Карлуш Друмонд де Андраде
Семеен портрет

Върху стената тоз портрет семеен

е потъмнял от времето отдавна.

В лицето на бащата се не виждат

грошовете, спечелени от него.

 

На двете тънки лели по ръцете

пътуванията им не се отгатват.

Остана бабата самотна, жълта,

без спомен от монархията стара.

 

Децата — колко те са променени!

Смирен и тих е образът на Педро,

най-хубавите блянове прахосал.

Хуан не е предишният лъжливец.

 

Градината е вече фантастична,

цветята — стари пепеляви щампи,

а пясъкът изпод нозете мъртви

като мъгла безкрайна се разстила.

 

Личи във полукръга от столове

известно кратковременно движение.

Децата тихо мястото си сменят:

защото всичко става на портрета.

 

А двадесет години не са малко.

Извайват те какъвто да е образ.

Ако си фигура, една замине,

усмихната пък друга се явява.

 

Не са ли седналите странни хора

роднини мои? Аз не го поддържам.

Това са посещения забавни

в салона, който рядко се отваря.

 

Останаха да съществуват само

следи семейни в жеста на телата,

достатъчни, за да внушат на всеки,

че тялото е пълно с изненади.

 

Олющената рамка на портрета

напразно личностите им заключва.

Те се намират там по своя воля

и ако искат, биха отлетели.

 

Те могат да се изтънят и станат

въздушни в полумрака на салона,

да се поселят в мебелите прашни

или във джоба на саката стари.

 

Домът е пълен с ракли и сандъци,

с безброй книжа и стълбища големи.

Коварството кой знае на нещата,

когато на материята дотегне?

 

Портретът бледен ми не отговаря,

ала ме гледа и се съзерцава

в очите ми учудени и тъмни.

И във стъклото му се умножават

умрелите и живите роднини.

 

Отишлите отвъд и е различавам

от тук оставащите. Чувствам само

понятието странно за семейство,

което скришом през плътта пътува.