Леви открили кометата „Шумейкър-Леви 9“, за която скоро осъзнали, че се била насочила към Юпитер. За първи път хората щели да бъдат свидетели на космическа колизия — и да я наблюдават доста добре благодарение на новия космически телескоп Хъбъл. Повечето астрономи, според Къртис Пийбълс, не очаквали много, особено при положение, че кометата не била кохерентна сфера, а низ от двайсет и един фрагмента. „Имам усещането“ — написал един от тях — „че Юпитер ще погълне тези комети, без дори да се оригне.“ Една седмица преди сблъсъка в Нейчър излязла статията „Големият провал идва“, предсказвайки, че сблъсъкът няма да бъде нищо друго освен метеорен дъжд.

Сблъсъците започнали на 16 юли 1994 г., продължили една седмица и били по-големи, отколкото всички предполагали, с изключение на Юджин Шумейкър. Една отломка, известна като Nucleus G, нанесла удар със силата на шест милиона мегатона — седемдесет и пет пъти повече, отколкото съществуващите ядрени оръжия. Nucleus G бил само с размер на малка планина, но причинил рани по повърхността на Юпитер, големи колкото Земята. Това бил финалният удар върху критиците на теорията на Алварес.

Луис Алварес никога не узнал за откриването на кратера Чиксулуб или за кометата „Шумейкър-Леви“, тъй като умира през 1988 г. Шумейкър също умира рано. На третата годишнина от сблъсъка „Шумейкър-Леви“ той бил с жена си в равнините на Австралия, където ходели всяка година, за да търсят места на сблъсъци. На черен път в пустинята Танами — обикновено едно от най-безлюдните места на Земята — достигнали до малко възвишение, точно когато друго превозно средство се приближавало. Шумейкър загинал на място, а жена му била ранена. Част от праха му бил изпратен на Луната на борда на космическия кораб „Лунър Проспектър“. Останалата част била разпръсната около Метеоритния кратер.

Андерсън и Уицке вече нямали кратер, който бил убил динозаврите, „но все още имахме най-големия и най-добре запазения кратер от сблъсък на сушата в Съединените щати“ — каза Андерсън. (Нужно е малко словесно умение, за да се запази суперлативният статус на Мансън. Други кратери са по-големи, а именно „Чесапийк Бей“, който бил признат за място на сблъсък през 1994 г. — но те или са извън сушата, или са деформирани.) „Чиксулуб е погребан под два или три километра варовик и по-голямата част не е на сушата, което го прави труден за изследване“ — продължава Андерсън — „докато Мансън наистина е съвсем достъпен. Това, че е скрит, го прави сравнително непопулярен.“

Попитах го как ще бъдем предупредени, ако подобно голямо парче скала сега идва към нас.

„О, вероятно никак“ — каза Андерсън оживено. — „Няма да се вижда с невъоръжено око, докато не се затопли, и това няма да стане, докато не навлезе в атмосферата, което ще бъде около секунда преди да удари Земята. Говорим за нещо, което се движи много десетки пъти по-бързо от най-бързия куршум. Освен ако някой не го забележи с телескоп, а това въобще не е сигурно, че ще стане, т.е. съвсем ще бъдем изненадани.“

Колко силен ще бъде сблъсъкът зависи от много променливи величини — ъгъл на влизане, скорост и траектория, дали ударът е челен или страничен, маса и плътност на удрящия се обект, освен всичко друго — нито едно от които не можем да знаем толкова милиона години след събитието. Но това, което учените могат да направят — и Андерсън и Уицке са направили — е да направят измервания на мястото на сблъсък и да изчислят количеството освободена енергия. Това може да ги насочи към вероятни сценарии, какво навярно се е случило, или, което е по-страшно, какво ще стане, ако се случеше сега.

Астероид или комета, движещи се с космическа скорост, ще навлязат в атмосферата на Земята така бързо, че въздухът отдолу няма да може да излезе и ще бъде компресиран като в помпа за колело. Всеки, който е използвал такава помпа, знае, че компресираният въздух бързо се нагрява и температурата отдолу ще се повиши до около 60 000 келвина или десет пъти температурата на повърхността на Слънцето. В този миг на пристигане на метеора в атмосферата ни всичко по пътя му — хора, къщи, фабрики, автомобили — ще се сбръчкат и ще изчезнат както пламнал целофан.

Секунда след навлизането в атмосферата метеоритът ще се удари в повърхността на Земята, където хората от Мансън са се готвели да се занимаят с делата си. Самият метеорит ще се изпари за миг, но взривът ще разнесе хиляди кубически километри от скали, земя и свръхнагрети газове. Всяко живо на около 250 километра, което не е било убито от топлината при навлизането му, сега ще бъде убито от взрива. Първоначалната ударна вълна ще се разпространява приблизително със скоростта на светлината, помитайки всичко пред себе си.

За тези извън зоната на непосредствената разруха първият знак за катастрофата ще бъде светкавица от ослепителна светлина — най-ярката, видяна от човешко око — последвана от миг или минута-две на апокалиптична гледка с невероятна грандиозност: мътна стена от тъмнина, достигаща високо до небесата, запълваща цялото полезрение и движеща се с хиляди километри в час. Приближаването й ще бъде призрачно тихо, тъй като ще се движи със скорост, доста над тази на звука. Всеки във високо здание, да кажем в Омаха или Де Мойн, който случайно погледне в правилната посока, ще види изумителна пелена от бъркотия, последвана от мигновена разруха.

За минути всичко, разпростиращо се от Денвър до Детройт и обхващащо това, което някога е било Чикаго, Сейнт Луис, Канзас Сити, градовете-близнаци (Минеаполис и Сейнт Пол) — накратко целия Среден Запад — всичко над земята ще бъде сринато или опожарено, и почти всичко живо ще умре. Хората на 1000 километра разстояние ще бъдат повалени, и насечени, или наранени от лавина от летящи отломки. Над 1000 километра разстояние разрухата от експлозията постепенно ще намалява.

Но това е само първоначалната ударна вълна. Само можем да гадаем какви ще са страничните щети, знаейки, че ще са огромни и глобални. Сблъсъкът със сигурност ще постави началото на вълна от земетресения. Вулканите по земното кълбо ще започнат да боботят, и изригват. Цунамита ще се надигат и връхлитат разрушително върху далечните брегове. За час облак от тъмнина ще покрие планетата, а горящи скали и други отломки ще хвърчат навсякъде, като цялата планета ще бъде обхваната от пламъци. Изчисленията са, че най-малко милиард и половина хора ще бъдат мъртви до края на първия ден. Сериозните смущения в йоносферата ще прекъснат навсякъде комуникационните системи, така че оцелелите няма да имат представа какво се случва другаде или къде да отидат. Едва ли ще има значение. Както един коментатор казва, да избягаш означава да избереш бавната пред бързата смърт. Смъртността ще бъде много малко повлияна от вероятни действия за преселване, тъй като способността на Земята да предоставя условия за живот ще са намалели по целия свят.

Количеството сажди и рееща се пепел от сблъсъка и последвалите пожари ще затъмнят слънцето със сигурност с месеци, вероятно с години, като ще нарушат циклите на растежа. През 2001 г. изследователите от Калифорнийския технологичен институт анализирали хелиеви изотопи от утаените слоеве, останали от последния КТ сблъсък, и заключили, че климатът на Земята бил повлиян за период от около 10 000 години. Всъщност това било използвано за доказателство в подкрепа на идеята, че измирането на динозаврите било бързо и категорично — така и било в геоложки аспект. Само можем да гадаем колко добре или дали въобще човечеството е в състояние да се справи с такова събитие.

И да не забравяме, че по всяка вероятност това ще дойде от ясно небе без предупреждение.

Но нека да приемем, че сме видели обекта да идва. Какво ще направим?

Всеки смята, че ще изстреляме ядрена бойна глава и ще го взривим до основи. В идеята обаче има някои проблеми. Първо, както Джон С. Луис отбелязва, ракетите ни не са направени да работят в космоса. Нямат мощта да излязат от гравитацията на Земята, а дори и да имаха, няма механизми, които да ги насочват из десетките милиона километри пространство. А още по-малко пък можем да изпратим кораб, пълен с комически каубои да свършат тази работа, както във филма Армагедон; вече нямаме ракета, която да е достатъчно мощна да изпраща хора дори до Луната. Последната ракета, която можеше — Сатурн 5, бе извадена от употреба преди години и досега не е заменена с друга. Нито пък можем бързо да построим нова, тъй като, което е забележително, плановете за изстрелващите установки на ракетите „Сатурн“ били унищожени като част от действията на НАСА при прочистването си.

Дори ако успеехме някак си бойната глава да достигне до астероида и го разбиехме на парчета, шансовете са, че просто ще го превърнем в низ от скали, които ще връхлетят върху ни една след друга като кометата „Шумейкър-Леви“ върху Юпитер — но с тази разлика, че сега скалите ще са силно радиоактивни. Том Герилс — търсач на астероиди от Аризонския университет, смята, че дори и едногодишно предупреждение вероятно няма да е достатъчно, за да се предприемат нужните действия. По-вероятната възможност е, че няма да видим никакъв обект — дори комета — докато не дойде на разстояние шест месеца, което ще бъде твърде късно. Кометата „Шумейкър-Леви 9“ е обикаляла Юпитер по доста подозрителен начин от 1929 г., но минал половин век преди някой да я забележи.

Интересното е, че тези неща са така трудни за пресмятане и трябва да включват толкова огромен допустим толеранс за грешки, че дори ако знаехме, че такъв обект се е насочил към нас, не бихме могли да узнаем почти до края поне до последните няколко седмици — дали сблъсъкът ще се случи със сигурност. През повечето от времето, докато приближава обектът, ще съществуваме в някаква несигурност. Няма съмнение, че това ще са най-интересните няколко месеца в историята на света. И си представете партито, ако всичко премине благополучно.

„Колко често се случва нещо такова като сблъсъка в Мансън?“ — попитах Андерсън и Уицке, преди да си тръгна.

„О, около средно веднъж на милион години“ — каза Уицке.

„И да не забравяме“ — добави Андерсън — „това е било относително малко събитие. Знаете ли колко изчезвания на видове са свързани със сблъсъка в Мансън?“

„Нямам представа“ — отговорих.

„Никакви“ — каза той със странно чувство на задоволство. — „Нито едно.“

Разбира се, Уицке и Андерсън добавиха бързо и почти в унисон, че трябва да е имало ужасна разруха в по-голямата част от Земята, както току-що описахме, и пълно изтребление на стотици километри от епицентъра на взрива. Но животът е упорит, и когато димът изчезнал, имало достатъчно щастливо оцелели от всеки вид, така че никой не изчезнал завинаги.

Добрата новина изглежда е, че е нужно страшно много, за да се унищожи даден вид. Лошата е, че никога не можеш да разчиташ на добрата новина. Още по-лошото е, че не е нужно да очакваме само от космоса да дойде ужасяващата опасност. Както сега ще видим, самата Земя може да предложи достатъчно опасности.