Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (7)

Моника прави отстъпка

Автострадата беше като алея и Хенрих заповяда на Ервин да намали скоростта, за да се полюбува на пейзажа. Той действително беше прекрасен. Равнината остана назад и сега пътят минаваше покрай хълмове, обрасли със зеленина. Те ставаха все по-високи и по-високи, трупаха се един върху друг като вълни, които се удрят в предпланините на Алпите.

Когато пътят започна да криволичи, Хенрих предложи на Ервин да го смени от кормилото. Той се осланяше на своя опит като добър шофьор и при все това потръпваше, когато изведнаж пред него се изпречваха грамадна скала или връх. Но така изглеждаше само отдалече. Като дойдеше наблизо, Хенрих забелязваше, че автострадата и железопътната линия, които вървяха успоредно, изчезваха в тунел, за да се покажат отново на другата страна на скалата или върха. След един от завоите пътят и железопътните релси тръгнаха по брега на малка, буйна планинска рекичка, като се виеха по долинката. От северозапад планините толкова се приближаваха до брега на рекичката, като че ли още малко и ще преградят пътя й, но рекичката ги заобикаляше, правеше остри завои. Тя течеше като жив подвижен пътеводител. Хенрих въртеше кормилото надясно, наляво, а автострадата все се виеше, сякаш нямаше край.

Зад един от завоите съвсем неочаквано се показа градчето Сен Реми. То беше разположено в малка котловина, сякаш предназначена от природата за заселване на хора… Ниските планински хребети, покрити с иглолистни гори, защищаваха равнината от североизточните ветрове. На югозапад се издигаше огромно планинско плато. От самия бряг на рекичката нагоре се простираха лозя.

Автострадата се превръщаше в главна улица на града. От двете й страни бяха разположени най-хубавите сгради на Сен Реми и учрежденията. Хенрих бързо намери щаба. На първия му въпрос отговориха, че генерал Еверс живее в най-хубавата вила на града, а щабът на дивизията е разположен в най-големия хотел — „Европа“.

Само след няколко минути Хенрих почука на вратата с надпис „Адютант на командира на дивизията капитан Лютц“.

— Влезте! — отговори приятен баритон.

Зад бюрото срещу Хенрих се изправи слаб офицер в чин капитан, очевидно самият Лютц, цялата му фигура, особено големите сиви очи, говореха, че е много уморен. За умората, за известно безразличие към себе си достатъчно говореше и небрежната прическа на Лютц. Гъстите му черни коси, макар да бяха вчесани настрани, падаха на челото му, щом капитанът направеше някакво движение.

— Лейтенант фон Голдринг! — представи се Хенрих.

Капитан Лютц заобиколи бюрото и направи няколко крачки срещу Хенрих.

— Капитан Лютц, адютант на командира на дивизията. Моля, седнете!

— Аз съм назначен в щаба на вашата дивизия — тъкмо започна Хенрих и Лютц го прекъсна.

— Знаем за вашето назначение и именно днес ви очаквахме.

Лютц седна на мястото си зад бюрото и Хенрих му подаде документите си. След като ги прегледа мълчаливо, той взе само назначението, а останалите върна на Хенрих.

— Много съм радостен, бароне, че пристигнахте! — любезно каза Лютц и като се засмя, добави: — Да си призная, радвам се от чисто егоистични съображения. Надявам се малко да ме облекчите. Има много работа, а трябва да я върши само един човек.

Капитанът се държеше просто и непринудено.

— Надявам се да ви стана добър помощник.

— За съжаление, няма да бъдете мой помощник. Вие сте назначен офицер за специални поръчения. Утре ще излезе заповед. Тъй като досега заедно с моите адютантски задължения изпълнявах и вашите, то вашето пристигане е голямо облекчение за мен. Но на нас двама, господин лейтенант, ще се налага често да си помагаме в работата и да се надявам, че ще станем приятели.

— Аз не се съмнявам в това, господин капитан.

— Много се радвам, а сега ще ви покажа вашата квартира. Няколко стаи са предназначени за квартири на офицери, но сега те са заети. На първия етаж са караулът и нашето офицерско казино. Поради това вие ще живеете в друг хотел, той се намира тук срещу „Европа“. Аз мисля даже, че там ще ви бъде по-добре, хотелът е хубав.

Стаите, приготвени за Хенрих, се намираха на втория етаж на хотел „Темпл“. В първата, по-малка стаичка имаше умивалник, диван, кръгла масичка и два стола. Втората, голямата, бе мебелирана много по-добре. Широк дървен креват, писмена маса, кресла, шкаф, голямо огледало, поставка за куфари. Хенрих не очакваше ни най-малко такъв комфорт и искрено благодари на капитана за положените грижи.

— Оттук вие можете да се полюбувате на града.

Капитанът отвори вратата и двамата излязоха на балкона.

— Действително прекрасен изглед — съгласи се Хенрих.

— И удобно място за наблюдение на красивите момичета.

Лютц посочи с очи девойката, която слезе от велосипеда. Тя стоеше на противоположната страна на улицата, чакаше да преминат автомобилите.

— Наистина много красива. Коя е тя?

Лютц се усмихна.

— Ах, харесва ви значи?! Това е дъщерята на собственицата на хотела, в който вие ще живеете. Госпожица Моника.

— Красиво момиче — замислено повтори Хенрих.

— Не само вие така мислите, бароне. Всички наши офицери опитаха да флиртуват с Моника, но напразно! Тя просто не им обръща внимание. За щастие не всички са строги като нея. Тук има няколко мили момиченца, с които ще ви запозная.

— Аз нямам особено влечение към милите момиченца, повече ми харесват… но, да речем, такива като Моника. Впрочем за тукашните красавици и техните качества ще поговорим, когато сме по-свободни. А сега трябва да подредя квартирата си.

Хенрих се наведе над парапета на балкона, извика на ординареца, който стоеше на улицата до колата, и му нареди да внесе багажа.

— Добре, че ми напомнихте! Ще остане ли този ординарец при вас или ще ви бъде нужен друг?

— Не, той ще си замине обратно с колата.

— Тогава аз ей сега ще ви изпрати войник. Това ще бъде временно, докато вие сам си намерите такъв, който ще ви хареса. Аз лично смятам, че ординарецът трябва сам да си изберете.

— Напълно съм съгласен с вас.

Ервин слезе и внесе два големи куфара.

— Ервин, вие сто свободен. Сутринта рано ще тръгнете. А днес се поразходете и се почерпете за мое здраве. — Хенрих му подаде стофранкова банкнота.

— Ако така раздавате пари, вие ще разглезите вашия нов ординарец — отбеляза Лютц, когато Ервин излезе.

— Аз правя това от практически съображения. Той днес ще се почерпи в кабарето и ще започне да разказва на войниците за моята щедрост. След това те ще почнат да се натискат да ми станат ординарци.

— И вие ще вземете най-настойчивия.

— Точно обратното, но ще имам голям избор. Ще ми се да имам при себе си порядъчен човек.

Лютц се засмя. Хенрих също се усмихна, но някак вяло, с края на устните и Лютц беше учуден от този израз и на умора, и на скръб върху лицето на лейтенанта.

Като стисна ръката на капитана, Хенрих за миг я задържа.

— Къде ще вечеряте, господин капитан?

— Ние обядваме всички заедно в казиното. Това изисква генералът. А закусваме и вечеряме, където се наложи.

— Тогава разрешете да ви поканя днес да вечеряме заедно.

— Благодаря ви много, с удоволствие приемам поканата ви — поклони се Лютц.

— Тогава точно в девет ще дойда да ви взема.

Като остана сам, Хенрих започна да подрежда. Скоро всички неща бяха поставени по местата им в шкафа.

След пътуването много му се искаше да се измие. Ординарецът, изпратен на Хенрих, бързо приготви всичко: затопли банята, застла леглото и на Хенрих оставаше само да се умие и да легне да почива.

Като даде няколко дребни разпореждания на новия ординарец, между които и това непременно да му купи два речника — френско-немски и немско-френски, — неочаквано за самия себе си Хенрих бързо заспа. Събуди се едва в осем часа. Всичките му поръчки бяха изпълнени. Дрехите му добре почистени и изгладени — русият с големи уши Фриц Зелер се показа изпълнителен ординарец.

Искаше му се да се поизлежи още в кревата или изобщо да не стане до сутринта. Хенрих беше много уморен. Но мисълта за вечерята с Лютц и за необходимостта преди срещата с генерала да се запознае с местната обстановка го караха да бърза.

След четвърт час Хенрих вече влизаше в малкия, но уютен и добре мебелиран ресторант на хотел „Темпл“. Салонът беше празен. Само до огромния бюфет, заемащ почти половината лява стена, с гръб към входа стоеше пълна жена. „Навярно това е притежателката на хотела“ — мина през ума на Хенрих. Впрочем вниманието му бе привлечено не от нея. Като забавяше нарочно крачките си, Хенрих внимателно се вглеждаше в девойката, която разгорещено разговаряше за нещо с нея. Това беше велосипедистката, върху която Лютц му бе обърнал внимание.

Тогава, като я гледаше от балкона, Хенрих се съгласи с капитана, че Моника действително е много красива, но сега това определение му се струваше шаблонно и даже обидно за девойката. В нейното лице и в цялата й стройна фигура имаше нещо повече от красота. Хенрих не можеше изведнаж да разбере с какво тя така го порази. Дали с грейналия поглед на големите си черни очи, дали с разперените като крила вежди върху високото сякаш изваяно чело. Или може би с тези вълнисти черни коси, които така меко обкръжаваха нежния овал на лицето й. Носът на Моника имаше неправилна форма, но колко хармонично той се преливаше в линията на устните, на брадичката… Да, да, хармония, именно хармония на всички черти, на цвета на очите, косите, дългите, слабо извити мигли придаваха на лицето на девойката нещо неповторимо, чаровно.

Като се поклони вежливо на двете, Хенрих се обърна към възрастната.

— Госпожата говори ли немски?

— Малко. Вие ли сте барон Голдринг? Господин Лютц предупреди за вашето пристигане. И аз се радвам, че именно в моя хотел отседна такъв наемател.

На лицето на стопанката се появи стандартната любезна усмивка, характерна за хората, които по силата на своята професия трябва да прислужват на други.

Моника гледаше някъде настрани. Лицето й, така оживено преди това, стана затворено и неприветливо.

— Аз бих искал, госпожо, да поръчам вечеря за двама души за девет часа.

— Заповядайте! — каза любезно стопанката. — Какво бихте желали да поръчате?

— Пъстърва, кокошка по французки с гарнитура от картофи и салата.

— Сега е много трудно с продуктите, но за своите наематели… Вечерята да се сервира в отделна стая, нали?

— Да, а сега бих ви помолил да изпратите в стаята ми бутилка бордо, коняк, две бутилки плодов сок и бутилка шоколадов ликьор.

Хенрих постави парите на тезгяха.

— Ресто не връщайте! — каза той небрежно и като взе листа с менюто, написан на немски, започна да го разглежда.

— Лютц каза, че този барон е много богат — дочу той фраза, произнесена съвсем тихо на френски.

— Успял вече да награби! — сърдито подхвърли Моника.

— Дръж си езика, Моника!

— Все едно, той стои като пън, нищо не разбира.

— Занеси му поръчката — заповяда госпожата.

Скривайки усмивката си, Хенрих остави листа на масата и тръгна към стаята. Не изминаха и пет минути и на вратата се почука, в стаята влезе Моника, носейки на поднос бутилките. Тя ги остави на масата и мълчаливо тръгна към вратата.

— Извинете, госпожице!

Моника се спря до вратата и зачака.

— Вие говорите ли немски? — попита Хенрих.

— Говоря, но много рядко, защото не обичам нито езика, нито… — девойката замълча.

— … нито самите немци — довърши вместо нея Хенрих.

Моника мълчеше.

— Ааа, вие сте смела! И все пак не ви съветвам да говорите на немските офицери такива неща.

— Всеки си има свой вкус. На мене например повече ми харесва руският език. Той е такъв мелодичен!

— А имах възможност да го слушам — та ето аз пристигам от Източния фронт.

— От Източния фронт? — Хенрих прочете в очите на Моника явно любопитство.

— И мога да ви уверя, че руските жени не говорят такива неща на немските офицери като вас.

— Значи те мълчаливо понасят оскърбленията?

— Не, те стрелят. Стрелят по тези, които считат за свои врагове — отговори на френски Хенрих.

Очите на Моника широко се отвориха. Около минута тя слисано гледаше Хенрих, като мърдаше устните си, сякаш искаше нещо да отговори, но в това време влезе ординарецът и девойката излезе.

Точно в девет часа Хенрих беше в кабинета на Лютц. Той още работеше.

— Господин капитан, нима толкова много работа имате? Ето вече е девет! А вие все още работите.

— Аз ви очаквах и за да не стоя със скръстени ръце, подготвих някои неща за утре — отговори Лютц и затвори папката с книжата. — А вие добре ли се настанихте, бароне?

— Не лошо. Вече се запознах с хазайката и с дъщеря й.

— И Моника ви се опъна, нали?

— Не особено, но мене ми се струва, че в края на краищата ние с нея ще се разберем.

— Гледай ти! — искрено се учуди Лютц. — Когато ви се удаде да си създадете близки отношения с Моника, на вас ще завиждат всички офицери и ще ви считат за голям дипломат.

Не след дълго двамата седяха в уютната стая и вечеряха. Съдържателката на ресторанта, госпожа Тарвал, изпрати на масата наистина хубаво вино, пък и вечерята бе приготвена отлично — капитанът ядеше с апетит. Когато поднесоха пържената пъстърва, Лютц учудено възкликна:

— О, аз виждам, че вие сте спечелили симпатиите, ако не на Моника, то на госпожа Тарвал. Още от първия ден на познанството ви тя започва да ви сервира такива ястия.

След вечерята Хенрих поръча още една бутилка коняк и кутия цигари.

— Та, казвате, работа ще има много? — попита той, отпивайки от чашата.

— По-рано беше много по-лесно — въздъхна Лютц. — Когато дивизията беше събрана на едно място и щабът беше разположен в Екслебенц, работата беше далеч по-малко.

— А кое налагаше да се смени мястото на дивизията? — заинтересува се Хенрих.

— Знаете ли, отначало французите се държаха тихо и спокойно, но след нашето поражение при Москва те надигнаха глава. Появиха се така наречените маки^[1], в повечето случаи те стрелят изневиделица и предимно по офицерите. Понякога хвърлят във въздуха железопътни линии, мостове, дори и военни обекти. Есесовските части и полицията сами вече не могат да се справят с тях, ето защо охраната на военните обекти е възложена на нашата дивизия. И именно поради това се наложи дивизията да се разпръсне на разстояние деветдесет километра от Сен Мишел до самия Шамбери.

— А след това маките мирясаха ли?

— Напротив. Още повече се активизираха. Работата се усложнява от това, че населението им помага. Само преди две седмици маките извършиха нападение на лагера за руски военнопленници. Те унищожиха охраната, която, тъй да се каже, бе хваната „по бели гащи“, и няколкостотин руснаци избягаха с тях в планините. Преследването не даде никакви резултати. Няколко дни преди вашето пристигане маките заедно с избягалите от лагера руснаци нападнаха автомобилната колона с боеприпаси. Сега те са отлично въоръжени с наше оръжие.

— Аз се надявах, че след Източния фронт тук ще мога да си почина, а то, както се казва, попаднах от трън, та на глог.

Капитанът започна подробно да разказва за неотдавнашната операция на наказателния отряд против партизаните. Хенрих, внимателно слушаше, като не забравяше да следи чашата на Лютц да не остава празна. Скоро капитанът беше порядъчно пийнал.

А докато Голдринг и Лютц вечеряха в уютната стая на хотел „Темпл“, Моника на велосипед бързо се носеше към малкото село Понтемафре. Близо до него се намира електростанцията, която дава електрическа енергия на селищата, разположени около нея. Четирите километра по асфалтираното шосе тя премина за някакви си петнадесет минути.

— Трябва да видя Франсоа, донесла съм му вечеря — обърна се тя към познатия шлосер.

— За вас, госпожице Моника, ще го намеря, ако ще под земята да се е наврял, ех, щастлив е този Франсоа! — прибави той със завист. — Такава красавица сама му идва на свиждане.

И този шлосер, и всички в електростанцията бяха уверени, че Моника е годеница на Франсоа, което нито той, нито девойката опровергаваха.

Тъкмо обратното, за да подчертае близостта си с младия работник, Моника нарочно пред всички подаде на Франсоа малкия вързоп с вечерята. Франсоа заведе девойката в дъното на двора и като седна върху купчината дъски, развърза вързопа. Отдалече те наистина приличаха на влюбени. Но ако някой подслушаше разговора им, би се удивил. Това, за което говореха красивата девойка и високият слаб и подвижен човек, никак не напомняше на леките шеги, с които обикновено се забавляваха влюбените.

— Какво има, Моника? — разтревожено попита Франсоа, като започна да вечеря.

Моника разказа за днешната си среща с Голдринг и дума по дума предаде разговора.

Франсоа се замисли.

— Очевидно това е провокация — тихо произнесе той, — и то съвсем лошо скроена. Този барон е млад и навярно още не се е научил да държи езика си зад зъбите. Но по всичко личи, че той ще играе важна роля в щаба, иначе нямаше предварително да му подготвят квартира. В такъв случай ти трябва…

Като видя как лицето на девойката се помрачи, Франсоа тихо се засмя.

— Хайде, засмей се, засмей се, аз още нищо не съм казал и ти се намръщи. Не се сърди, защото от това ще се сбърчи лицето ти и рано ще остарееш. Хайде, не се ядосвай, иначе ще взема да те целуна — нали съм ти годеник.

— Ех, Франсоа, ти си просто невъзможен, а само като помисли човек с каква сериозна работа си натоварен!

— Но да си сериозен, мъничка моя, не значи да ходиш постоянно навъсен. Там, където има шеги, има и весело настроение. А ти разбираш какво значение има веселото настроение, дори когато човек върши най-рискованата работа. А нашата работа с тебе е много рискована, защото не знаем какво възнамеряват да правят тези зелени жаби. Та ето защо ти трябва това бъбриво баронче.

— Франсоа.

— Ето че пак се разсърди. Вярвай ми, аз не те карам да вършиш неприлични работи. Просто е необходимо по-отблизо да се запознаеш с него, каква жена си ти, ако не можеш да му вземеш ума? Ти си помисли само какъв удобен случай е това! Първо, офицерът живее в хотела на майка ти, второ, не умее добре да си държи езика зад зъбите, трето — непременно ще работи в щаба, четвърто — всеки ден се среща с красива девойка. И какво се иска от тази девойка? От време на време да се усмихва, ето така да отпуща надолу клепките си, самата тя по-малко да приказва, повече да слуша и ние ще знаем всичко, което се върши в щаба. А ти разбираш какво значи това за нас, нали?

— Но той е такъв един. Не каквито са всичките. Не се натрапва, не пъха в ръцете подаръци, даже никакъв комплимент не подхвърля, гледа съвсем равнодушно…

— Но това вече зависи от тебе.

— А ако ме покани на вечеря или поиска да ме заведе на кино?

— Разбира се, ще отидеш. Като си пийнем, всички ние, грешните, ставаме бъбриви.

— Аха! А после маките ще ме острижат, както стрижат всички момичета, които ходят с хитлеристите.

— Ти за това не се тревожи. Докато ти сама не си отрежеш къдрица и не я дадеш на някого за спомен, от главата ти косъм няма да падне. Мисля, че се разбрахме. Повтарям, това е крайно необходимо. И внимавай, даже родната ти майка не бива да знае за това поръчение и за това, че си успяла да хванеш барона на въдицата.

Моника въздъхна.

— Щом това е необходимо…

— Много е необходимо — вече съвсем сериозно каза Франсоа. — С това ти ще помогнеш на всички нас, в това число и на твой брат. Тъкмо стана дума, ти скоро ще видиш Жан.

— Кога? — зарадва се Моника.

— Аз ще ти съобщя. Вероятно тук на електростанцията. За щастие, немците не се интересуват от нас, тъй като те не ползуват енергията на тази електростанция. Но все пак без особена необходимост не идвай тук. Макар всички да мислят, че си ми годеница, трябва да се внимава. А и не е нужно немците често да те срещат по този път.

Моника и Франсоа станаха и тръгнаха към изхода. Обикновеното весело настроение на Франсоа отново се върна.

— А сега се хвърли на врата ми, за да видят всички, че ти е тежко да се разделиш с годеника — закачи той девойката — или поне изтрий очите си с кърпичка!

Моника се засмя, хитро погледна Франсоа, неочаквано се притисна до него и звучно го целуна по бузата. Той се изчерви и от смущение се почеса по тила.

— Виждам, че от моите уроци има полза — смутено каза той.

— А аз виждам, че ти не си такъв опитен и смел с момите, какъвто се представяш на думи! — извика му Моника от вратата и се засмя.

 

 

Когато Хенрих извеждаше пияния Лютц от ресторанта, Моника беше в къщи, лежеше на кревата и мислеше за току-що получената неприятна задача.

На следващата сутрин точно в девет часа Хенрих пристигна в щаба. Видът на Лютц беше такъв, сякаш току-що се бе вдигнал от тежка болест.

— Дали не прекалих снощи? Главата ми тежи — оплака се капитанът и разчорли своите и без това не съвсем добре сресани коси.

Преди командирът на дивизията да бе пристигнал, Лютц успя да запознае новия си колега с работата.

На път за кабинета си генерал Еверс се спря в стаята на адютанта. Независимо от напредналата си възраст той беше още строен, с охранено продълговато лице. Тежките клепки и подпухналите торбички под сивите очи му придаваха по-суров вид, отколкото всъщност имаше.

— Какво ново има, Лютц? — обърна се той към адютанта.

— Новото — това е новият офицер за специални поръчки — опита да се пошегува Лютц.

Генерал Еверс се обърна към Хенрих.

— Лейтенант фон Голдринг!

— Ааа, вас ви препоръча полковник Бертхолд, мой стар приятел. Заповядайте в кабинета ми!

В кабинета на генерала на малка масичка, поставена до бюрото му, стояха няколко бутилки с минерална вода. Генералът наля една чаша и я постави пред себе си.

— Вас няма да черпя с тази горчиво-солена течност. Но аз съм принуден да я пия — черният дроб! Впрочем, вие младите не се интересувате от такива работи. Но как е полковникът? Още ли не е известно на каква работа е назначен?

— Той смята, че ще остане в Берлин.

— О, тогава може да го поздравим! С помощта на Химлер той ще отиде далеч. Вие имате късмет, лейтенант! Не всеки има такъв покровител, какъвто е Бертхолд. Той даже ми каза, че ви счита за свой син…

— Господин, Бертхолд е много ласкав с мене. Той е бил близък с моя баща и действително ме посрещна като свой син.

— Да, да, Бертхолд ми разказа вашата история. Много романтично! Аз също познавах Зигфрид фон Голдринг и бях приятел с него. Много ми е тежко за ранната му смърт, но вие можете да се гордеете с нея. Той загина като истински войник на поста си!

— А как мислите да ме използувате, господин генерал?

— Вие ще работите при мен като офицер за специални поръчки. Ще се наложи много да пътувате, но вие като млад човек вероятно обичате да пътешествувате.

— Само когато не ми пречи да изпълня колкото може по-добре дадената ми задача. През време на война е необходимо да забравим личните си желания.

— Много правилно разсъждавате! — генералът отпи глътка вода и като премина от интимен разговор към делови, прибави: — Задачи ще получавате лично от мен или чрез Лютц. Надявам се, че вече се запознахте с него.

— Тъй вярно, господин генерал, и той ми направи впечатление на прекрасен офицер.

— Радвам се, че имате такива впечатления. Тъй като на вас често ще ви се налага да работите заедно… Но, лейтенант, ние скоро ще се срещнем с вас на обяд в казиното и поради това няма да си вземем довиждане.

— Как ви посрещна генералът? — попита Лютц, когато Хенрих излезе от кабинета на Еверс.

— Доста радушно. Предупреди ме, че често ще се налага да работим заедно с вас, и остана доволен, че сте ми направили приятно впечатление.

— Много ви благодаря, бароне.

— Генералът каза, че задачи ще получавам лично от него или чрез вас. Какво именно трябва да правя днес?

— За сега си починете и разгледайте града. Аз днес съм махмурлия, а ако се наложи, ще ви повикам. Необходимо е ординарецът да знае къде да ви търсим. И на обяд не закъснявайте, генералът не обича това. Обядваме в казиното точно в един часа.

— А ще вечеряме двамата, където и вчера — добави Хенрих.

— Страхувам се, че това ще ви струва много скъпо — поколеба се Лютц.

— Не се тревожете за такива дреболии, господин капитан! — небрежно подхвърли Хенрих и излезе.

Запознаването с града не отне много време. Хенрих не се излъга вчера, когато отбеляза, че главната улица на Сен Реми минава по автомагистралата. Тук бяха съсредоточени хотелите, вилите, кинотеатърът, магазините и кметството. Всички останали улички, които се отклоняваха от тази главна артерия, бяха много мръсни, криви и толкова тесни, че по тях не можеха да се разминат даже две коли. След като поскита малко из града, Хенрих се върна в хотела и до обяд поработи с речника. Искаше му се по-скоро да възобнови знанията си по френски език.

Няколко минути преди едни часа той беше в казиното.

Там бяха се събрали вече около тридесет щабни офицери. Те се движеха из залата около дълга, покрита с бяла покривка маса. На нея бяха наредени прибори и две сервитьорки поставяха супници с различни лъжици. Хенрих забеляза няколко любопитни погледа, отправени към него. Очевидно, на присъствуващите е направило впечатление, че е облечен с нов мундир от фин плат, от какъвто шият парадната униформа.

Когато влезе генералът, всички застанаха мирно. Еверс се отправи към своето място, но не седна, а застана зад стола си. Офицерите също застанаха на определените си места. Еверс с пръст извика Хенрих и с ръка му посочи стола от дясната си страна.

— Господа офицери — обърна се генералът към присъствуващите. — Разрешете да ви представя новия офицер в нашия щаб, лейтенант барон фон Голдринг.

Хенрих се поклони на присъствуващите.

— Той ще работи като мой офицер за специални поръчения. Досега лейтенант фон Голдринг беше офицер за специални поръчения при началника на отдел 1-Ц в щаба на корпуса, командуван от генерал Йордан.

Някои от офицерите с уважение изгледаха Хенрих.

— По-отблизо вие ще се запознаете в процеса на работата.

Генералът седна. След него седнаха и офицерите. Генералът си сипа супа и всички поред взеха лъжиците за разливане. На Хенрих му беше смешно, че всички присъствуващи подражаваха на своя началник.

Обядът продължи дълго.

Най-после генералът стана. Станаха и офицерите. Хенрих въздъхна с облекчение.

— Следобед аз нужен ли съм? — попита той Лютц, когато излизаха от казиното.

— Знаете ли, хайде да почнем утре, днес някак си нямам настроение. А и генерала го боли черният дроб, той днес ще бъде във вилата си.

— Тогава довиждане до девет часа! Ако не ви намеря в щаба, елате направо в стаята ми.

Във вестибюла на хотела Хенрих срещна Моника.

— Здравейте, госпожице! — поздрави той девойката доста студено.

За негова изненада Моника се усмихна.

— Здравейте, бароне!

— Значи вие можете да се усмихвате! — с престорено учудване попита Хенрих.

— Аз съм, струва ми се, живо същество и в това няма нищо чудно.

— Във вашата литература има чудесен роман, който вие, разбира се, сте чели — „Човекът, който се смее“. А вас тук ви наричат „девойката, която не се смее“. Нашите офицери разказват, че вие нито един път не сте им се усмихнали.

— Да се усмихвам на тях?

— Значи, за мен вие направихте изключение?

Моника си спомни поръчението, което й даде Франсоа, и си прехапа устната, за да не отговори рязко. Но все пак не се сдържа:

— Вие имате високо мнение за себе си, бароне. Аз се отнесох към вас по-любезно, защото ми се стори, че вие сте по-културен човек от вашите колеги.

— Вие се отнасяте с предубеждение към нас, немските офицери, и поради това всички ни мерите с един аршин.

Моника дълбоко въздъхна и наведе очи. Искаше да скрие гнева, който блесна в очите й.

— Войната си е война, госпожице. Нито аз, нито вие сме я започнали — произнесе с миролюбив тон Хенрих.

Девойката не отговори, но и не си отиде. На Хенрих му дойде смела мисъл.

— Госпожице Моника, ще ме сметнете ли за много нахален, ако посмея да ви помоля за една малка услуга.

— Едва ли ще мога да ви помогна с нещо.

— О, аз съм уверен, че ще можете. Вие говорите немски и бихте могли да ми помогнете да науча френски език.

— Когато водите следствие, вие имате преводача.

— Така ли мислите, госпожице? Но аз не съм есесовец, аз съм обикновен офицер, мобилизиран в армията. Още преди войната бях започнал да изучавам вашия прекрасен език. И сега, когато имам такава блестяща възможност…

— Прекрасна за вас, бароне, но много печална за нас, французите… Макар че… — Моника тръсна глава и кичур от къдравите й коси падна на челото й — аз вярвам, че Франция пак ще бъде велика държава.

— Аз също вярвам в това, госпожице! Нима може задълго да бъде потискан един свободолюбив народ, народ с такава славна история?

Девойката съвсем по детски зяпна от удивление.

Хенрих се направи, че не забеляза впечатлението, което направиха думите му.

— И тъй, съгласна ли сте да ми помогнете?

— Да се научи език не е толкова проста работа — не отговори направо Моника. — За това, освен речник и учебник са необходими и способностите на ученика и учителката. Струва ми се, че бихте могли да си намерите по-добра помощничка от мен.

— Не, не, аз добре обмислих всичко и именно на вас се надявам. Имайте пред вид, че аз имам малко време и това, че живея във вашия хотел, улеснява работата. Вие ще ми давате урони тогава, когато моите и вашите свободни часове съвпадат. Знайте, че с това вие оказвате услуга не само на мене, но и…, ако могат така да се изразя, рушите преградите, които отделят един народ от друг. Когато човек изучава някой чужд език, той, без да иска, се прониква от духа на този народ. Нали така? Започва по-добре да разбира неговата култура, стремежи и желания. Всичко това аз ви разказах доста нескопосано и разбъркано, но искрено.

— Добре — съгласи се най-после Моника. — Само че трябва да имате речници, учебници.

— Аз вече си набавих. И ако сега имате време, аз бих ви помолил да ги видите. Може би ще се наложи да потърся други. — Моника се поколеба. Хенрих разбра причината за това и побърза да я успокои:

— Давам ви честна дума, че ви гарантирам пълна безопасност. — Девойката поруменя и тръгна по стълбата за втория етаж, където се намираше стаята на Хенрих.

Като направи място на Моника да мине напред, Хенрих за момент остана в антрето.

— Фриц — каза той тихо на ординареца, — ето ти пари, бягай да купиш от най-хубавите бонбони и плодове.

Когато Хенрих влезе в стаята, Моника вече седеше до масата и разглеждаше речниците.

— Как мислите, ще влязат ли в работа?

— Аз мисля, че речниците са хубави. Ето тук са дадени граматическите правила, а в края — най-употребяваните изрази. Много удобен за туристи и… завоеватели.

— Вие сте жестока, госпожице! Впрочем, за мене като ученик това ще е от полза. Що се отнася до тези най-употребявани изрази, аз съм ги научил дотолкова, че добре разбрах това, което казахте на майка си при първото ни запознаване.

— Нима моите думи бяха толкова интересни, че сте ги запомнили?

— Достатъчно обидни, за да не се забравят. Вие казахте, че аз много съм награбил.

Моника почервеня като божур.

— Аз не знаех, че вие разбирате френски — каза тя, като се оправдаваше. — Затова не очаквайте да поискам извинение.

— Аз чакам само едно, да ми кажете кога ще можем да започнем нашите уроци. Разбира се, аз съм длъжен най-напред да поговоря за това с уважаемата ви майка, госпожа Тарвал.

— С мама аз сама всичко ще уредя. А ще започнем… — Моника се замисли. — Например утре — каза тя твърдо, кимна студено с глава и излезе.