Марио де Андраде
Песен за затвора в Порто Алегре

Укрива доня Рита в къщи

част от богатството, което

мъжът й, царство му небесно,

натрупа от любов към нея.

Сребро е нейното богатство,

защото между синовете

един-едничък не пропадна.

 

Макар да е това семейство

голямо и в разцвет на сили,

когато за крадци тя мисли,

по раменете й полазва

от страх една студена тръпка.

 

Пък и в града не съществува

наистина участък свестен,

където, влезе ли крадецът,

надежда всяка да изгуби

за някаква повторна кражба.

 

По цели нощи доня Рита

очи не склапя, не почива.

При всеки шум се вдига, клета,

запътва се да проверява.

 

Един ден тръгва тя, решена,

пари прахосва ли, прахосва,

затвор да вдигнат повелява:

във таз Бразилия просторна

по-сигурен от него няма.

Той бе една голяма сграда

и бяла, като глина бяла,

с решетки толкова големи,

че ти потискат чак сърцето.

По Пласа де ла Ка̀рсел всички

отиват да се поразходят

и чакат някакъв престъпник

най-сетне в него да затворят.

 

Сега синът се връща късно

и доня Рита е спокойна.

Тя шие и чорапи кърпи,

додето я сънят обори.

Със мисълта си за затвора

заспива доня Рита само.

 

Тогаз, в един църковен празник,

на съмване, кажи-речи го,

добрият син на доня Рита

простреля шест пъти гърдите

на друг младеж, съперник негов

в любовните му похождения.

 

Затвориха го във затвора.

Не го споходи доня Рита.

Тя взе да крее и да крее,

тъй два-три месеца изкара

и си от нас накрай отиде.

Разправят някои, че нощем,

обхождайки затвора страшен,

от пътя чувал тъмничарят

как се оплаква доня Рита

и как нарежда бавно, бавно…

 

Но толкоз странно нещо трябва

да видиш, за да му повярваш…