Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (15)

Приятел и враг вървят по следите

„Ох, как боли главата, как силно боли!“

Дали наяве или насън Хенрих вижда майка си, наведена над кревата? Тя поставя студена длан върху челото му и за миг му става по-добре. Но само за миг. След това нещо отново почва да бие и се къса в слепоочията. А откъде се взеха тук Милер и Шулц? Те един подир друг го бият по главата с някакъв тежък предмет. Какво искат от него те? А, да, те искат да каже истинското си име… Аз съм Хенрих фон Голдринг. Аз съм Хенрих фон Голдринг… барон… Къде чука този часовник? Аха, това е маминият часовник, който е закачен точно над дивана! А защо той е точно над главата ми? Ето махалото ще се откачи и ще падне право върху сляпото ми око. Трябва да се опитам да го бутна настрани, ето така, да вдигна ръка и…

Хенрих простенва от остра болка в рамото и се събужда. Две човешки фигури до главата и до краката му изведнаж скачат от столовете. Какво е това — Курт и Моника? Защо са тук? И защо така страшно го боли славата?

— Господни старши лейтенант, лекарят заповяда да лежите спокойно.

Курт се навежда и оправя възглавницата под главата на Хенрих. Моника мълчи. Тя изцежда над легена бяла кърпа и я слага върху челото на Хенрих. Около минута той лежи със затворени очи, като се мъчи да си спомни какво се е случило с него. Действителността все още се преплита със съня. Изведнаж си спомня, че е бълнувал на глас и идва в съзнание.

— Измъчваха ме кошмари… Може би съм викал и говорил насън? — пита той небрежно и със страх чака отговор.

— Не, господин старши лейтенант, вие само охкахте, през цялото време охкахте… Ние с госпожица Моника вече щяхме да викаме лекаря.

Едва сега Хенрих забеляза, че очите на Моника и на Курт са зачервени от безсънната нощ.

— Аз ви създадох толкова много грижи, госпожице Моника, и на тебе, Курт — развълнувано каза Хенрих и се опита да стане.

— Не, не, не ставайте! — извика тревожно Моника и се наведе над Хенрих, за да смени компреса.

Милото и толкова скъпо лице! То сякаш излъчва ласка на майка, на сестра, на любима… И ръцете й също излъчват нежност. Колко внимателно докосват те челото му. Как би искал да притисне бузата си до студената длан и така да заспи. И да спи дълго. Нали толкова много сили са му нужни!

През деня Милер на два пъти идва при Голдринг. Но не успя да поговори с него. В същото време началникът на есесовската служба направи всичко възможно, за да уясни обстоятелствата, при които е било извършено нападението над старши лейтенанта. Той лично направи оглед на мястото, където Хенрих бе намерен в безсъзнание. В един от храстите той откри десетки гилзи от немски автомат. Вероятно по Голдринг са стреляли със същото оръжие, за чието получаване той ходи в Бонвил.

Нападението върху влака с оръжието — ето къде трябва да се търси ключът на всички останали събития! И тук именно есесовската служба нищо не можа да направи. Досега даже не успя да установи точно как бе извършено нападението на влака. Показанията на войниците, които охраняваха влака, бяха много общи, а често и противоречиви. Най-добре, разбира се, би могъл да разкаже за това старши лейтенант Фелднер, който съпровождаше влака. Но той все още е в тежко положение и лекарите не разрешават да се ходи при него. Много му се искаше да се посъветва с Хенрих, да сподели плановете си с него. След нападението на влака от Берлин пристигна предписание да се засили борбата с маките, а когато там узнаха за нападението на тунела, на Милер бе заповядано всеки ден да докладва за мерките, които взема, за да ликвидира партизанското движение.

Удари най-после часът, когато той трябва да покаже пред висшето командуване, че е достоен за много по-голяма работа, отколкото за участъка на една дивизия. Именно за това му е нужен и Голдринг. Достатъчно е в две-три писма той да спомене за активността, за инициативата на есесовския началник и Милер ще получи по-високо звание. Особено ако успее да хване тези, които извършиха нападението над Голдринг. О, то тогава Бертхолд ще направи за него всичко възможно! И така, трябва веднага да се намерят виновниците за нападението на барона… А ако не попадне по следите им? Не остава нищо друго, освен да арестува няколко селяни, да ги обвини, че са във връзка с маките, здраво да ги притисне… и показанията за нападението над Голдринг ще бъдат в джоба му! Но това по-късно, а сега трябва непременно колкото може по-скоро да се види с Хенрих.

 

 

Днес Хенрих за пръв път стана от леглото и отново го заболя главата, пред очите му притъмня. Посещението на Милер беше съвсем не навреме. Но да отлага още беседата с него беше опасно. Толкова повече, че сега трябва да бъде в течение на всички събития. Съобщенията на немското командуване говорят за отчаяни атаки на ударната група на Манщайн, която на всяка цена иска да скъса обръча около армията на Паулус. Съветското радио съобщава, че съветските войски са в настъпление и по другите фронтове. Събитията се развиват много бързо и в такова време не бива да се излежава.

Милер влезе в стаята на Хенрих възбуден и радостен.

— Хенрих, драги мой…, разрешете ми да ви наричам така? Аз буквално се пребих да търся тези, които стреляха срещу вас. И аз ще ги намеря, непременно ще ги намеря! Ще арестувам десет, двадесет души, сам ще им водя следствието и ще ги намеря. В моите ръце и мъртвият проговаря! — Милер горещо стисна ръката на Голдринг.

— Аз съм убеден, че няма да ви създам такива грижи, господин Милер.

— Милер? Вие ме обиждате! Аз се казвам Ханс и ако вие вече се съгласихте да ви наричам направо Хенрих…

— Вие ми оказвате чест… Ханс! Но няма нужда никого да арестувате и да разпитвате, аз видях кой стреля и мисля, че ние заедно ще заловим и този маки, и тези, които хвърлиха във въздуха влака… Последното аз считам за чест и ще бъда много радостен, ако ми разрешите да ви помогна в търсенето.

— Именно такова предложение исках да ви направя и аз, Хенрих. И едновременно да ви разкажа за своите планове и за мерките, които вече съм взел. Първо, проверка на всеки, който влиза в Бонвил или излиза от града.

— А защо на всеки?

— Бонвил е център на движението на маките. Съвсем ясно е, че оттук е дошло предупреждението за влака с оръжието. Сигурно съществува постоянна връзка между партизаните, които действуват в нашия район, и Бонвил. Ние трябва да разкрием тази връзка.

— Изглежда, че сте прав. Но по-добре ще бъде по-късно да поговорим по този въпрос, защото главата ми ще се пръсне от болки.

Хенрих се надяваше, че Милер ще разбере намека му и ще си отиде, но той седя още цял час и му дотегна до смърт.

Сутринта на другия ден, независимо от протестите на Моника и Курт, Хенрих отиде в щаба. В кабинета на Лютц беше трудно да се влезе. Тук бяха се събрали не само колегите на Хенрих по щаб, но и офицерите, които командуваха поделения на дивизията от най-отдалечените пунктове. Много от тях Хенрих виждаше за първи път.

— Генералът моли да влезете всички при него — покани ги Лютц.

Офицерите един след друг влизаха в кабинета, последни влязоха Хенрих и Лютц. Като видя своя офицер за специални поръчки, Еверс приветливо се поклони, без да прекъсва беседата си с началника на щаба Кунст, с Милер и един офицер есесовец с пагони на старши лейтенант.

— Господа — обърна се Еверс към тях, когато влязоха всички, — получена е извънредно важна задача. Вчера в шест часа се откри, че от засекретения завод е избягал много опасен престъпник, французин по националност, Пол Шение. Как е избягал, кой е помогнал на престъпника — не е известно. В телеграмата, която получихме от Сен Мишел, има една интересна подробност: на пода на един от вагоните на влака, натоварен с предмети, изработени в завода, е изрязан отвор и е намерен празен счупен сандък. Имайте пред вид, че престъпникът е избягал от засекретения завод, за който не знаят и не трябва да знаят враговете на отечеството. Да го хванем жив или мъртъв — това е нашата най-важна задача.

Генералът млъкна, изгледа строго присъствуващите, сякаш искаше да подчертае значението на казаното, и продължи след това вече със съвсем делови тон: — Всяко поделение от дивизията ще получи от началника на щаба полковник Кунст точно определен участък, който днес трябва да бъде основно претършуван: къща по къща, градина по градина. Да не остане нито педя непроверено пространство. Частта на старши лейтенант Кайзнер, той присъствува на нашето съвещание — Еверс се поклони към офицера есесовец, — още снощи е завардила всички планински пътеки, проходи и седловини. Престъпникът не може да избяга при маките, той ще стои в нашия район и ще чака удобен момент за това. Всеки командир на отряд трябва да отдели по свое усмотрение необходимото количество автоматчици, да остави командуването на поделението на свой заместник и лично да се заеме с ръководството на търсенето по пътищата и в населените пунктовете. Офицерът, комуто се удаде щастие да задържи престъпника, е длъжен да го доведе тук, за да се установи дали е същият. За това той ще получи награда пет хиляди марки.

Генералът се обърна към старши лейтенанта от SS. Той мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— За да бъдете улеснени в търсенето, на всеки от вас сега ще бъде дадена снимка на Пол Шение в анфас и профил.

Есесовецът стана.

— Господа! Аз също искам да ви напомня, че задачата, която ви се поставя, има голямо държавно значение. Тази задача, а също така и снимката на престъпника, името му и мястото, където той е работил, са неща строго секретни и ние сме ги доверили на отделни офицери.

— Получете снимките и уточнете определените ви участъци — заповяда Еверс и стана, с което даде да се разбере, че съвещанието е свършено.

Когато офицерите излязоха, генералът повика при себе си Хенрих.

— Как сте със здравето, бароне?

— Благодаря за вниманието, господин генерал, по-добре съм.

— Много съжалявам, че в такъв момент ви се случи да заболеете.

— Аз мога да пристъпя към изпълнение на своите служебни задължения. Разрешете да попитам нещо, господин генерал.

— Заповядайте!

— Моля за разрешението ви да взема участие в търсенето на престъпника, господин генерал.

Той забеляза, че есесовският офицер внимателно се вслушва в техния разговор. Затова Хенрих се държеше така, че да не се чувствува и най-малък намек за интимните отношения, които бяха създадени между него и генерала.

— Моля, запознайте се, господин старши лейтенант, със сина на генерал-майор Бертхолд, старши лейтенант фон Голдринг.

— О, много ми е приятно — погледът на есесовеца изведнъж стана приветлив. — Пожелавам ви успех в търсенето.

— Но на старши лейтенантът е необходима помощ, а всички мои войници вече са разпределени — колебливо каза Еверс.

— Тогава аз ви моля да не ми определяте участък, а да ми разрешите да търся сам с помощта на моя ординарец.

Генералът въпросително погледна към есесовеца.

— Аз мисля, че така ще бъде по-добре. Офицер и ординарец ще привличат по-малко вниманието на хората, никой няма да помисли, че те също вземат участие в търсенето. Опитайте се, бароне! Пет хиляди марки, това е голяма награда!

Като получи снимката на Пол Шение от началника на щаба, Хенрих се отби при Лютц. За голямо негово учудване Лютц го посрещна много студено.

— Какво има, Карл? Сигурно някаква нова неприятност?

— Каква неприятност, за кого?

— Може би за тебе?

— Неприятност!

— Какво се е случило, ако не е тайна?

— Искаш ли да ти кажа откровено и направо?

— Мисля, че за това няма защо да питаш! — обиди се Хенрих.

— Тогава слушай: въобще аз не обичам лова, а още повече лова на хора… Може би не ти стигат парите и си решил да спечелиш още пет хиляди марки за Пол Шение, който избяга от подземния завод?

За миг те се спогледаха. На Хенрих му идеше да хване Лютц за ръце и топло, от цялата си душа да ги стисне. Но се сдържа.

В стаята си Хенрих намери пощата, която Курт бе донесъл от щаба. Освен поредното писмо от Лора на масата бе оставен колет, изпратен от Бертина Граузамел. С цяла серия снимки, изобразяващи я в различни пози, тя бе решила да напомни на Хенрих за своето съществувание. Повечето от снимките бяха направени в лагера ту през време на проверка на пленничките, ту през време на работа. Разбира се, на пръв план се намираше Бертина в униформа и с орден. Няколко снимки бяха направени в стаята й. Тук тя се е фотографирала облечена в обикновени дрехи: на масата, до прозореца, пред пианото. С последната снимка Бертина очевидно е искала съвсем да порази Хенрих: в дъното се белееше легло, подготвено за лягане, а отпред стоеше самата Бертина. Полугола, опряна с разголен над коляното крак на креслото, тя усмихнато гледаше от снимката. Долу на снимката бе написано: „Кога пак ще се видим?“

 

 

Хенрих с отвращение захвърли подаръка в един ъгъл на стаята и започна да обмисля плана за търсенето на Пол Шение. Той е избягал някъде между Сен Мари и Шамбери. Разстоянието между тях е триста километра. За съжаление, не е известно кога е тръгнал влакът. Не е известно и това, в колко часа Шение е изчезнал от завода. За неговото бягство са узнали вчера, в шест часа вечерта. Да допуснем, че тогава той е изскочил от вагона. Сега е единадесет часа сутринта. Даже много здрав и силен човек не може да се отдалечи повече от шестдесет километра от железопътната линия. Шение е облечен със затворнически дрехи, значи, той избягва да върви по пътищата и ще избере по-безопасния път — през планините и горите. Тогава няма нужда да взема кола. Тя само ще затрудни търсенето.

Хенрих позвъни по телефона на Милер.

— Ханс, ще дадете ли два мотоциклета за мене и ординареца ми? Само за два дена?

— С удоволствие! Само че аз искам да ви напомня, Хенрих, като търсите Шение, не забравяйте и този маки, който стреля срещу вас. Вие ми го обещахте.

— За това няма нужда да ми се напомня! — Хенрих беше излъгал и забравил за това. Нали каза на есесовския началник, че е видял кой е стрелял.

Каза го само за да спаси от арест съвсем невинни хора.

Докато Курт подготвяше мотоциклетите за път, Хенрих имаше достатъчно време да изучи добре портрета на Шение. Снимката беше лоша, направена набързо, както обикновено става в затворите, където пред обектива всеки ден минават стотици арестувани. Но въпреки това тя даваше представа за външността на беглеца. Хенрих на части разглеждаше с лупа снимката на Пол Шение. От време на време затваряше очи, за да запомни добре една или друга черта, и отново разглеждаше снимката.

Никога Хенрих така силно не е желал да изпълни поръчение колкото може по-бързо и колкото може по-добре. Отиването при Фаул му помогна да установи, че в Проклетата долина се намира засекретен обект. Но това още не е адресът на завода. Дори ако той е разположен в долината, как да се убеди в това? Как да разузнае какво и колко произвежда заводът? Как да разбере къде отива оръжието, което той произвежда? Всички тези сведения Хенрих можеше да получи единствено от Шение. Каквото ще да става. Той трябва да намери беглеца, даже ако е необходимо за това да обходи всички предпланини наоколо.

Три дена от сутрин до вечер Хенрих и Курт се изкачваха по скалите, спускаха се в пропастите, претърсваха храстите и едва по тъмно изцапани и уморени се връщаха в хотела.

Шение сякаш потъна в дън земя.

Не откриха следите му и многочислените отряди, които участвуваха в претърсването. А в това време той не можеше да се прехвърли към маките, всички пътища, проходи и горски пътеки бяха завардени от есесовци.

През време на търсенето се появи ново затруднение. Оказало се, че Пол Шение съвсем не е Шение, а някой неизвестен. По сведения на завода Шение бил роден в малкото градче Ескалие, разположено близо до испанската граница. Но вчера оттам се получило сведение, че такъв Пол Шение в Ескалие никога не е живял, че даже не съществува такава улица, на която да са живели неговите родители.

Неуспехът от търсенето на беглеца сериозно развълнува главната квартира. От Берлин всеки ден звъняха по телефона, а днес предупредиха Милер, че ако той в тридневен срок не открие беглеца, ще го викат в Берлин на специален разговор. Началникът на есесовската служба добре разбираше какво означава за него такова повикване — в най-добрия случай ще го разжалват и ще го изпратят като редник на Източния фронт. Никакво позоваване на заслуги по време на преврата няма да му помогне.

Късно вечерта Милер се обади по телефона на Хенрих: той трябваше да се срещне със старши лейтенанта!

— А няма ли да е по-добре сутринта? Много съм изморен и ми се спи.

— Аз ще пристигна само след пет минути и няма да ви отнема много време! — молеше се Милер.

— Добре, елате!

Видът на началника на есесовската служба беше жалък. Къде изчезнаха неговата надменност, перченето и високомерието му, черти, които се добиват заедно с професията и които с течение на времето се превръщат в основни свойства на характера.

— Хенрих, само вие можете да ме спасите!

— Аз?

— Именно вие! Днес получих от генерал Бертхолд лично предупреждение. Ако в тридневен срок не намеря този проклет Шение, ще ме викат в Берлин на специален разговор. Вие знаете какво означава това, нали?

— Досещам се!

— Моля, ви, пишете на генерала да ми дадат поне една седмица срок! Никога няма да забравя тази услуга. Може да дойде ред и аз да ви потрябвам!

— Това ли е всичко? И за това ли дойдохте посред нощ?

— За вас, Хенрих, това е дребна работа, но за мене е цялата ми кариера, а може би и животът ми!

— Утре сутринта ще ви дам писмо до татко, вие сам ще го пуснете.

Милер дълго стиска ръката на Хенрих.

През нощта валя дъжд и набелязаният от вчера план трябваше да се отложи. Необходимо бе да се почака, докато земята малко поизпръхне. Хенрих използува времето и седна да напише обещаното писмо до Бертхолд. Този път той беше съвсем кратък. Като съобщаваше накъсо за участието си в търсенето, той молеше генерала да вземе пред вид сложната обстановка и да удължи срока с още една седмица.

Без да запечата писмото, Хенрих го предаде на Курт със заповед веднага да го занесе на Милер.

— Когато се върнеш, помоли госпожа Тарвал или госпожица Моника да ни приготвят храна за път.

— Госпожицата вече два дена лежи болна…

— Много лошо, Курт, защо не ми каза още вчера това? Аз й създадох такава грижа, когато бях болен, а сега, когато тя легна, дори не я навестих.

— Много късно се върнахме вчера, господин старши лейтенант!

— Тогава ще направим така: аз за петнадесет минути ще се отбия при госпожицата да се извиня за своята небрежност, а ти занеси писмото и се готви за път.

— Ще изтичам за миг! Докато се върнете, господин старши лейтенант, всичко ще бъде готово.

Курт не мислеше, че ще му се наложи да се забави много повече, отколкото предполагаше, и то по съвсем неприятна работа.

Като получи писмото, Милер не освободи Курт, а му заповяда да почака.

— Вашето презиме е Шмид? Курт Шмид? Да? — попита Милер, след като прочете, запечата и даде писмото да бъде веднага изпратено.

— Тъй вярно!

— Преди това вие служили ли сте в ротата на старши лейтенант Фелднер?

— Тъй вярно!

— Знаете ли, че вашият бивш командир сега лежи в болницата тежко ранен?

— Тъй вярно!

— Откъде знаете това?

— Каза ми старши лейтенант фон Голдринг.

— А кога за последен път видяхте старши лейтенант Фелднер?

— В Бонвил, в деня, в който си тръгнахме насам, в стаята на старши лейтенант Голдринг.

— Старши лейтенант Фелднер говори ли с вас?

— Да. Той ми заповяда да предам на старши лейтенант фон Голдринг номера на влака и часа на тръгването.

— Кой номер и кой час ви бяха казани?

— Не помня!

— А когато съобщихте това на старши лейтенант Голдринг, в стаята му имаше ли външни хора?

— Не — твърдо отговори Курт, макар и добре да помнеше, че в това време в стаята беше Моника.

— Добре, свободен сте, аз ще поговоря със старши лейтенанта за това. За нашия разговор на никого няма да казвате. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

На връщане към хотела Курт не вървеше, а тичаше. Безпокоеше го не само мисълта, че закъсня. Защо Милер го разпитва за Фелднер? Защо толкова се интересува имало ли е външни хора в стаята? Нима той подозира в нещо Моника? Госпожица Моника и този влак? Глупости! Курт гореше от нетърпение да разкаже всичко на старши лейтенанта и беше много разочарован, че го няма в стаята. Измина половин час, час, а старши лейтенантът все още не се връщаше.

Посещението на Хенрих неочаквано се удължи.

Моника бе се простудила и госпожа Тарвал й забрани да става от леглото. Като чу гласа на Хенрих отвън, девойката силно се развълнува. Нима майка й ще му разреши да влезе? А защо да не разреши? Затова, че лежи в леглото? Но тя е болна и съвсем естествено е Хенрих да дойде на свиждане, нали тя дежуреше до главата му след аварията с мотоциклета.

Хенрих се направи, че не забелязва нито вълнението, нито смущението на девойката. Той се държеше непринудено както всякога и Моника веднага забрави съмненията си. Тя беше така щастлива, че той е тук, че разговорът им върви свободно и естествено, че той й се любува.

Та и трудно беше да не се любува на Моника. Къдравите й коси като венец обкръжаваха главата й. На фона на бялата възглавница те като че ли бяха красива черна рамка, в която бе поставена прелестна женска главица.

— Моника! Днес вие сте чудно красива.

— Вече втори път казвате това!

— И сигурно ще го кажа и трети път.

— Майко, слушаш ли, присмиват се на дъщеря ти — извика Моника в съседната стая, където шеташе майка й.

— На тебе? Никога няма да повярвам! — появи се на прага госпожа Тарвал с пълна чиния грозде в ръка.

— Аз казах на госпожицата, че днес тя е особено красива.

— О, белият цвят много й отива! Да бяхте я видели при конфирмацията. Един момент, ей сега ще ви покажа снимката от конфирмацията й.

— Ето, бароне, погледнете — госпожа Тарвал подаде на Хенрих голям албум, отворен на страницата, където бе поставена снимката на Моника от деня на конфирмацията.

Хенрих погледна и едва не извика. Госпожа Тарвал доволно се усмихна — тя беше уверена, че ликът на дъщеря й напрани такова силно впечатление и тържествено поглеждаше ту Моника, ту Хенрих. А той не сваляше очи от снимката. Той беше потресен от това, което видя. Даже и той, обучен и свикнал на всички изненади, едва сдържаше вълнението си. И не красотата на малката Моника го удиви, макар че девойката, цяла облечена в бяло, беше действително прелестна. Хенрих беше поразен от друго. Наред с Моника стоеше — кой би могъл да предположи! — Пол Шение! Положително това е той, не греши.

— Затова, че вие досега не сте ми показали това чудо, Моника, аз ви глобявам и глобата ще платите веднага.

— Зависи каква ще бъде глобата!

— О, тази глоба трудно ще платите! Аз искам да ми разкажете за всички, които заедно с вас са снети на тази снимка.

— Тогава седнете ето тук на дивана, за да мога да виждам — усмихнато каза Моника.

Хенрих започна да прелиства албума. Моника даваше ту шеговити, ту сериозни пояснения към всяка снимка. Заинтересувана от тази игра, госпожа Тарвал също приближи своя стол до кревата. Като видя снимката на юношата в униформа на войник от френската армия, Хенрих се удиви — това беше един от двамата маки, които той срещна на платото.

— Моят син Жан, изчезнал безследно — поясни госпожа Тарвал и се усмихна. Хенрих погледна жената в очите и разбра — тя всичко знае. Ето къде се корени причината за нейните симпатии към него!

Като прелисти целия албум, Хенрих се убеди, че няма в него отделна снимка на Пол Шение. В албума имаше празни места, очевидно са го прочиствали и са извадили част от снимките.

Наложи се отново да се върне към снимката, направена в деня на конфирмацията.

— Сега, когато вече се запознах с всички ваши роднини и приятели, хайде да видим дали ще мога да позная кой е фотографиран с вас в този ден?

— Обаче внимавайте, аз не съм толкова добра, колкото мислите, и също ще измисля глоба. Познайте коя е тази?

— Това е вашата баба, госпожице! А това сте вие, госпожо Тарвал. До вас е синът ви Жан… Чакайте, малко да си помисля. А, да, тази млада и красива жена е вашата сестра Луиза, госпожо. А този мъж, който стои до Моника, не мога да си спомня кой е. Интересно! Такива физиономии обикновено се запомнят… енергични, волеви… Бас държа, че портрета му не съм срещал в албума!

— И не е чудно, Моника унищожи снимките му! — сърдито произнесе госпожа Тарвал.

— Майко!

— Остави тая работа! От барона аз няма какво да крия! Аз така съм уверена във вашата порядъчност, господин Голдринг, че мога напълно да ви се доверя — това е мъжът на сестра ми Луиза, Андре Ренар.

— Той загина — бързо прибави Моника.

— Не загина, а безследно изчезна. Разбирате ли…

— За господин Голдринг съвсем не е интересно да знае какво е станало с всеки наш родственик — девойката се опита да прекъсне майка си.

— Напротив, мене много ме заинтересува неговата история! Как така човек може безследно да изчезне?

— О, сега е възможно! — госпожа Тарвал печално поклати глава.

— Майко! — извика Моника, но госпожа Тарвал продължаваше с упорството на човек, който е решил въпреки всичко да се доизкаже докрай.

— Аз, разбира се, също съм за това да се внимава и не се реших да взема Луиза при мене, даже и не си пишем с нея. Но да отида поне за един ден до майка си и сестра си бих могла! Това няма да направи впечатление, понеже те живеят близко — в село Ла Травелса. Но самата Моника никога не е ходила там и мене не пуска. Дори и снимките на горкия Андре унищожи. Но кажете харесва ли ви чак такава предпазливост?

— Харесва ми — твърдо каза Хенрих.

— Ето, виждаш ли, майко!

— Аз също ви съветвам да отложите заминаването при сестра ви в това село…, забравих как се казваше…

— Ла Травелса — подсказа му госпожа Тарвал.

— Та вие не знаете какво е станало с Андре Ренар. Възможно е да го търсят и ще се заинтересуват от неговите близки. Да му помогнете все едно вие не можете.

— Благодаря, господине, за съвета! Яжте, моля ви се грозде, погледнете какъв хубав грозд!

— Не ме изкушавайте, аз и без това дълго се заседях. А ми предстои дълъг път.

Като си взе довиждане с майката и дъщерята, Хенрих излезе.

„Андре Ренар. Село Ла Травелса“ — повтаряше си той наум и слизаше по стълбите.