Хоаким Кардосо
Зима

Дъждът вали, залива почвата, изкалва ветровете;

ветровете, призрачни платна, които идат от морето.

 

Нощта преваля.

 

Останали без работа нещастни ветрове,

изгонени от мелниците и от корабите стари,

слезли в първото пристанище, вървят

по улиците пусти

и удрят портите със трясъка на гръм,

изплакване и свада.

 

Нощта във всички ропоти мълчания възражда.

Зима!

Вода във плитките канавки пее,

прости ми, просешка вода.

 

В бедната си стая

мисля за отминалите часове,

на коленете си отварям книга.

 

От стаята необитаема на дядо ми душата

дохожда да приседне на леглото ми до мене.

 

Моя хубав дядо Мануел Антонио.