Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Година
- 1954 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ангел Каралийчев. Български народни приказки
Издателство „Народна младеж“
История
- —Добавяне
- —Корекция
Злодеите от кръчмата „Последен грош“
Коя е тази кръчма, издигната на същото място, където някога имаше чешма с два чучура и четири каменни корита? Над вратата бяха сложили надпис:
Питиепродавница и гостоприемница „ПОСЛЕДЕН ГРОШ“ на Братя Върбанови
Един уморен пътник с тояжка на рамо и торбичка на тояжката спря пред вратата, прочете надписа и почука три пъти.
Никой не му отговори. Тогава той отвори вратата, боязливо влезе в кръчмата и спря до вратата. Остави торбичката и тояжката си в къта.
Най-големият брат, застанал зад тезгяха, със запретнати ръкави сплескваше наденици с едно шише и ги нижеше на върлина.
Средният брат броеше жълтици в калпака си и свирукаше.
Като видя пътника, най-големият направи с глава знак на средния — да отнесе жълтиците вътре. Средният влезе в съседната стая. Там между две легла имаше каца, вече пълна догоре с жълтици. Монетите грееха като разровена жар. Средният брат изсипа жълтиците в кацата, излезе пак, затвори след себе си вратата и завъртя ключа.
— Какво искаш, дядо? — обърна се той към пътника.
— Аз ли? От дълъг път ида, затуй ожаднях. Доколкото си спомням — тука имаше една чешма, която…
— Имаше — прекъсна го средният брат, — но вече я няма.
— Моля ти се — приближи се към тезгяха пътникът. — Налей ми чашка вода!
— Ние вода не продаваме! — обади се оня, който мачкаше надениците.
— А какво продавате?
— Винце.
— Как го давате, може ли да попитам?
— Жълтичка за паничка!
— Ами като нямам пукната пара! — завайка се пътникът.
— Щом като нямаш пари — няма и да пиеш вино! — викна сърдито най-големият, а средният приближи до пътника, подаде му торбичката и тояжката и го изтика навън:
— Хайде, махай се от тук!
— Къде ще ида? — попита пътникът. — Вече мръкна.
— Иди в гората. Там има вода, колкото щеш!
— А вълците? Нали ще ме изядат!
— Нека те изядат. С тебе няма да се свърши светът. Един сиромах по-малко!
Изхвърленият пътник, който беше същият оня странник, дето бе превърнал водата във вино, поклати замислено глава, обърна се, дигна десница и бавно изговори:
— От чешмата да потече пак вода, а в кацата всичките жълтици нека се превърнат на трици.
И бързо навлезе в гората.
Подир малко над горските върхари се зададе орлицата с железния ковчег. Тя беше много уморена и едвам размахваше крила. Като наближи кръчмата, птицата се спусна надолу и кацна на поляната. Ковчегът тупна в меката трева. Вратицата му се отвори и от вътре излезе най-малкият брат. Подире му скочи Златушка с кошничката.
Юнакът се изправи пред орлицата, стори дълбок поклон и рече:
— От сърце ти благодаря, птицо крилата! По-нататък аз знам пътя за бащината къща.
А Златушка сне от шията си мънистеното герданче и го наниза върху шията на орлицата.
— От мен за спомен! — извика тя.
— Бъдете честити до края на живота си! — благослови ги орлицата и раздвижи крилата си.
— А как ще се върнеш до Долната земя, когато всичката вода и всичките хлябове се свършиха? — попита я най-малкият брат.
— Не ми трябват вече — отговори птицата — нито вода, нито хляб, нито месо! Надолу пътят е лек. Додето на небето изгреят първите звезди — ще бъда при орленцата си. Прощавайте!
И тя потегли назад по същия път.
Най-малкият брат влезе в кръчмата.
Като го видяха, двамата големи си глътнаха езиците.
— Откъде идеш? — попита най-големият.
— От Долната земя, ей сега пристигнах.
— Какво направи?
— Убих ламята, а вие?
— Ние… ние… те чакаме — отвърна средният.
На прага стъпи и Златушка. Като слънце грейна лицето й.
— А туй момиче отдека е? — загледа се най-големият брат в момичето.
— То е долноземка. Годеничка ми е! — усмихна се най-малкият и се обърна към Златушка: — Пристъпи, Златушке, да те видят моите по-големи братя.
Златушка нерешително направи две-три крачки, а най-големият сръга средния:
— Наточи вино да почерпим гостите!
Средният грабна една дамаджана и затрополи надолу по стълбата, която слизаше в зимника. Само след два-три мига изпод земята се чу гласът му:
— Батеее! От чешмата тече водааа! — крещеше той, сякаш го беше ухапало бясно куче.
— Водааа!? — развика се и най-големият. — Я опитай дали е вода!
— Опитах, два пъти опитах! — пак екна долният глас.
— Ами сега какво ще правим? — удари се по челото най-големият.
— Нищо — рече най-малкият, — ще си идем у дома, да зарадваме стария.
През същата нощ, когато месечината се появи над гората и посребри керемидите на кръчмата, двамата по-големи братя се измъкнаха крадешком. Най-големият носеше на гърба си чувал. В чувала пъшкаше нещо тежко.
Средният заключи вратата на „Последен грош“ и пусна ключа в джоба си, но ключът неусетно се изхлузи от съдрания джоб и падна пред прага.
Мълчаливо закрачиха двамата между дърветата.
Щом изчезнаха в пущинака, пред кръчмата изневиделица се появи странникът. Остави тояжката и торбата си на прага, наведе се, взе от земята ключа, дето го беше изтърсил средният брат, и отключи кръчмата. Пристъпи вътре.
Тогава от зимника се чу приглушеният писък на Златушка:
— Помощ!
Странникът отмести големия камък, с който беше затиснат капакът на зимника, и отвори подземието. От тъмнината се показа главата на Златушка. Странникът попита девойката:
— Къде ти е годеникът?
— Братята му го вързаха, натъпкаха го в един чувал, затъкнаха с кърпа устата му — да не вика, и го отведоха някъде, а мен затвориха в зимника.
Странникът я хвана за ръката, изтегли я горе и рече:
— Върви подире ми! И недей се плаши! Всичко ще се нареди тъй, както трябва.
В същото време двамата тъмни братя вървяха по една светла горска пътека. Дърветата, притаили дъх, се давеха в безмълвие. Нито един лист не шумолеше. Като стигнаха до едно кухо дърво, поломено от гръмотевица, средният прошепна:
— Бате, тук е вълчото вървище. Пущай чувала! Щом месечината се потули зад облак — от пещерите ще изскочат гладните вълци и ще го намерят.
Най-големият изръмжа на най-малкия си брат:
— Сега вече ще се отървем от теб! Вълците ще те разкъсат!
А средният се наведе, извади кърпата от устата му и добави:
— Дишай, не искам да се задушиш и да издъхнеш, преди да дойдат вълците.
И двамата злодеи поеха назад тичешком.
— Какво зло съм ви сторил, мили братя, че ме оставяте на вълците? — викна най-малкият брат.
Никой не му отговори.
Месечината, потресена от престъплението, бързо потъна зад един облак. Наблизо зави глутница вълци. Между дърветата се появиха святкащи алчни очи.
— Свърши се с мен! — простена най-малкият брат, захвана да се гърчи и направи отчаяни усилия да се отвърже, но въжетата бяха стегнати донемайкъде.
Вълците приближиха. Но тъкмо когато един грамаден звяр направи скок към вързания, измежду дърветата се втурна странникът. Той замахна с тояжката си, удари вълка по главата и викна:
— Циба!
Вълкът заскимтя като куче, укроти се бързо, обърна се назад и подви опашка. Тръгна към пещерите. Подире му се повлече цялата глутница.
Златушка се наведе над годеника си и чевръсто развърза ръцете и краката му.
Потресен от злодеянието, най-малкият погледна с безкрайна благодарност странника и го попита:
— Защо ме оставиха моите братя на зверовете?
— Твоите братя не са добри хора. Искаха да откраднат кошничката със златните ябълки и годеничката ти. А като се върнат вкъщи — смятаха да излъжат баща ти, че те са убили ламята, за да получат имота му. Но който копае яма за ближния си, сам пада в нея.
— А какво ли стана с магарето ми? — досети се изведнъж най-малкият.
— Нищо му няма. За да не му дават овес, кръчмарите го натикаха в гората, да го изядат вълците, но то не се предаде, а захвана да троши зъбите на зверовете с подковите на задните си крака. И стана тъй, че наместо магарето да бяга от зверовете — те офейкват, щом го зърнат в гората. Скитори из храсталаците, сутрин яде малини, а вечер — боровинки. Като се сети за тебе, захваща да реве тъй, че цялата гора кънти от гласа му.
Най-малкият се хвана за главата и се замисли дълбоко. Магаре клепоухо, а пък у него има повече човещина, отколкото у братята му.
Странникът съблече абичката си и я постла на тревата.
— Легнете си — покани той и двамата — да поспите, защото сте много уморени. Виждам, че очите на Златушка се затварят за сън.
Най-малкият и Златушка се търкулнаха върху постланата дрешка и заспаха като заклани.
Тогава странникът извади от торбичката крилете, намести ги на раменете си, хвана тихичко юнака с дясната ръка, Златушка — с лявата и полетя:
над горските върхари, позлатени от лунната светлина,
над реките, заглъхнали в нощен покой,
над езерата и моретата,
над най-високите планински върхове —
към родното село на тримата братя.
След потайна доба крилатият старец се върна, намери магарето заспало пред самите бърлоги на вълците, хвана го за ушите и го издигна към месечината.
Пренесе и него.