Лавърл Спенсър
Кръстопът (2)

Глава втора

Джонатан размишляваше най-добре насред полето. Тук откриваше емоции и изразителност, които, изглежда, му убягваха на всяко друго място. Сред природата можеше да се справи с всичките си проблеми. Двайсет и осем години бе живял на тази земя и тя никога не го бе предала. Понякога се чувстваше така, сякаш е създаден от нея — кърмен от нейните нектари, хранен от нейното жито и намерил удобство и уют сред вечното й плодородие. Когато се колебаеше за нещо, земята винаги му помагаше. Отблагодаряваше му се за всичко, което бе вложил в нея. Затова той й даваше най-доброто от себе си. Обработваше я с любов.

Докато се разхождаше в този пролетен следобед, той си мислеше колко лесно бе да пусне семе в нея и как без никакви усилия земята го възнаграждаваше за труда му. Далеч по-лесно му бе да помоли нея за ответ, отколкото Арон и Мери за онова, което възнамеряваше.

— Арон, какво мислиш за идеята да дариш мен и Мери с дете?

Изказани гласно, думите му прозвучаха добре. Да, беше идеално като начало. Не можеше да предположи какво щеше да се случи след това, но за него бе въпрос на живот и смърт да зададе този въпрос независимо от последствията. Щеше да подреди в съзнанието си всичките си аргументи и когато настъпеше моментът, щеше да знае точно по какъв начин да го направи.

През този ден обаче, докато думите все още бяха на езика му, моментът така и не дойде. Късно следобед той се върна от разходката си, но Арон все още не се бе прибрал у дома. Нямаше го и когато дойде ред на вечерните задължения. После, след като Джонатан приключи с доенето и се върна в къщата, Мери му каза, че го е видяла да пътува към града, и предполага, че е отишъл да повика доктор Хаймс за Агнес.

И така, тази нощ Джонатан си легна, без да зададе въпроса си, но през следващия ден непрестанно си го преповтаряше и той не излизаше от ума му. Привечер, когато и тримата седяха около голямата и стара маса, чиито крака в основата си приличаха на лапи, той бе напрегнат от мисълта, която не преставаше да го гложди.

Едно събитие му се притече на помощ. Агнес Воленс бе родила предишната нощ и както винаги след новини, свързани с раждания, Мери изпитваше странната необходимост да разговаря за това.

— Трябва да им отидем на гости. Може би към края на седмицата. — Тя шиеше нещо в скута си и не вдигна поглед.

Арон тъкмо бе загребал пълна шепа сладки. Погледна към нея и незабавно разбра каква е целта й.

— Нали нямаш намерение да се правиш на сватовница по време на посещението?

— Нищо подобно, Арон. Знаеш, че е израз на уважение да навестиш родителите.

— Не е, ако го направиш една седмица след раждането. Агнес най-вероятно ще е все още на легло.

— А има ли по-удобно време да им занесеш сладкиш?

Когато си наумеше нещо, тя не отстъпваше и той разбра, че колкото по-бързо се сдобри с Прис, толкова по-скоро Мери ще го остави на мира. Арон сви рамене и рече:

— Ще видим. Ти какво смяташ, Джонатан?

В този момент брат му реагира по възможно най-странния начин. Той се отдръпна, или по-скоро отскочи назад.

— Джонатан?

Мери не виждаше ръцете му, защото мушамата на масата ги скриваше от погледа й. Въпреки това бе сигурна, че той бърше длани в панталоните си.

— Нещо не е ли наред, Джонатан?

— Наред? — В гърлото му бе заседнала буца и той трябваше да се изкашля, преди да продължи: — Само това, че всички освен нас си имат деца.

Той не погледна към нея.

— Извинете ме… — Арон се изправи.

— Не, искам да ме изслушаш. — Джонатан хвана брат си за ръката, за да го възпре. — Трябва да кажа нещо и то засяга и двама ви.

Арон хвърли поглед към Мери, но тя продължаваше да се взира в ръкоделието си. Той седна отново на мястото си.

— Женени сме вече седем години, а все още нямаме деца.

— Мисля, че това е личен разговор и нямам право да се намесвам. — Арон отново понечи да се изправи, но брат му го спря:

— Остани.

Макар и неохотно, той се подчини и Джонатан продължи:

— Всички знаем какво се случи, когато бяхме деца. И двамата се разболяхме от заушки, Арон. Последствията при мен са… — той преглътна — искам да кажа, на всички ни е ясно, че не мога да имам деца.

— Не сме сигурни в това. Все още тая надежда — намеси се Мери.

— Е, аз вече не се надявам, а ти само се заблуждаваш — отвърна й той.

— Не е необходимо да я нараняваш — тихо изрече Арон, като си спомни за разговора им от предишната нощ.

— Това място се нуждае от деца, а аз не съм способен да ги създам. Но ти, Арон… ти би могъл да имаш деца. — Най-накрая го бе изрекъл. Преди да се е разколебал, Джонатан решително продължи: — Ти си единственият, Арон. Ти си ми брат. Виждаш, че имаме нужда от дете, нали? Никак не ми е лесно да те моля за това. — Той погледна към Мери. Ръцете й бяха неподвижни, а лицето й беше безизразно.

Арон загуби търпение:

— Вече наистина ми дотегна от това всички в околността да ме принуждават да се женя. Първо хората в града, след това Прис, след това Мери, а сега и ти Джонатан. И не стига това, че останалите настояват за брак, ами ти искаш да ти създам и наследник! Ако всички ни оставеха на мира, може би идеята повече щеше да ми се понрави, но все още не съм готов дори да се оженя за Прис, камо ли да имаме деца!

— Не говоря за теб и за Прис.

— За какво, по дяволите, говориш тогава?

Джонатан мъчително преглътна. Разговорът бе тръгнал зле от самото начало. Мери изглеждаше объркана. Той задаваше въпроса и заради нея. Искаше да направи това и за двама им, но как можеше да я накара да го проумее? Пот се стичаше по слепоочията му.

— Попитах те за какво говориш? — настоя Арон.

Трябваше да го каже — сега или никога.

— Говоря за теб и за Мери.

Тишината в кухнята се нарушаваше само от тиктакането на стенния часовник.

— Аз и Мери? — попита насмешливо Арон, сякаш не беше сигурен, че е чул добре. Не погледна към нея, но разбра, че не се е заблудил.

— Преди да кажете каквото и да е, трябва да ви обясня…

— Всемогъщи Боже! Да обясниш! Ако съм те разбрал добре, ще трябва да направиш нещо повече от това да дадеш обяснение. Ще трябва да се извиниш! — Арон бе скочил на крака. — Между мен и Мери няма нищо. Нищо! Чуваш ли ме, братле?

— Зная… — успя да промълви Джонатан, преди брат му да продължи:

— Мери ти е жена, човече! Твоя съпруга. По-добре я погледни и виж какво й причини през последната минута. — Арон посочи към нея с трепереща ръка. Тя се бе втренчила в мъжа си с широко отворени очи, а устата й конвулсивно потръпваше.

На Джонатан не му бе необходимо дълго да я наблюдава, за да разбере колко силно я е наранил.

— Защо, Джонатан? — най-сетне попита тя.

— Искам да имаме син, а вече не се надявам, че бих могъл да го създам. Сетих се, че двамата с теб заедно се разболяхме от заушки, Арон, но тъй като ти си четири години по-млад от мен, при тебе нямаше последствия и си помислих…

— О, не, няма да стане! — прекъсна го отново брат му. — Недей да хвърляш вината върху мен, Джонатан. Вярно е, че преболедувахме заедно и ти пострада повече от мен, но това не означава, че ти дължа онова, за което ме молиш.

— Не твърдя, че ми го дължиш. Знаеш, че не умея да се изразявам добре. Доста мислих върху това през цялата зима и тъй като видях, че с Присила много се сближихте, реших, че преди да се ожените…

Той отново бе прекъснат, но този път от Мери:

— О, Джонатан, мислил си за това цялата зима? През всичкото време си планирал как да ни го кажеш? — В очите й се четяха болка и объркване, които и двамата мъже не можеха да понесат и затова предпочетоха да сведат погледи. — Арон ти е брат. Аз съм ти жена. Забрави за обидата, която ни нанасяш, но помисли ли си какъв грях ще бъде? Помисли ли си го изобщо?

— Да. Молих се за това и с удоволствие ще приема цялата вина върху себе си, ако изобщо има такава. Но между теб и Арон няма нищо. Ти го каза, Арон, а и аз го виждам. Според Божиите заповеди грешно е да пожелаеш нещо чуждо.

— Не можеш да преиначаваш думите! Значи си ги прочел и си ги перифразирал така, за да излезе всичко праведно?

— Казах, че ще приема вината, Арон.

— Ще приемеш дявола! Няма да приемаш нищо, защото няма да има какво да приемеш! Никаква вина! Никакъв грях! Никакво бебе! Става ми смешно само като си помисля как изобщо си се надявал, че ще се съгласим. Как смяташ, че ще реагират консервативните жени от Моран Тауншип, ако една от тях се появи в църквата с копелето си на ръце? Помислил ли си изобщо как ще се отнесат с Мери?

— Те никога няма да разберат, че детето не е мое, Арон. Погледни ни. Не виждаш ли колко много си приличаме?

Детето ще има същите черти, които сме наследили от родителите ни. Никой няма да разбере, че е твое, защото ако прилича на теб, значи ще прилича и на мен. А аз ще казвам, че е мое, и то няма да е копеле.

Арон все още наблюдаваше брат си.

— Мисля, че единственото копеле тук си ти! — изкрещя той.

Мери се пресегна към него, докосна го по ръката и тихо, но твърдо заяви:

— Седни, Арон. Вече си причинихме достатъчно болка. Да не добавяме още, като изричаме думи, за които всички по-късно ще съжаляваме.

Арон седна, но гневът не го напусна.

— Джонатан — каза Мери, — никога не съм се оплаквала, че нямаме деца, и ако по някакъв начин съм те накарала да помислиш, че обвинявам теб, моля да ме извиниш. Това, което искаш от нас обаче, е грешно. Не е добро нито за мен и Арон, нито за теб. Как можеш да ни молиш за подобно нещо?

Джонатан преглътна. Искаше да й докаже, че го прави от любов.

— Мери — започна, като едва намираше думи. — Мери… аз… това е нещо, което исках да направя за теб, защото не можах да те даря с дете.

— За мен ли, Джонатан?

— Всяка жена трябва да има възможността… не виждах друг начин да ти дам това.

Очите й се насълзиха, а стомахът й се сви.

— Не бих помолил друг освен Арон — продължи Джонатан, — помислих си, че може да ме разбере и да го възприеме като добро дело, което да извърши за теб… и за мен.

— Но Джонатан, трябва да има любов преди… — Тя погледна към Арон и за пръв път се почувства неловко.

— Не е като да няма любов — възрази съпругът й, — а аз виждам колко ти е необходимо това, Мери. Виждам, че се нуждаеш от онова, което природата иска от теб. Нередно ли ще е, ако Арон ти го даде?

Брат му мълчеше, здраво стиснал зъби. Внезапно нещата, които си бяха казали миналата нощ, чувствата, които си бяха доверили толкова невинно, придобиха ново значение, което нито Арон, нито Мери имаха намерение да им придават и тя бързо отмести поглед от лицето му, защото усети, че и той си мисли същото.

— Колкото до мен — продължаваше Джонатан, — ще виждам смисъл да обработвам земята, ако имам син, на когото един ден да я завещая. Той дори би могъл отново да направи това място едно цяло — всичко ще бъде негово, а не разделено на две, така както татко ни го завеща.

Арон намръщено погледна към Джонатан.

— Значи не си се шегувал, когато каза, че си обмислял това през цялата зима? Дяволски добре си планирал бъдещето ни, нали, Джонатан? Само че така и не ни уведоми как се очаква от нас да продължим да живеем, след като работата бъде свършена. Точно в това е проблемът! Ще бъде грях, който ще носим до края на дните си, не разбираш ли?

— Ще бъде, ако ние го приемем като такъв. Но също така в много отношения би могло да е благословия.

— Джонатан, държиш се като самодоволен лицемер, а никога не си бил такъв. Не мога да повярвам, че казваш всичко това. — Арон тръсна глава.

— Искам да ви помоля само да си помислите, ако… — гласът му секна.

Арон каза:

— Джонатан, осъзнаваш ли, че се намираш в моя дом, и това, което си мисля в момента, е как да те помоля да си тръгнеш? — В този момент той забеляза, че Мери се бе втренчила в скута си, а изразът на лицето й го накара моментално да съжали за заплахата, която бе отправил. — По дяволите, не исках да кажа това. За добро или лошо живеем тук заедно и няма да ви изгоня. Въпреки това татко е разделил собствеността по отвратителен начин.

— Съжалявам — рече Мери и Арон разбра, че е уплашена.

— Мери, не исках да прозвучи по такъв начин. Ти си част от този дом също като майка ни и имаш пълното право да бъдеш тук. Това е твоята къща, без значение дали принадлежи на мен или на Джонатан. Има достатъчно време, преди да се оженя и нещата да се променят. — После в желанието си да пропъди тягостната атмосфера добави: — Нали така?

Те не му отговориха.

— Няма смисъл повече да размишляваш върху идеята си, Джонатан, независимо дали ще се оженя за Прис или не — каза Арон. — Представи си, че се оженя за нея? Тогава тя също ще стане част от всичко това. Съществува такова нещо като вярност и аз смятам да бъда верен, независимо дали съм женен или не.

— Когато отиде в града, си помислих, че е имало и други жени.

— Това, което съм вършил в града, не е твоя работа! Всички жени, които съм познавал там, нямат нищо общо нито с нас, нито пък с Прис.

— О, Джонатан, недей! — извика Мери и най-накрая се разплака. — Не казвай нищо повече. Ние не сме животни, които можеш просто да събереш, когато дойде времето за разплод!

— Зная, че не се изразих правилно.

— Достатъчно говори! — нападна го Арон, като отмести стола си и се изправи. — Не казвай нищо повече. Нито дори една дума. — Той излезе, като блъсна вратата. След миг се върна, застана на прага и погледна към Мери. — Съжалявам, Мери. Нямам нищо общо с това.

Тя разбра, че той изпитва нужда да се изясни с нея заради всичко, което й бе доверил предишната нощ, но преди да успее да отвърне, че не се съмнява в него, той отново бе излязъл.

Мери не можеше повече да гледа Джонатан, така че взе едно яке от закачалката зад кухненската врата и също излезе. Щракването на бравата прокънтя в ушите на мъжа й също толкова силно, колкото и когато Арон блъсна вратата.

Арон отиде в плевнята и даде воля на гнева си. Там бе чисто и тихо. Нямаше никаква работа за вършене и никого, с когото да сподели мислите, които го вълнуваха. От отчаяние замахна и удари с длан една от дървените греди.

Той беше спокоен човек и рядко се гневеше. Винаги разговаряше непринудено и шеговито. Непривично му бе да изпитва гняв и се опита да се успокои.

Как бе възможно последните два дни да го изпълнят с толкова много отрицателни емоции? С бързината, с която гъбите израстваха благодарение на летните дъждове, неприятностите бяха дошли и следваха толкова бързо една след друга, че още малко и щяха да го смажат. Беше бесен, че всичко му се изплъзваше.

Споменът за онова, което бе споделил с Мери миналата нощ, не му помогна, защото сега в него сякаш се криеше някакъв подтекст, който не бе възнамерявал да влага в думите си.

„В последно време моят нрав ми погажда доста неприятни номера. За много неща са необходими двама души. Нуждите на един мъж понякога го карат да загуби здравия си разум.“

„Наистина ли казах всичко това?“ — помисли си той. Страхуваше се, че по някакъв начин Мери може да обърка намеренията му, особено след всичко, което току-що бе изречено.

Знаеше, че и тя, и Джонатан са разбрали причината, поради която преди две години бе напуснал фермата и бе отишъл в града. Замина, за да ги остави насаме, с надеждата, че в негово отсъствие ще успеят да направят онова, което не бяха успели, докато живееше с тях. Чувстваше се като натрапник в собствената си къща и само за да им предостави възможност да бъдат насаме, бе отишъл в онзи отвратителен град. За жалост нищо не се получи и след година Джонатан му писа да се върне у дома. Фермата се нуждаеше от двама мъже и те се грижеха за нея заедно още от смъртта на баща им. Мери бе работила на мястото на Арон в негово отсъствие, но тя бе слаба жена, отгледана в града, и колкото и да обичаше провинцията, никога не се бе занимавала с полска работа. Всички разбираха, че й е тежко. Джонатан му писа, че и двамата с Мери искат той да се прибере. Арон се върна с удоволствие, като остави зад гърба си омразния град и донесе със себе си само печалния спомен за онова време, което наричаше: „времето, когато бях в града“.

Сега се страхуваше, че може да се наложи отново да напусне фермата. Със сигурност вече нямаше да могат да живеят както досега. Той дори не искаше да спи в къщата тази нощ. Не и в стаята, която се намираше точно до спалнята на брат му и снаха му.

Поради тази причина се покачи върху копата сено. След зимните месеци, в които сеното бе стояло там обаче, то се бе сплъстило и Арон се чувстваше много неприятно в него. Беше изтощен след дългия ден при семейство Воленс, снощния разговор и бъркотията тази вечер. Когато гневът му се уталожи, той се почувства уморен и премръзнал в неудобната плевня и най-накрая се отказа. Върна се в собствената си стая и заспа като упоен, прекалено изтощен, за да се интересува от това кой се намира в съседната спалня.

Когато Мери се прибра, в къщата бе тъмно и тихо. Джонатан бе оставил фенер в нишата в основата на стълбите. Тя не искаше да взима фенера. Все още не можеше да погледне мъжа си, дори и в мъждивата светлина на свещта. Духна пламъчето и се изкачи по тъмното стълбище. Надяваше се, че той е заспал.

Джонатан обаче не спеше и на лунната светлина я видя как влиза и облича нощницата си. Тя дълго разресва и сплита косата си. Най-накрая се покатери в леглото и легна на мястото си.

Тук до Джонатан винаги се бе чувствала на сигурно място, но тази нощ сякаш бе хваната в капан. Знаеше, че той не спи, но се надяваше да не я заговори. Когато чу гласа му, тя подскочи и осъзна колко е напрегната.

— Мери?

Тя не отговори.

— Къде беше?

— Просто се разхождах.

— Уплаших се, че те няма толкова дълго.

— Не знаех, че ще ти липсвам, ако не се върна.

Не можа да не го каже, макар да знаеше, че не е права. Искаше той да разбере колко много я е наранил.

— Знаеш, че не е така, Мери. Мястото ти е тук.

— Да, в твоето легло, а не в това на Арон.

— Вече седем години си в моето легло, а все още нямаме деца.

— И се нуждаеш от дете толкова силно, че ме пращаш при Арон?

— Това беше една възможност, която ми хрумна.

— Не, това изобщо не е възможност.

Джонатан си пое дълбоко дъх.

— Зная, че не се изразих добре. Исках да го кажа по друг начин, така че да ме разберете.

— О, Джонатан, не биваше изобщо да го предлагаш. Няма подходящ начин, по който да поискаш подобно нещо.

— Не разбираш ли? То е нещо, което исках и заради теб. Виждам как минават годините и осъзнавам колко много се нуждаеш от дете.

— Но нямаше право да го искаш от Арон и мен — нетърпеливо продължи тя. — Не е като да вземеш на заем семе за тиква, Джонатан. Може да искаш да имаш същата тиква като тази в двора на съседа си, но семето за тиква е различно от човешкото.

Той лежеше и се взираше в тавана. След малко отново заговори:

— Имах големи планове. Исках да разработя това място, за да го предам на сина си.

— Аз също се чувствах горда от твоите идеи, Джонатан. Лятото, в което дойдох от Чикаго при леля Мейбъл, нямах намерение да оставам. Бях тук само за да й помогна за сезонната работа. Когато ти се присъедини към групата на чичо Гарнър за вършитба и започна да говориш за това място, можех да си го представя преди дори да съм го зърнала. Ти ме накара да се гордея с плановете, които имаше, и аз исках да ги споделя с теб. Но това, което искаш сега — това не го споделям.

— Съжаляваш ли, че дойде тук с мен, Мери?

— Не съжалявам за това, че дойдох, Джонатан, а само за тази… тази твоя мания за дете.

— Мания?

— Втълпил си си, че, ако нямаш син, значи си живял напразно. Но това не е вярно. Имаш… ние имаме… много. Аз наистина също искам дете, но не съм готова да продам душата си заради това. Няма да позволя нуждата да ме промени така, както промени теб.

— Да ме промени? — Той обърна глава и я погледна.

— А не те ли е променила, Джонатан?

Той не отговори.

— Как в такъв случай стигна дотам, че да поискаш от нас това, което ни каза тази нощ?

В този момент Мери обърна лице към стената и той разбра, че тя плаче.

— Сгреших, Мери. — Посегна да я докосне, без да знае как да я успокои, защото никога по-рано не му се бе налагало да го прави.

— О, Джонатан, как ще погледнем Арон в очите утре сутринта?

— Ще се справим с това, Мери.

— Как? — Сега вече се чуваше как тя ридае.

Той я потупа по ръката и се надвеси над нея, подпрян на лакът.

— Ще се справим с това — повтори отново.

Ръката й бе топла и отпусната върху гърдите й и той усещаше как плавно се надигат и отпускат от дишането й. Тя никога не плачеше и Джонатан осъзна колко я беше наранил. Мери беше като дете и той не искаше да я наранява. Как ли можеше да облекчи болката й?

— Можем да опитаме отново. — Положи ръка върху гърдите й и усети как тя се скова при докосването му.

— По този начин ли? И мислиш, че това ще ме накара да забравя случилото се днес?

Тя се освободи от ръката му. За пръв път го отблъскваше.

— Какво означава това?

Мери се ядоса, че той не иска да проумее колко дълбоко я е наранил и защо тя отказва да му прости толкова бързо.

— Означава, че не мога да забравя какво трябваше да направим двамата с Арон, ако се бяхме съгласили с плановете ти. Сега пък отново ме желаеш и искаш да направя същото и с теб. Какво в крайна сметка искаш, Джонатан?

— Говориш глупости. Исках само да те утеша.

— Това не е утеха. Онова, от което имам нужда, започва с „извинявай“.

— Не съм искал да те нараня.

— Но не съжаляваш, нали, Джонатан?

Той леко стисна ръката й:

— Съжалявам за това, че те нараних, но не и за това, което поисках.

— Ако не смяташ, че си сгрешил, значи нещата между нас не са наред.

— Не са наред от години заради детето, което нямаме. Стигнала си дотам, че се вкопчваш в идеите, които доктор Хаймс ти втълпява. Аз също ги приемах, но дори те не помогнаха. Бяха просто още едно доказателство за това, че не мога да стана баща, това е.

— Но аз вярвам, че това, което той казва, е разумно, че жената е… че всеки месец има дни, в които жената е способна да зачене. Просто не сме опитвали достатъчно дълго.

— Ако наистина е толкова ефикасно, може би ще помогне при теб и Арон. Тогава ще се убедя, че Хаймс е бил прав.

— Така ли си го представяш? Ами след това? Нима си въобразяваш, че после отново ще мога да бъда твоя съпруга и да се преструвам, че никога нищо не се е случвало между мен и Арон?

— Не зная. Мислех си, че ако се ожени за Присила, всичко ще се нареди идеално.

— Двамата с теб трябва да се справим с това, без да намесваме Арон. — Той реши, че тя му прощава, но тя продължи: — Никога не съм ти отказвала, Джонатан, и зная, че това не е редно, но имам нужда от време, за да подредя мислите си. Нека и двамата да се опитаме да го направим.

Тя се обърна с лице към стената и макар че преди малко Джонатан искаше само да я успокои с ласките си, сега изпита копнеж, за който не подозираше, защото точно както тя каза, никога по-рано не му бе отказвала.