Есекиел Мартинес Естрада
Дърводелец

В дърводелницата има толкоз светлина,

че не знаеш влиза ли, излиза ли деня.

Имат блясъци необичайни сечивата,

ароматен полъх иде от дървото,

носи се наоколо, а искри мятат

менгемето, старото ренде, длетото,

ъгломерът и теслата,

всякое на свойто място; изтерзаният тезгях,

къдрите на свърдела във златен прах.

Стар е дърводелецът и работи от много време,

Падат отражения по голото му теме

от прозореца голям като небе далечно.

Мъкне той на гръб историята своя вечно.

Борово дърво рендосва и защото не говори,

нито шумоли рендето по дъската,

а и никой няма в къщата и вън на двора,

той наподобява кукла дървена, която,

свойта проста работа извършвайки, се люшка,

сякаш панта е веднъж, а друг път стружка.

Изведнъж, замислен за жена си, се опечалява.

Иска да я викне. Но гласът не прозвучава.

Мисли за четирмата си сина, но и тоя път

не издава глас. Нима си е изгубил той умът,

та в главата си със случая нещастен

смесва старост и детинство, истина и блян,

без да знае от кои години работи безгласен

и живя ли, или мина му животът неживян?

„Ти отдавна си умрял“ — си казва. И към своята все съща

работа със точността на механизъм той се връща,

в своя ум безсмисленото със известното превърта,

докато повярва, че наистина е мъртъв,

или дяла и рендосва със ръце корави

от петнадесетгодишен своя ковчег да направи.

Свечерява се полека, ражда се звездата;

в сечивата се събира светлината;

неподвижност и мълчание здрача образуват

и прецежда всичко с шуплестата тъкан на дървото голо

сянката, която през студената стена нахлува

и по стълбището слиза долу.