Феррейра Гулар
Май 1964

В млекарницата. Вечерта прониква

в сметаната, изварата, бидоните за мляко

и моето лице във огледалото отсреща.

Часът е четири следобед. Месец май.

 

Имам тридесет и три години и гастрит. Обичам

                                живота, пълен със деца, с цветя

                                и със жени, животът —

правото да бъдеш във света,

                                да имаш две нозе и две ръце, едно лице,

                                надежда и желание за всичко.

Правото на всички,

което никакво деяние,

административно или конституционно,

                                не може да отмени, ни да остави в завещание.

 

Но колко хвърлени приятели в затвора!

                                Колко в тъмните кауши,

                                където вечерта вони на пикоч и на страх.

Без светлина посрещат хиляди семейства тая вечер

в предградията от желязо със светилен газ,

където, безприютни, пролетарските деца играят.

 

                                Аз съм тук. Огледалото отсреща

не ще запази дирята на моето лице,

                                ако от мястото изляза

                                или ако умра,

                                ако случайно ме убият.

                                Аз съм тук и някой ден

не ще ме има нийде.

                                Наистина, какво значение има?

                                Запалва общата борба кръвта ми

                                и блъсва ме в гърдите

                                като ритник едно възпоминание.