Лавърл Спенсър
Кръстопът (4)

Глава четвърта

Почти всички полета в градчето вече бяха черни. Оставаше съвсем малко работа, докато се почисти земята с браните, които достигаха и до най-дълбоко скритите камъни, изравяха ги и ги оставяха да се белеят на повърхността.

В петък сутринта Джонатан се изправи, протегна се и каза на Арон:

— Тази вечер ще ходим при семейство Воленс. Ще дойдеш ли с нас?

Джонатан се чудеше защо миналата неделя Присила не дойде на закуска. Бе забелязал също, че Арон не беше ходил в тях повече от седмица. Усещаше, че нещо не е наред.

— Да, предполагам — отвърна брат му и спря, за да вдигне поредния камък. — За всички ни ще е добре да се поразсеем малко.

 

 

Съгласно местния обичай Мери изпече кейк, за да го занесе при първото си гостуване на семейството с новородено бебе. Също според обичая Клем Воленс слезе в избата си и донесе четвърт златисто домашно вино от глухарчета, за да почерпи гостите. Студенината между Арон и Прис остана незабелязана сред суетнята. В момента, в който седнаха около масата, Нелт се настани в скута на Арон. Непрестанното бърборене на детето бе добре дошло, защото запълваше празнината, която се отваряше между Арон и Присила всеки път, щом срещнеха очи. Тя го бе поздравила учтиво, но се постара, когато се настаняват, столът й да не е до неговия. Мери видя, че Прис отбягва погледа на Арон, но с надежда търсеше някакъв знак, че са се помирили, защото осъзнаваше от какво значение е това за нея.

Кора влезе в кухнята с бебето и го отнесе право при Мери.

— Искаш ли да го подържиш, Мери?

Кора се наведе над рамото й, за да покаже малкото съкровище.

— С удоволствие, ако майка ти няма нищо против.

— Разбира се — увери я Агнес, — след като родиш петото си дете, изпитваш само благодарност, когато някой друг иска да го подържи и да те отмени за малко.

Допирът до топлото малко създание й бе непривичен. Бебето лежеше притихнало макар че бе будно.

— Как се казва?

— Джеймс — отвърна Нелт, — но като порасне малко, ще му казваме Джими. — Не е ли сладък?

Макар че не бе много убедена, Мери отвърна:

— Той е изключително красив, Нелт.

Тя не бе свикнала да говори на новородените и щеше да се почувства неловко, ако се бе опитала да го стори пред всички, но колкото по-дълго държеше Джими, толкова по-приятно се чувстваше. Той беше съвсем мъничък и лежеше спокойно в ръцете й. Миризмата, която се носеше от него, беше непозната и приятна и нямаше нищо общо с тази на котките от плевнята, след като бяха пили прясно мляко. Той размърда крачета под одеялото и я ритна лекичко в корема. От време на време върхът на езичето му се показваше през розовите устица и тя не можеше да повярва колко е мъничък и колко нежни са ушичките и ноктите му.

Както винаги мъжете говореха за времето и сеитбата — тези неща бяха на първо място в съзнанието им по това време на годината. До края на май трябваше да са привършили със сеитбата.

— Не зная дали тази година ще успея да приключа навреме — рече Джонатан, — но Мери каза, че ако не смогна, ще помогне на Арон да довърши сеитбата вместо мене. В края на месеца ще взема влака до Минеаполис за изложението на рогат добитък.

Мери го погледна и се уплаши, когато осъзна за какво говори той. Изложението на добитъка… бикът… но те бяха обсъждали това преди толкова време. Скоро не се бе сещала. Усети как през нея сякаш преминава ток.

Той имаше намерение да я остави сама с Арон. Защо Джонатан не бе поговорил отново с нея за пътуването? Защо разказваше на всички тук за плановете си и по този начин ги поставяше пред свършен факт?

Мери хвърли поглед към Арон и той осъзна, че откакто тримата бяха разисквали заминаването миналата зима, Джонатан повече не бе разговарял с нея. По смръщените му вежди тя се досети, че той е наясно с плановете на Джонатан и те никак не му допадат.

Бебето бе заспало и Прие го отнесе в люлката му, но се върна от горния етаж във всекидневната и засвири на пианото. Ставаше късно и Арон знаеше, че скоро ще трябва да си тръгнат. Ако искаше да разговаря с нея, сега бе най-подходящият момент. Той стана и Нелт го последва, но Агнес прати сина си на горния етаж, за да се приготви за лягане. Арон изпита благодарност.

Когато влезе в гостната, Присила беше с гръб към него. Той застана зад нея и постави ръце на раменете й, но тя продължи да свири, като натискаше педалите и пианото издаваше гръмки звуци, които заглушаваха гласа му.

— Трябва да поговорим — рече той.

— Аха — бе единственото, което произнесе тя.

— Докога ще продължаваш да се държиш така?

— Не желая да разговарям с теб, нито пък да те виждам.

— Обърни се и ме погледни, когато изричаш това.

— Все едно е дали те гледам, или не.

Арон я дръпна за раменете. Тя се обърна на въртящия се стол и го погледна. Гласовете в кухнята утихнаха. След това шумът от скърцането на столове подсказа на Арон, че се подготвят за тръгване. Той понижи глас:

— Ще излезеш ли навън, за да обсъдим това като двама зрели хора?

— Не. Трябва да помогна на мама да приготви децата за лягане.

— Добре, щом така искаш — отстъпи той, — но утре ще дойда да те взема за танците.

— Ще отида с Уили.

— Тогава следващата събота.

— Не си губи времето, Арон — сухо рече тя.

— Добре, нека засега бъде както ти искаш. — Той се присъедини към останалите на вратата, за да пожелае лека нощ на Клем и Агнес.

По пътя към къщи се чувстваха неудобно. Колата бе идеална за двама, но за трима беше прекалено тясна. Арон седеше на една страна в ъгъла, с ръка протегната върху облегалката, за да освободи място за Мери. Тя беше принудена да се притисне до него. Кракът му се допираше в нейния. До днес винаги бяха пътували по този начин, без да им прави впечатление, но сега нещата се бяха променили.

Малко по-късно в леглото Мери се обърна към Джонатан:

— Не знаех, че имаш намерение да ходиш на изложението за добитък.

— Миналата зима си говорихме за бика — напомни й той.

— Да, но това беше преди.

— Искаш да кажеш, че не желаеш вече да го купувам ли?

— Не, разбира се, но трябва ли да отиваш чак до Минеаполис?

— Трябва, ако искам да взема чистокръвно животно.

— Виждам, че си твърдо решен да заминеш.

— Аха.

— Кога тръгваш?

— До пет седмици.

Тя разбираше колко силно е желанието му да купи първия си бик, но също така знаеше, че пътуването идеално съвпада и с другите му планове. Не можеше да допусне той да си въобразява, че докато го няма, всичко ще стане така, както го е намислил.

— Зная, че много силно искаш да притежаваш това животно, Джонатан и мнението ми все още е същото както миналата зима. Ще помогна на Арон, ако все още не сте приключили със сеитбата, така че можеш да тръгнеш, но не очаквай да се прибереш у дома и да ме завариш променена, защото няма да бъда.

— Добре, Мери, ще почакаме и ще видим.

Тя имаше усещането, че нещата се изплъзват от ръцете й, също както когато беше малка и се опитваше да хване семенцата, които летяха от кленовите дървета. Бяха й казали, че е на късмет да ги хванеш, преди да са достигнали земята, но точно преди да докоснат дланта й и да ги стисне, те се изплъзваха и отлитаха настрани. Сега събитията пак се развиваха без нейно участие, а тя се чувстваше безпомощна и нещастна. Смяташе, че Джонатан се е примирил с отказа им, но той явно бе предприел този нов ход със заминаването, за да осъществи плановете си. Тя бе сигурна, че пътуването му е свързано и с другата му цел. Предугаждайки това, Мери реши, че сега е моментът да се помири с него и да се опита да оправят отношенията си. Тя го бе отблъснала предишния път и следователно сега трябваше да направи първата стъпка.

— Джонатан, съжалявам, че бях студена с теб.

Нямаше нужда да казва нищо повече, защото от виното кръвта му бе кипнала. Той се обърна и я взе в прегръдките си. Точно преди да я целуне обаче, рече:

— Вярвам, че имаше причина.

Начинът, по който я любеше, й даваше сигурност. Тя изпита онова познато усещане за близост, което се бе изграждало седем години. Обаче когато се отпусна изтощен до нея и двамата знаеха, че тази нощ между тях имаше и нещо друго.

Тя бе изпълнена с отчаяние и неистовото желание да намали напрежението между тримата, а в Джонатан наново се бе възродила надеждата.

Пътуването и закупуването на бика действаха като лек на Джонатан. Животното символизираше всичко, което се надяваше да постигне, и той прекарваше часове, представяйки си как стада от безроги говеда обикалят наоколо и всичко това само защото е бил много предвидлив.

Този бик наистина щеше да бъде нещо велико.

През следващите седмици, докато сееше жито, овес и ечемик, Джонатан бе доволен, защото съзнанието му бе изпълнено с мечтите за животното. Арон, който насипваше семената в изкопаните бразди, искаше брат му да престане да си подсвирква поне за един ден, но той продължаваше, погълнат от работата си. Двамата се трудеха заедно, докато приключиха с житото и се преместиха на овеса. Работеха по цял ден и оставаха на полето до залез-слънце, вечер ги очакваха домашните им задължения. Усилената работа сякаш не се отразяваше на Джонатан, но когато дояха кравите в края на деня, Арон усещаше болка в ръцете си, защото изнежената му през зимата кожа сякаш изгаряше от кожените юзди, които дърпаше по цял ден. Този факт също допринасяше за това да не бъде особено предразположен към брат си. Все още продължаваше да се дразни от самодоволния му вид.

Пролетта неусетно бе настъпила и бе разкрила цялата си прелест. Горчивите листа на глухарчетата се нуждаеха от още малко време, за да станат сладки и готови за вино, на масата вече се сервираше див аспарагус, покрай поточетата поникна крес, а лечебното зарасличе трябваше да се обере и да се прибере за чай през следващата зима. Дори канавките се обагриха в цветове, когато индианският тютюн, полският джоджен и лютичетата цъфнаха отново. Вечнозелените дървета се отрупаха с плодове, дъбовете сякаш проговориха след дългото си мълчание, брястовете се обкичиха с цвят. В горите се появиха гълъбовите очички, трилиумите и калиите, след като вечнозелените дървета се отърсиха от снега.

Птиците стъкмяваха гнездата си. Катериците бързаха по своите дела. Лалугерите изчезваха под земята. В градината започнаха да се появяват крастави жаби и неотровни змии. Разделените по двойки мушитрънчета се завръщаха в гнездата си. Котките имаха котило някъде из хамбара и женската се появи отново отслабнала и отпусната. Кокошките кудкудякаха и упорито отказваха да стоят в полозите си, докато не усетеха пиленцата да мърдат под тях. Патиците лежаха по местата си и щяха да останат така, докато не вземеха яйцата им. Мери ги прибираше и внимателно ги пазеше, за да събере петдесетте, които й трябваха за лятото, когато отново щеше да ги постави под патиците и да им позволи да се грижат за тях, но междувременно всеки ден преглеждаше яйцата и ги пръскаше с вода така, както щяха да направят с човка и майките им.

Природата сякаш се възраждаше, а тримата, които живееха и работеха толкова близо до нея, усещаха бързината, с която всичко се развиваше.

В средата на май започна цикълът на Мери. Тя взе от къщата чисти парцали, като не си позволяваше това да я притесни. По средата на деня се върна за още парцали, изпра тези от сутринта и ги простря в гората зад къщата върху храстите със смрадлика. Никога не ги окачваше в двора на простора между брезите, защото смяташе, че е неестетично да висят там, тъй като петната по тях не успяваха да се изчистят напълно. Парцалите останаха разстлани върху алените пъпки на храсталака, които скоро щяха да разцъфтят, а Мери упорито продължаваше да си повтаря:

— Не ме интересува и се надявам Джонатан да знае това!

Мисълта обаче връхлетя неканена в съзнанието й: „След две седмици, когато той замине за Минеаполис, ще настъпи точно онзи момент от месеца, в който доктор Хаймс и аз вярваме, че… в който той вярва, че една жена може да забременее…“

Тя така и не успя да убеди Джонатан да се съгласи с онова, за което им говореше лекарят. Точно като при животните през този период в нея настъпваха промени. Отделни части от тялото й сякаш набъбваха и тя изпитваше прилив на нежност и чувственост, които й липсваха през останалото време. Никога не би могла да каже на Джонатан: „Виж, почувствай, че сега съм различна“, защото той винаги отказваше да повярва в тази теория, но пък дяволски добре знаеше, че тя вярва в нея и Мери се почуди дали съпругът й ще забележи парцалите, проснати върху храсталака и ще разбере какво предстои.

Смрадликата скоро щеше да се разлисти. Джонатан забеляза белите петна между червените пъпки и разбра какво се случва отново. Бе изслушвал съветите на Хаймс и бе живял с надеждите на Мери толкова дълго, че не му бе трудно да пресметне подходящите дни за зачеване и да ги съпостави с момента на заминаването си. Въпреки това не смееше дори пред себе си да признае значимостта на изчисленията си и затова промърмори:

— Глупости, стари глупако!