Лавърл Спенсър
Кръстопът (19)

Глава деветнадесета

В деня, в който за пръв път видя Сара, Арон взе решение. Беше си помислил, че е глупаво да я докосва. Глупаво бе и да остава повече тук. Трябваше да си тръгне още през лятото, когато здравият разум му диктуваше това, но нещо го бе задържало, докато се убеди, че всичко ще бъде наред. Сега, когато се роди бебето, той знаеше, че е време да замине. Джонатан бе поел ролята си на баща без никакви затруднения и без съмнение тук повече нямаше да имат нужда от него. Мери се държеше с него както по-рано и единствената разлика бе, че понякога, когато се обръщаше с думите: „Арон, подай ми този парцал“, Сара беше в ръцете й. Опитваше се да стои колкото може по-дълго време далеч от къщата, но вече бе започнал да мрази стълбите в хамбара, където вечер сядаше да бели жито или за да поправя хамутите, или просто седеше и бездействаше. Бе започнал отново да ходи в залата за танци, но смяташе да замине колкото е възможно по-скоро.

Фермерите от целия щат скоро щяха да имат нужда от помощ на полето и можеше да си намери работа навсякъде. Веднъж бе ходил в окръг Дъглас и там му харесваше. Спомни си и как бе откарал товар с гъски до Осакис, а фермите, покрай които минаваше, бяха доста по-големи от тукашните. По земите западно от Александрия имаше дори още по-обширни ферми и освен това природата там беше също толкова хубава, колкото и тук, а не равна и пуста като в Дакота.

Арон писа до вестника „Дъглас Каунти Куриер“ и очакваше първият брой да пристигне по пощата, за да може да прочете обявите за работа.

Междувременно пролетта приближаваше. Джонатан отново кроеше планове за Вини. Той никога не се изморяваше да търси из фермерските списания информация за кравите от породата Блек Ангъс и изглеждаше обсебен от идеята скоро да купи една. През зимата бикът доста бе наедрял. Като гледаше лъскавия му косъм, Арон трябваше да признае, че той е един наистина красив екземпляр. Джонатан с право се гордееше. Невероятно беше, че животното го допускаше до себе си. Той можеше да му говори някакви тайнствени неща, навел глава до ушите му, а Вини сякаш наистина го разбираше, следваше го и се подчиняваше на заповедите му. Главата му се обръщаше към Джонатан, а поводът, вързан около врата му, се опъваше, докато слушаше внимателно думите на мъжа.

Една виелица рано през април ги принуди да останат затворени в къщата за цели два дни. Когато пощата пристигна отново, за Арон имаше два отговора на запитванията му. Заплащането не бе добро като в Дакота, но беше приемливо. Той изпрати писмо, в което питаше кога би могъл да започне. След това зачака отговора, а полската работа изпълваше дните му и тези на Джонатан.

 

 

Арон чу точилото в другия край на двора, където брат му остреше инструментите. Той тръгна и когато приближи, Джонатан тъкмо бе привършил с точенето на един от тях. Той го погледна подозрително, вдигна един сърп, но преди да го наведе и да го опре в колелото, Арон заговори:

— Реших да замина, Джонатан.

— Ти сякаш винаги заминаваш нанякъде, но след това все се връщаш, така че защо просто не останеш?

Арон приклекна, вдигна един камък и започна да го подхвърля.

— Сега е различно. Този път трябва да си тръгна.

Джонатан завъртя отново колелото и започна периодично да настъпва и отстъпва педала му. Острието се докосна до точилото и наоколо се разхвърчаха искри и стружки. Трябваше да крещи, за да бъде чут сред пронизителния шум.

— Ти все още имаш място в тази къща.

— Трима са семейство, а четирима вече са прекалено много.

— Какво? — извика Джонатан.

Арон повиши глас:

— Няма значение, ще замина в началото на май.

— Какво? — извика отново брат му.

Арон постави крака си на педала и спря колелото.

— Защо не спреш тази проклета машина? — сърдито рече той. — Намерих си работа в окръг Дъглас. Заминавам в началото на май.

Джонатан отвърна:

— Работата във фермата изисква двама души.

— Вече не. Просто ще трябва да оставиш част от земята незасята. Потомството на Вини ще ти донесе достатъчно пари, за да се справиш.

— Ами къщата?

— Ще оправим този въпрос, когато му дойде времето. Засега нямай грижа.

— Тази година искам да купя крава — рече Джонатан, като с това имаше предвид, че не може да плаща и за къща.

— Казах, че това няма значение в момента.

Арон си тръгна.

Зад гърба му точилото отново заработи.

 

 

Мери знаеше какво ще се случи. Тя видя вестника, който бе пристигнал за Арон, а след това и двете писма, които дойдоха точно след бурята. Това можеше да означава само едно — той си търсеше работа.

Една нощ, докато лежаха и си шепнеха, за да не събудят Сара, която спеше до тях, Джонатан й каза, че това е истина. Той, изглежда, го приемаше с готовност и дори не бе против това отново да използва къщата, без да даде на Арон нищо в замяна. Мери се измъчваше, че Арон нямаше да им взима наем, но не го спомена, защото съпругът й бе обладан от една-единствена мисъл и тя бе как да създаде стадото си. Можеше да го направи единствено ако живееше в къщата безплатно.

Тя обаче реши, че няма да позволи Арон да напусне собствения си дом, без да го компенсират. Знаеше, че не могат да продължат по този начин, но чувстваше, че носи вина заради решението му да замине. Започна да си мисли дали да не помоли Джонатан да построи още една къща. Знаеше, че той едва ли ще се съгласи, но защо трябваше Арон да бъде пропъден? Знаеше колко привързан е той към това място и докато си мислеше, че трябва отново да се раздели с него, хрумнаха й въпроси, които искаше да зададе на Джонатан. В момента обаче двамата се разбираха толкова добре, че не знаеше какво ли щеше да си каже той, ако започнеше да спори с него. Сети се за парите от продажбата на патиците, които все още пазеше. Освен тях бе спечелила и от продадените в Чикаго. Реши да ги предложи на Арон. Може би Джонатан нямаше да се усъмни в чистите й намерения.

Най накрая леля Мейбъл и чичо Гарнър им дойдоха на гости. Те пристигнаха с каруца през един горещ неделен ден в края на април и доведоха със себе си цялото си семейство и половината от запасите си от храна, за да направят пикник. Мери беше във възторг. Откакто Сара се бе родила, не й оставаше време да се почувства самотна, но леля Мейбъл често й липсваше.

— Това дете е също толкова хубаво, колкото моята Беси, когато се роди! — Мейбъл вдигна бебето на ръце, а Мери се учуди, че Сара не се разплака. — Господи, момиче, как си опаковала горкото дете. Можеш само да се радваш, че все още не си го мумифицирала! — Мейбъл Гарнър освободи краченцата на бебето и махна терличките му, като през цялото време се смееше и говореше на Сара: — Днес е дяволски топъл ден за април. Елизабет, донеси ми онова одеяло! — нареди тя на едно от децата си, след което го разстла на пода във всекидневната, за да остави бебето върху него.

— Няма ли да й е студено? — притесни се Мери.

— Студено! Навън сигурно има трийсет градуса! Тя не е по-различна от теб, момичето ми, дай й възможност да диша!

Невъзможно бе да почувстваш думите на тази жена като укор. Не можеше да се отрече, че тя притежаваше авторитет, а намеренията й бяха добронамерени. Сякаш като потвърждение за това Сара заспа спокойно. Мейбъл изведе домочадието си на двора и започна да дава указания как да се подготвят нещата за пикника. Децата обаче не бяха единствените, които изпълняваха заповедите й. Джонатан, Арон и чичо Гарнър също се подчиняваха. Никой не се противопоставяше на Мейбъл Гарнър. Самата Мери си даде почивка през този ден, като се наслаждаваше на предоставеното свободно време.

Ставаше все по-горещо и всички изпаднаха почти в летаргия. Малко по-късно задуха силен вятър и небето притъмня. След като се наобядваха и починаха на моравата, чичо Гарнър каза, че една разходка ще му се отрази добре, и попита Джонатан, дали не би искал да отидат до южното пасище, за да види Вини. Джонатан с радост прие и тримата мъже напуснаха двора.

Когато се върнаха в къщата, вече бе късен следобед и семейство Гарнър се приготвяха да си тръгват. Сбогуваха се с домакините, каруцата им потегли под покритото с облаци небе. Всички бяха изтощени от горещината. Сара спа необичайно дълго и дори Джонатан полегна на канапето, за да си почине.

 

 

Якето на Арон се развяваше върху оградата, но самият той не се виждаше наоколо. Мери седеше в кухнята и наблюдаваше как се променят цветовете навън. Кърпите, прострени на въжето, се развяваха и внезапно една от тях се отдели и полетя като хвърчило, след което падна върху купчината дърва в другия край на двора. Тъй като бе в къщата, Мери нямаше представа колко се е усилил вятърът. След малко се появи Арон, който се придвижваше с мъка напред, а тя се изправи и отвори кухненската врата, но вятърът сякаш я измъкна от ръката й и я удари в стената на верандата.

— Извикай Джонатан! — изкрещя Арон. — Трябва да приберем добитъка!

Бебето се събуди и заплака, когато студеният въздух нахлу вътре. Джонатан се събуди от плача на Сара, скочи от канапето, вдигна я от пода и я подаде в ръцете на Мери, докато отиваше към вратата. Тя положи Сара в люлката й и отново изтича до верандата. Мъжете вървяха през двора. Арон бе извърнал глава настрани, за да предпази лицето си от вятъра, който разнасяше във въздуха прах и боклуци. Благодарение на това, че бе обърнал глава към къщата, той видя Мери, която сякаш се готвеше да ги последва, и разбра, че сигурно възнамерява да отиде до кокошарника. Направи й знак да влезе отново вътре, а думите му бяха заглушени от стихията. Тя дочу само „кокошарник“ и реши, че той вероятно вече го е затворил. Сара продължаваше да плаче и тя се върна отново при нея, вдигна я на ръце и я притисна към себе си както за да я утеши, така и за да успокои собственото си учестено сърцебиене.

— Трябва да приберем кравите — изкрещя Арон.

— Вини! — извика Джонатан и започна да сочи към южното пасище.

Арон го сграбчи за ръката и се опита да го спре.

— Прекалено далече е! — извика той, но Джонатан се отскубна от него. Арон го хвана за врата и изкрещя в ухото му:

— Не можеш да стигнеш — прекалено далече е! — Но брат му отново се отскубна.

Небето се бе оцветило в мръсножълто и зелено. Джонатан се затича към полето. Арон сложи ръце около устата си и изкрещя:

— Върни се, Джонатан. — Знаеше, че животните както винаги щяха да посрещнат бурята заковани по местата си, докато обезумеят от страх. Трябваше да ги прибере в плевнята.

— По дяволите, Джонатан! — рече той, но не можеше да последва брат си. Трябваше да се погрижи за добитъка.

Докато тичаше по алеята, Джонатан усети първите дъждовни капки по лицето си. Дърветата се огъваха почти до земята, сякаш някой се опитваше да направи от тях примки за животните. Той сви рязко през едно стърнище и остана абсолютно открит под напористия дъжд. Когато стигна до южното пасище, се наложи да се пребори с вратата. Тя представляваше бодлива тел, опъната между две подпори и подсигурена от също така бодлива тел, завързана на един стълб, но телта се изплъзваше изпод мокрите му пръсти, а той трябваше да се хване за стълба, за да не бъде повален на земята от вятъра. Най-накрая успя, но вятърът го събори в калта. Той зърна черното масивно туловище на Вини и започна да пълзи към него, но мокрите му дрехи му пречеха да се придвижва.

— Вини! — изкрещя той. — Вини!

Безпощадната стихия сякаш погълна думите му. Внезапна светкавица проряза небето и той видя бика над себе си. Помъчи се да се изправи на колене, като се надяваше вихърът да стихне поне за части от секундата, за да може да се докопа до повода на животното. Единствената му мисъл бе да го събори на земята, където поне до известна степен щеше да бъде предпазен от бурята. Ако само бе прекарал ринг през носа му, сега можеше да го дръпне и животното моментално щеше да легне до него, но за жалост той имаше само повод. Джонатан протегна ръка и го затърси опипом, защото дъждът го заслепяваше, а вятърът го притискаше към земята.

Бикът започна да подскача, обзет от панически ужас, след като се разрази ураганът, който носеше със себе си листа и клони и ги поглъщаше в огромния си търбух. Писъкът на вятъра се превърна в оглушителен тътен, когато торнадото ги помете с пълна сила. Животното се мяташе ужасено, туловището му се гърчеше, а очите му бяха изпъкнали от страх. Вини нямаше рога, с които да се изправи срещу силата, която се опитваше да го поеме отдолу, докато засмукващият вятър го дърпаше нагоре, така че той започна да се бори с нея с копитата си, като ги мяташе бясно срещу стихията, обладан от ужас. Вятърът фучеше, а животното тъпчеше с крака, докато накрая всичко внезапно се успокои.

 

 

В плевнята Арон потрепери под мокрите си дрехи. Тук имаше един-единствен малък прозорец, покрит с паяжини, който гледаше към фермата, но само през вратата се виждаше посоката, в която бе тръгнал Джонатан. Ако я отвореше, стихията щеше да я изтръгне от пантите й. Арон изтри праха от стъклото и погледна към къщата, но през изливащия се порой не можеше да различи дори очертанията й. Чуваше как отвън разни предмети се удряха в стените на плевнята, носени от вятъра, а мислите му препускаха бясно от Мери към Джонатан и към семейство Гарнър в отворената им каруца.

Бурята правеше животните неспокойни и те се блъскаха и мучаха. Малко по-рано Арон бе донесъл кофите и си помисли, че ако започне да ги дои, това би могло да ги успокои поне малко. Би успокоило и него. Не можеше да направи нищо за хората, за които се тревожеше, а кравите така и така трябваше да се издоят. Джонатан нямаше да е способен да му помогне, когато се завърнеше. Каква глупост! Да тръгне към бика в подобна буря. Въпреки това не можеше да се отрече, че брат му имаше подход към животното. „Не бих се изненадал, ако го видя да язди Вини“ — каза си Арон. Мисълта за това го накара да се усмихне.

 

 

Когато привърши с работата, навън все още валеше и Арон остави кофите с мляко в плевнята. Бурята беше поутихнала.

Щом отвори кухненската врата, той видя, че капакът към мазето в преддверието е отворен. Извика на Мери и тя дотича от другата стая с пребледняло лице, прегърнала Сара.

— Добре ли си? — попита той, но сам видя, че с нея всичко е наред. В момента се тревожеше единствено за Джонатан.

— Да — увери го тя, — отворих капака на зимника, в случай че се наложи да слезем долу… — Рязко млъкна, а после заговори с тих и напрегнат глас: — Къде е Джонатан?

— Надявах се, че се е върнал.

— Откъде? Не беше ли в плевнята с теб? — Тя притисна бебето плътно до себе си.

— Не се тревожи, ще го намеря. — Той почти извика последните думи, защото вече тичаше навън в дъжда.

Мери задържа вратата отворена, придърпа одеялото над главичката на Сара и изкрещя след Арон:

— Къде е отишъл?

Но той вече бе в средата на двора и бягаше към пасището на Вини. Бе се надявал по някакъв начин Джонатан да е успял да се върне в къщата, но докато тичаше, разбра, че това е глупава надежда. Отправи поглед напред и видя, че в края на гората нещо не е наред. Страхът сграбчи сърцето му, когато различи прекършените стволове на дърветата.

„Мили Боже, сигурно е минало торнадо“ — помисли си той, като едва сега осъзна колко страшна е била в действителност бурята. Пътят, по който се бе движила фунията, можеше лесно да се различи. Къщата, изглежда, се бе отървала само със силния вятър.

Той започна да крещи името на Джонатан. Прескочи огромните дървета, които вятърът бе изкоренил, стигна до края на алеята и зави на изток към пасището.

Видя Вини, който стоеше неподвижно. Арон закрачи още по-бавно, а ужасът започна да сковава сърцето му, когато се приближи до вратата, която лежеше на земята.

Бикът се раздвижи, щом чу приближаването му, а той видя очертанията на тяло, проснато в калта пред Вини. Знаеше, че това е Джонатан. Затича се напред и яростно изрита бика.

— Разкарай се от него! — изрева той, а животното се изправи на задните си крака и изненадано се отмести.

Арон се хвърли на колене до брат си, който лежеше по лице в калта. Още преди да прегърне безжизненото тяло, знаеше, че Джонатан е мъртъв.

— Джонатан — извика той, докато гледаше как дъждът се стича по нараненото лице и гърдите на брат му. — Джонатан, защо не ме послуша? Джонатан… — Той го придърпа към себе си, за да закрие лицето му, и извика към небето: — Спри! Престани да се изливаш върху него! — Но дъждът продължаваше да се лее над раздраното и окървавено лице, а водата се стичаше по ръкавите на Арон, обагрена в бледочервено. — О, Господи! О, Джонатан, не! Не може да си мъртъв. Джонатан! Събуди се!

Бикът приближи, а Арон придърпа тялото още по-плътно в прегръдката си, за да го защити, и отново изрева:

— Не се доближавай до него, чудовище! — Но думите му се удавиха в ридания, докато прегръщаше брат си. Вини стоеше отстрани и наблюдаваше.

Арон изнесе брат си извън ограденото място и отново заключи вратата. Къщата бе прекалено далеч, за да го отнесе, така че той съблече бялата си риза и покри с нея лицето на Джонатан.

След това затича през полето, като избра най-прекия път, по който да стигне до двора. Преди да приближи края на полето, видя, че Мери е застанала на алеята и го чака.

По челото му бяха полепнали мокри кичури и от тях се стичаше вода. Мери видя тичащия Арон и притисна ръце към устата си, за да потуши вика си.

Той се спря задъхан на известно разстояние от нея, видя разширените й от ужас очи и проплака:

— О, Господи, Мери!

Думите му сякаш я изтръгнаха от вцепенението й. Тя се изви и се опита да избяга покрай него, като крещеше:

— Джонатан! Джонатан!

Арон я сграбчи за раменете и я спря. Мери се мъчеше да се отскубне от ръцете му, дращеше гърдите му и крещеше:

— Пусни ме!

Тя бясно махаше с ръце, бореше се като обезумяла и най-накрая успя да се измъкне от него и затича по алеята. Арон я настигна, хвана ръцете й, притисна ги зад гърба й и я прегърна.

— Недей, Мери. Не можеш да отидеш там. Джонатан е мъртъв. — Думите му сякаш внезапно я лишиха от силата й. — Вини…

Главата й се отпусна върху гърдите му и тя нададе пронизителен вой. Дъждът се стичаше по лицето й. Тялото й внезапно бе обладано от спазми, които бяха толкова силни, че разтърсваха дори Арон. Мери се свлече надолу и падна на колене върху мократа трева. Той коленичи до нея, а тя се отпусна по лице на земята, като плачеше и не спираше да повтаря името на Джонатан. Арон я прегърна през кръста и долепи лице до гърба й, като се опитваше да успокои треперенето й, но не успя. И двамата плачеха за човека, когото обичаха.

 

 

Дъждът бе спрял, но бе трудно да се прецени кое време на денонощието е. Арон оседла кобилата. Знаеше, че трябва да извика помощ, но какво щеше да стане с Мери?

— Не мога да те оставя сама тук — за пореден път повтори той.

— Ще се справя, само побързай!

Той дръпна силно юздите и пришпори коня напред. Дочуваше ожесточения тропот на копитата, но му се струваше, че пълзи. Едва бе тръгнал надолу по пътя, когато го обзеха съмнения. Редно ли беше да остави по този начин Джонатан на полето? О, Боже, защо не го бе пренесъл до къщата? Само че не можеше да го стори и да допусне Мери да го види. Мери, Мери… не трябваше да я оставя сама. Но нали тя каза, че не бива да изнася бебето в дъжда. Това нямаше значение, не биваше да я оставя сама. Какво трябваше да прави?

Докато яздеше, една мисъл не го оставяше на мира: не можеше да остави Мери сама по време на дългото пътуване, което го чакаше до града. Той намали до една отбивка на пътя, за да се върне обратно при нея. Можеше да я отведе заедно със Сара в някоя съседска ферма. Защо не се бе сетил за това по-рано?

Точно преди да обърне кобилата, се случи чудо. Зад завоя се появи каруцата на семейство Гарнър. Те спряха, замахаха с ръце и започнаха да го викат. Децата не спираха да говорят за торнадото. Мейбъл Гарнър им каза да замълчат в момента, в който тя и съпругът й видяха лицето на Арон.

— Какво е станало, момче? — попита чичо Гарнър.

— Джонатан — гласът на Арон затрепери, — бикът го е стъпкал.

— Много ли е зле?

— Мъртъв е.

Щом изрече тези думи, семейство Гарнър сякаш веднага пристъпиха към действие и Арон почувства, че от плещите му падна товар. Мейбъл усмири децата и остави чичо Гарнър да му задава въпросите.

— Къде е Мери? — попита той.

— В къщата. Мислех да се върна обратно и да я заведа при някой съсед. — Арон вече плачеше отчаяно.

— Ами Джонатан?

— Той е на южното пасище — започна Арон, но думите му се удавиха в ридания. — Не знаех какво…

— Не се тревожи, момчето ми. Обърни коня и тръгвай с нас.

Щом приближиха първата къща по пътя си, чичо Гарнър спря каруцата и изпрати собственика й в града, за да повика помощ. Когато стигнаха до фермата, той се погрижи за коня на Арон и за всичко останало.

Присъствието на семейство Гарнър в дома им през безкрайната нощ бе сякаш нишката, която ги държеше, за да не се разпаднат. Чичо Гарнър отиде с каруцата до пасището и докара Джонатан, след което се погрижи за всички подробности, преди да пристигнат хората от погребалното бюро.

Леля Мейбъл се зае с работата в къщата. Тя изпрати децата си да съберат яйцата, да донесат млякото, което все още стоеше в плевнята, да приготвят място за спане в сеното и да се погрижат за вечерята. Внасяше ред там, където без присъствието й щеше да настъпи пълен хаос. Накара ги да пият кафе, защото не искаха да ядат, да облекат сухи дрехи, защото самите те не се сещаха, че трябва да свалят мокрите, да си починат, когато мислеха, че трябва да останат будни и да издържат. По някакъв начин всички успяха да преживеят нощта.