Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (18)

Юнакът и Златушка бягат от двореца

На връщане от бойното поле най-малкият брат обори глава и дълго премисля кое беше накарало дърветата да се дигнат и да му се притекат на помощ в онзи страшен миг, когато мечът му се строши. Нищо не можа да измисли, а работата беше много проста: нали сутринта царят му бе поръчал да вземе една главня и с нея да запали гората, а юнакът не рачи да изгори нито вековните дървета, нито лековитите билки, нито птиченцата в гнездата. Птиченцата в царската градина, които бяха чули поръката на Патаран и отговора на юнака, бързо бяха отлетели към ламското свърталище и разказали всичко на дърветата. Тъй че гората знаеше кой е нейният закрилник.

Ожаднелият кон неусетно отнесе юнака от бойното поле на чешмата, протегна шия и почна да смуче от първото корито. Орлетата отдалеч видяха своя спасител, подадоха главичките си от гнездото и радостно запляскаха с крилца.

Юнакът ги попита:

— Къде се дяна ламята? Никъде не виждам туловището й!

Орлетата изчуруликаха задружно:

— Глутница вълци я разнесоха през нощта.

Тогава най-малкият брат си рече: „Ламята е погубена и синът й никога не ще се изправи на краката си. Кошничката със златните ябълки е в мои ръце. Тъй че работата ми на Долната земя е вече свършена. Трябва да си ида у дома“.

И като сне калпака от главата си, взе перото, подхвърли го нагоре и извика:

— Да ми дойде орлицата!

Перото литна като стрела и преди конят да откъсне главата си от ледената вода, тъмен облак забули площада.

Орлицата се спусна стремително и кацна върху най-горната плоча на чешмата.

— Какво искаш, юначе? — попита тя.

— Искам да ме изнесеш на Горната земя, защото няма какво повече да правя тук.

— Ще те изнеса, но за път ще ми трябват девет пещи ръжен хляб, девет печени крави и девет бурета с вода. Яденето и пиенето трябва да наместиш в един ковчег със стоманена гривна на капака. Пътят е дълъг и труден, много ядене ще ми трябва. Когато река „Га!“ — ще ми даваш порязаница хляб и къс кравешко месо, а река ли „Пиу!“ — ще ми даваш вода. До утре всичко да бъде готово!

Юнакът отвърна:

— Ще бъде!

И препусна коня си към царския дворец. Стражите, които вардеха пред високата порта, му сториха път. Той скочи от коня и изтича по стълбите. Влезе в готварницата.

Там го посрещна Златушка:

— Всичко научих — почна да бъбри тя, — братята ми вече са се прибрали вкъщи при мама. Тя, горкичката, се е стопила от радост. А пък аз, докато те чаках, уших една копринена риза.

И като разпери пред момъка ризата, украсена с пъстра шевица, девойката я метна на рамото му.

— За тебе е! Да ти е честита!

— Ръцете ти са златни като името ти! — похвали я юнакът.

Златушка се изчерви и почна да нарежда трапезата. Додето слагаше паниците и лъжиците, един хляб се търкулна сам от полицата, подскокна на масата и спря пред Златушка. Но тъкмо когато момичето посегна да го разреже, някой блъсна силно вратата и на прага се показа Вейхайвей — настръхнала като оса. Тя изгледа юнака и Златушка, които бяха седнали един срещу друг, хвана се за сърцето, строполи се на пода и захвана да рита:

— Ах! Ах! Ах! Той вечеря с друга жена! Пръстенът! Веднага да ми върнеш пръстена!

Юнакът скочи, отиде до солницата, бръкна в нея, извади пръстена на Вейхайвей и го хвърли в очите й:

— НЎ ти пръстена! Стига си ревала!

Сетне се обърна към Златушка:

— Хайде да си ходим, пиленце! Този дворец не е за нас. В него ще се задушим.

Хвана я за ръката и я изведе тичешком от двореца.