Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (1)

1

Преди с брат ми да открием странното малко същество под мивката, си бяхме нормално щастливо семейство. Всъщност трябва да кажа, че бяхме големи късметлии.

Но късметът ни бързо се изпари, след като извадихме съществото от мрачното му скривалище.

Тази тъжна, страшна история започна в деня, в който се преместихме.

— Пристигнахме, деца — татко радостно натисна клаксона, докато завивахме на ъгъла на Мейпъл Лейн, за да спрем пред новата ни къща. — Готова ли си за голямото преместване, Кити Кет^[1]?

Единствено на татко позволявам да ми казва Кити Кет без последствия. Истинското ми име е Катрина (гадост!) Мъртън, но само учителите ме наричат Катрина. За всички останали съм Кет.

— Да, татко! — извиках аз и изскочих от колата.

— Джаф! Джаф! — Килър^[2], нашият кокер шпаньол, излая сякаш да покаже, че е съгласен и ме последва на тротоара.

Даниел — шантавият ми по-малък брат — даде името на кучето. Що за тъпо име! Та Килър се страхува от всичко. Единственото нещо, което може да унищожи, е гумената си топка!

С Даниел вече много пъти бяхме минавали с колела покрай новата ни къща. Тя е само на три преки от там, където живеехме до този момент — Източната главна улица.

Все още не можех да повярвам, че ще живеем тук. Винаги съм си мислела, че предишната ни къща е доста голяма. Сегашната е направо огромна! На три етажа, построена върху малко хълмче, с масленожълти капаци на прозорците, а те са поне дузина. Цялата къща пък е заобиколена от широк плочник. Предният двор е голям май колкото футболно игрище.

Това не е къща — това е цял палат!

Добре, де — почти палат. Огромна, но не съвсем красива къща. Според мама обаче е „удобна като стара обувка“.

Всъщност къщата изглеждаше наистина мръсна и стара. Някои от капаците бяха провиснали, тревата трябваше да се окоси и въобще всичко изглеждаше покрито с два пръста прах.

Но както каза мама — „Нищо особено — просто й трябва хубаво почистване, малко боя и няколко удара с чука“.

Мама, татко и Даниел слязоха от колата и всички застанахме въодушевено загледани в къщата. Най-сетне щях я видя и отвътре!

Мама посочи втория етаж.

— Виждате ли големия балкон? — запита тя. — Това е нашата стая с баща ви. Стаята до нея е на Даниел.

После леко ме стисна за ръката.

— Малкото балконче е пред твоята стая, Кет — мама направо грееше.

Ще си имам моя собствена малка тераса! Обърнах се към мама и я прегърнах.

— Вече я харесвам — прошепнах в ухото й.

Естествено Даниел веднага започна да мрънка. Той е на десет години, но обикновено се държи така, сякаш е на две.

— Защо стаята на Кет е с балкон, а моята — не? — проплака той. — Не е честно! И аз искам балкон!

— Такъв е животът, Даниел! — промърморих аз. — Мамо, кажи му да млъкне. Не заслужавам ли нещо за това, че съм с две години по-голяма!?

Добре, де — почти с две години. Без четири дни.

— Тихо, деца! — заповяда мама. — Ти, Даниел, нямаш балкон, но също получаваш нещо хубаво — легло на два етажа. Така че Карло може да остава да спи вкъщи, когато си поискаш.

— Супер! — извика Даниел. Карло е най-добрият приятел на Даниел. Винаги са заедно и винаги се закачат с мен.

Даниел е добър — през повечето време. Но винаги иска да е прав. Татко го нарича „Господин Многознайко“. А понякога му казва „Човешко торнадо“, понеже тича като вихър и след него остава невъобразима бъркотия.

Аз повече приличам на татко — някак си съм по-спокойна и тиха. Е, общо взето спокойна. И двамата обичаме една и съща храна — лазаня, туршия от чесън и сладолед с какаови парченца.

Даже на външен вид приличам на татко — висока, слаба с много лунички и червеникава коса. Обикновено връзвам косата си на опашка. Е, татко няма много коса, за която да се грижи.

Даниел прилича повече на мама. Права светлокафява коса, която винаги пада върху очите му и както мама казва — има масивна фигура (тоест изглежда набит).

В онзи ден Даниел определено беше Човешко торнадо. Изтича на голямата зелена ливада и започна да се върти в кръг.

— Огромна е — извика той. — Гигантска е. Това е… това е… суперкъща!

После се стовари на тревата.

— А това е супердвор! Ей, Кет, виж ме — аз съм Супер Даниел!

— Ти си супертъп — отвърнах и разроших косата му с две ръце.

— Я, престани! — изкрещя Даниел. После извади своя суперводен пистолет и напръска тениската ми отпред. — Хванах те — обяви той. — Ти си мой пленник!

— Да имаш да вземаш! — отвърнах аз и дръпнах водния му пистолет. — Дай ми пистолета! — заповядах му аз и дръпнах по-силно. — Пусни го!

— Добре! — ухили се Даниел. Пусна пистолета толкова рязко, че политнах назад и… паднах на тротоара.

— Колко си кьопава! — разхили се Даниел.

Знаех как да му го върна. Стрелнах се по стълбите към плочника.

— Ей, Даниел — извиках. — Аз първа ще вляза в новата къща!

— Няма да стане! — възкликна той и се понесе нагоре по ливадата. Метна се върху стъпалата и ме хвана за глезена. — Пръв! Пръв!

Точно в този момент на входната алея се появи татко с кашон, на който пишеше „Кухня“. След него вървяха двама носачи, крепейки големия ни син диван.

— Ей, я престанете да се мотаете! Днес с майка ви наистина имаме нужда от помощта ви. Затова и ви позволихме да пропуснете училище — извика той. — Даниел, разходи Килър, нахрани го и му дай вода! Кет, наглеждай Даниел! А също — почисти кухненските шкафове отвътре! Разбра ли? — добави татко. — Майка ти иска веднага да започне да подрежда чиниите и тенджерите.

— Разбира се, татко — отвърнах аз. Видях Даниел да тършува в кутия, оставена на тревата. На кутията пишеше „Карти и комикси“.

— Ей, къде е кучето? — викнах му аз.

Той повдигна рамене.

— Даниел! — смръщих се аз. — Никъде не виждам Килър. Къде е?

Той върна тесте бейзболни карти в кашона.

— Добре, добре, ще го намеря — промърмори, изправи се и тръгна към входната алея, като викаше кучето.

Веднага щом се скри зад ъгъла на къщата, аз се стрелнах към кашона с надпис „Карти и комикси“ и го претършувах. Както очаквах, малкият негодник беше откраднал някои от моите комикси.

Мушнах ги под мишница и тръгнах към кухнята да чистя шкафовете. Изохках още на прага.

Шкафовете изпълваха всеки квадратен сантиметър на голямата светла стая! Въздишайки, измъкнах книжни салфетки и шише с препарат за почистване от кашон с надпис „Средства за почистване“ и започнах да бърша.

Търках, бърсах, търках, бърсах.

Това може да отнеме цяла вечност!

Когато свърших с първия шкаф, отстъпих крачка назад, за да се насладя на работата си. После коленичих пред шкафа под мивката.

Но нещо… нещо като леко проскърцване на стара дървена стълба ме накара да замръзна на място.

Какво е това, зачудих се аз, а сърцето ми ускори ритъма си.

Бавно отворих шкафа. Опитах се да надзърна вътре.

Отворих го още малко. И още малко.

Отново чух звука.

Сърцето ми вече биеше лудо.

Отворих вратата на шкафа още сантиметър.

И тогава то ме сграбчи.

Тъмна космата лапа.

И не ме пускаше.

Изкрещях.