Лавърл Спенсър
Кръстопът (18)

Глава осемнадесета

В последните седмици преди раждането Мери трябваше да се погрижи за редица дребни неща. Тя уши пеленки от памучен плат, направи малки одеялца и завивки, подготви дюшече за люлката и допълни комплекта от бебешки дрешки с такива, които смяташе, че ще са й необходими.

Тъй като се стъмваше рано и нощите бяха дълги, всички сядаха около кухненската маса с торби с изпрани гъши пера до столовете си. Почистването им беше отегчителна работа, но тя им носеше добри пари, когато изпращаха перушината на един купувач в Чикаго. С по-фините и хубави пера се справяха лесно, но по-големите и с по-лошо качество трябваше да прокарват между палеца и показалеца си, за да махнат от тях мекия пух и да изхвърлят останалата част. Мери често ставаше от стола си, хващаше се за кръста и се извиваше, за да отпусне схванатите си мускули. Бременността й доста беше напреднала и мъжете никога не я оставяха за дълго сама. Когато се налагаше да ходят до града, Арон тръгваше сам, а Джонатан си стоеше у дома с нея.

Единственото разногласие между братята се появи, когато Арон се върна от града един ден в края на януари. По време на пътуването си бе имал време да размишлява. Напоследък, докато седяха около масата, той често поглеждаше към Мери. До момента не я бе чувал да поиска нещо, свързано с предстоящото раждане или с бебето, и не знаеше какви планове са правили с Джонатан. Беше сигурен, че леля Мейбъл не можеше да остави огромното си семейство и да дойде да се грижи за Мери през времето, когато тя щеше да бъде на легло. Повечето жени имаха майки или сестри, които да им помагат, но Мери си нямаше никого.

Арон се боеше да попита, защото не искаше да наруши идеалните взаимоотношения, които имаха напоследък, но въпреки това въпросите не му даваха мира и когато се върна у дома през този ден, той потърси Джонатан в хамбара и като гледаше към зърното, което брат му сипваше в една кофа, го попита:

— Кой ще помогне на Мери при раждането?

— Ще извикаме акушерката — отвърна Джонатан и Арон се ядоса.

— Не, Джонатан — рече той тихо, но настойчиво, — никаква акушерка. Ще повикаме доктор Хаймс.

Брат му спря работата си и го погледна в очите:

— Хаймс е един стар глупак.

— Мери не смята така. Знаеш, че с него ще й бъде по-лесно. И двамата ще бъдем тук, така че аз спокойно ще мога да отида и да го доведа.

Джонатан очевидно не бе съгласен с това, но Арон също нямаше намерение да отстъпи.

— Не съм поставял никакви изисквания. Не съм молил за нищо, но сега не те моля, а ти казвам, Джонатан, че така ще стане. За раждането ще й помага Хаймс и никой друг.

Лопатата се зари отново в зърното и Арон разбра, че е спечелил. Тогава тонът му се смекчи и той предложи:

— Ако проблемът е в парите, аз мога да му платя.

Джонатан се засегна.

— Знаеш, че не става въпрос за пари, Арон.

Арон знаеше, че това е самата истина. Знаеше също, че Джонатан е против, защото не харесваше доктор Хаймс.

— Да, зная — призна той, — но ако ми позволиш да платя аз, бих искал да го направя.

— Това е моя работа — твърдо рече Джонатан и брат му трябваше да се примири.

И двамата бяха отстояли по нещо и направили компромис с друго. Този разговор предизвика първото им спречкване след завръщането на Арон и те решиха, да не отдават голямо значение, защото през следващите дни Мери щеше да се нуждае и от двама им.

Денят, в който започна раждането, не се отличаваше по нищо от останалите. Нямаше никакъв знак, че ще се разрази страхотната снежна буря, която Арон си бе представял в кошмарите си. Небето бе кристално синьо, а пътят бе затрупан със сняг. Докато пътуваше към града, Арон си мислеше колко хубаво щеше да е, ако имаха телефон, но по тези места никой все още нямаше. Най-близкият апарат бе почти в града, така че нямаше смисъл да го използва, защото можеше направо да отиде в кабинета на доктор Хаймс. Ами ако лекарят беше извикан на посещение някъде из околността? „Просто ще отида дотам и ще го доведа“ — реши Арон. Обаче доктор Хаймс беше в кабинета си и се държеше съвсем спокойно за разлика от превъзбудения Арон.

— Първото раждане трае доста дълго време — напомни докторът, докато пъхаше в чантата си разни странно изглеждащи инструменти, а младият мъж се дразнеше от мудността му. Най-накрая той облече палтото си, потупа Арон по рамото и го побутна към вратата.

— Обикновено бащите са така трескави и притеснени. Успокой се, чичо Арон — и той се засмя добродушно, докато вървяха към каруцата.

 

 

Периодично усилващите се и намаляващи болки сякаш никога нямаше да престанат. Мери се разхождаше из стаята, докато не я прониза един изключително силен спазъм, който я накара да се хване за корема и тя най-накрая легна. Джонатан се суетеше около нея, а после за пореден път излезе на пътя, за да види дали се задава каруцата. Арон пристигна с доктора и го остави да слезе с думите:

— Може да ти потрябва помощ. Ще отида да доведа Агнес Воленс.

Присъствието на жена можеше да бъде от полза за Мери, независимо дали лекарят имаше нужда от нея или не. Арон не бе обсъдил това с Джонатан и дори не се замисляше какво прави — просто действаше по инстинкт.

Щом Агнес Воленс му отвори вратата и разбра за какво е дошъл, тя не изгуби нито миг да дава разпореждания на семейството си. Рече единствено:

— Погрижи се за всичко тук, Прис. — Арон последва ниската и набита жена в каруцата.

Когато Мери видя спокойното и познато лице до леглото си, тя въздъхна:

— Агнес.

Доктор Хаймс даваше разпореждания, а Агнес ги изпълняваше и така двамата поеха нещата в свои ръце. Те приготвиха леглото, като го застлаха с вестници, а върху тях опънаха мек и топъл плат. Лекарят завърза ремъци за страничните пръчки на леглото и при вида им Мери внезапно бе обзета от страх и отвращение. Агнес отметна косата й от челото и с тих глас се опита да пропъди ужаса от широко отворените й очи:

— Не се тревожи, момичето ми, ще се радваш, че ги има, когато настъпи моментът. Почини си сега, докато все още можеш.

Мери покорно затвори очи, щастлива от това, че Агнес е до нея. Малко по-късно болките намаляха и тя се отпусна. Агнес я остави за момент, за да види как се справят мъжете на долния етаж. Лицето на Джонатан бе пребледняло и тя му направи кафе. Изглежда, щеше да мине доста време, преди да започне раждането, и нямаше смисъл той да се върти наоколо с вид на бито куче.

— Можеш ли за известно време да си намериш някаква работа извън къщата, Джонатан? Ще ти се отрази добре да се махнеш за малко оттук.

— Точно в този момент никъде няма да ходя — остро възрази той.

— Сега тя си почива. Защо не излезеш да глътнеш малко въздух, а Арон може да дойде и да те повика, ако нещо се случи — обясни му тя.

Арон се съгласи, а Джонатан реши, че няма смисъл да спори и с двамата, така че грабна якето си, излезе от къщата и тръгна към Вини, за да поговори с него. Вини винаги го изслушваше.

Той дълго време остана в плевнята и разговаря с бика. Каза му, че ако имаше навика да пие, в момента щеше да бъде пиян. Не бе предполагал, че раждането е свързано с толкова чакане. Това беше истински ад! На Вини можеше да каже всичко. Никога по-рано не бе изпитвал подобна благодарност, че го има и може да разговаря с него.

Арон седеше в кухнята и наблюдаваше заснежения двор. Мислеше си за бебето, което в този момент се опитваше да излезе на бял свят, за Джонатан, който бе нервен като всеки бъдещ баща, и за Мери и огромната болка, на която скоро щеше да бъде подложена. Не си позволяваше обаче да мисли за себе си. Бе спотаил чувствата си някъде надълбоко, а едно мускулче играеше на лицето му.

Джонатан почистваше яслите на Вини, когато чу Арон да влиза в плевнята с кофите за мляко. Щом видя въпросителния му поглед, Арон рече:

— Няма промяна. Горе все още е тихо.

Те се захванаха заедно с вечерните си задължения.

 

 

Мери се събуди от внезапна и силна болка. Беше спала без да сънува и с отварянето на очите си видя доктор Хаймс близо до леглото. Не знаеше колко време е лежала спокойно, но тялото й сякаш бе достатъчно отпочинало и в момента се подготвяше за битка. Контракциите зачестиха и пронизваха корема й. Тя почувства някаква влага и осъзна, че краката й са завързани.

— Какво е това? — уплашено попита тя.

Агнес стоеше до нея и държеше ръцете й.

— Водите ти изтекоха.

Как се бе озовала Агнес тук? Нали трябваше да дойде доктор Хаймс. После Мери почувства и други ръце и осъзна, че той също е тук, но в този момент разкъсваща болка я накара да стисне силно ръцете, които държеше. Някой постави нейните ръце зад главата й върху студените железни пръчки на леглото. Тя се вкопчи в тях и силно започна да дърпа.

Осъзна, че викаше поред имената на Джонатан и Арон, докато контракциите се усилваха и намаляваха, но скоро започнаха родилните напъни и сетивата й се замъглиха. Някой й каза, че спокойно може да крещи, и тя дочу собствения си пронизителен глас. Краката й се опънаха, ръцете й се вкопчиха още по-силно в пръчките зад главата и сякаш някаква топла вълна изкара бебето от нея. Тя усети ритащите му краченца в бедрата си, преди да потъне в безсъзнание от етера.

 

 

Джонатан стоеше в кухнята, пребледнял като порцелановата кана за кафе, поставена върху масата пред него. Арон седеше до него с чаша в ръка. Тъкмо я бе вдигнал към устните си, когато от стаята на горния етаж се разнесе приглушен вик. Той скочи от стола си и застана до прозореца, пъхнал палци в джобовете си. Виковете ставаха все по-силни, а самият той едва дишаше, докато слушаше виенето на горния етаж, което сякаш нямаше край.

Арон не мислеше за бебето, а само за Мери. Не можеше да си представи силата на болките, които изпитваше тя, и единствено отчаяно искаше да ги сподели с нея и по някакъв начин да я облекчи. В този момент той й принадлежеше така изцяло и всеотдайно, сякаш се бяха врекли един на друг. Маската и поведението, които си бе наложил през последните седмици, бяха толкова сполучливи, че бе успял да убеди самия себе си, че почти се бе освободил от нея, но в този момент, докато даряваше живот на детето им, любовта му към нея отново пламна.

Той бе толкова напрегнат, че се бе втренчил навън, без да мига. Гласът на Мери внезапно заглъхна и той отпусна рамене и наведе глава. Пое си въздух и внезапно осъзна, че е сдържал дъха си. Щом дочу бебешкия плач, почувства такова изтощение, че почти се строполи на стола. Коленете му се разтрепериха.

Джонатан стоеше в основата на стълбището, когато Агнес показа глава над перилата на горния етаж.

— Момиче е, Джонатан.

— Момиче. — Той си пое дълбоко дъх, застанал с ръка върху парапета и един крак на стъпалата.

— Да се кача ли, Агнес? — прошепна.

— Не, по-късно. В момента Мери спи.

— Тя дали… всъщност те… искам да кажа добре ли са?

— Всичко е наред и с двете.

Джонатан вече знаеше това, защото на лицето на Агнес бе изписана доволна усмивка.

— Добре — рече той повече на себе си, отколкото на нея, — добре.

Върна се отново в кухнята и двамата мъже видяха измъчените си лица.

— Момиче е.

Изражението на Арон не се промени. Помисли си, че това изобщо не го интересува и единственото важно нещо бе, че с Мери всичко е наред.

— Как е тя?

— И двете са добре.

В този момент, когато братята дълбоко си поемаха дъх и не откъсваха очите си един от друг, те откриха, че връзката между тях е станала още по-силна. Арон си спомни как Присила му бе казала, че няма друг момент, в който двама души да се чувстват толкова близки, както след раждане и сега знаеше, че това е самата истина. Той бързо потисна чувствата си, защото не искаше да ги разкрива пред Джонатан.

— Ти май предпочиташе момче.

— Това няма значение — отвърна брат му и отиде до мивката, за да си напълни чаша вода, защото бе смутен от това, което и двамата бяха изпитали за момент.

— Ще отведа Агнес у дома, когато реши да си тръгне — предложи Арон.

— Чудесно — съгласи се Джонатан.

Беше почти полунощ, когато доктор Хаймс си тръгна и Арон върна Агнес Воленс в дома й. След като си бе признал, че все още обича Мери, той се бе подложил на още по-голямо мъчение. Сега към това щеше да бъде прибавено и бебето. „Момиченце“ — помисли си той. Агнес бе казала, че има къдрава косичка. „Наследила е моите къдрици“ — реши Арон, но побърза да пропъди мисълта.

— Изглеждаш така, сякаш си бил подложен на същото напрежение като Джонатан — рече Агнес.

— Предполагам, че никой мъж не е спокоен по време на раждане.

Тя се засмя уморено.

— Не, разбира се, но за теб най-трудният момент все още предстои — когато се ражда твоето първо дете. Тогава тревогите от тази вечер ще ти се сторят като детинска игра.

Думите й пронизаха сърцето му, но той отвърна:

— Мисля, че дотогава ще мине доста време.

В този момент и двамата, разбира се, си мислеха за Прис.

— Знаеш ли, Арон, винаги съм те харесвала за Присила. Съжалявах, когато престана да идваш у дома. Не се опитвам да те убеждавам в нещо. Не зная какво се случи между вас, но мисля, че тя загуби един наистина добър мъж, когато се раздели с теб, и просто исках да знаеш това. Иска ми се… — Тя замълча и вдъхна дълбоко студения нощен въздух. — Майките понякога говорят прекалено много — завърши Агнес. В този момент Арон я почувства много близка и му се искаше нещата да не стояха по този начин.

Когато стигнаха до дома й, той я хвана за ръка и макар да бяха с ръкавици, и двамата почувстваха близостта си.

— Нямам думи да ти се отблагодаря за това, че дойде, Агнес. Това означава много за мен… за нас.

— Не е необходимо, Арон — отвърна жената и отново дълбоко съжали, че този мъж се бе разделил с дъщеря й.

— Сигурна ли си, че Мери е добре? — попита той за последен път.

— Не се тревожи за нея. Може да е слабичка, но е много силна. Огъна две от пръчките на леглото. Не се тревожи.

— Добре, благодаря ти — повтори той.

— Лека нощ, Арон.

— Лека нощ.

Докато се връщаше вкъщи, го занимаваха най-различни мисли. Мери, която бе дърпала железните пръчки толкова силно, че да ги огъне… главичката, покрита с кафяви къдрици… една друга глава с медноруси коси… лицето на Джонатан, когато му каза, че детето е момиче… после отново ръце, които дърпаха железни пръчки…

Когато се прибра у дома, къщата бе потънала в мрак. Той отиде в зимника, извади две четвъртинки бутилки с черешово вино и ги отнесе в плевнята. Щом привърши първата, Арон със сковани пръсти се пресегна да отвори втората и изрева в тишината:

— Не ми казвай колко да пия! — сякаш някой му се бе скарал, но в помещението бяха само той и животните и след малко гласът му се смекчи: — Мъжът има право да се напие, когато жена му роди.

Бе забравил, че тя е жена на друг. Виното си бе свършило работата.

 

 

На сутринта Джонатан го откри там. Арон бе свил коленете си и се бе завил с якето от овча кожа. Изправена в сеното до него и почти пълна стоеше втората бутилка с вино.

Джонатан я взе и я изля в канала. После се върна да събуди похъркващия Арон. Изпита съжаление към него, но нищо не можеше да се промени. Делото бе извършено. Трябваше да продължат напред. Той се наведе, раздруса го за рамото и му нареди:

— Ставай, братко, имам нужда от теб. Хайде да се захващаме за работа!

Арон отвори очи и направи най-неочакваното нещо — скочи рязко на крака, сякаш бе хванат да дреме по време на църковна служба, но след като се изправи, се олюля и отново падна на земята.

— Трябва да се заемаме със задълженията си — рече Джонатан, обърна се и остави Арон да проясни главата си.

Арон стана отново, изтупа якето си и се присъедини към Джонатан, като простенваше тихичко. Чувстваше се така, сякаш е ритнат от кон.

Докато работеха в затворената плевня, не можеха да не разговарят помежду си.

— Как са нещата там? — кимна Арон по посока на къщата.

— И двете са добре.

— Сигурно има доста работа у дома… — Но преди да довърши мисълта си, Джонатан започна да кима:

— Да, Агнес каза, че съседските жени ще идват всеки ден, за да помагат.

— Добре — отвърна Арон и изпита леко съжаление, че всичко вече бе подредено и обмислено без неговата намеса. След като жените щяха да идват да помагат, от него нямаше да има голяма нужда. Той с удоволствие би се включил във всяка непривична и нова за него работа. Това щеше да го накара да се почувства по-близо до Мери и бебето.

— Аз ще имам грижата за пилетата и гъските.

Това поне бе задължение на Мери.

 

 

Първият ден на Мери премина в някакъв унес. Никога по-рано не се бе чувствала толкова изтощена и сънлива. Спеше часове наред и се събуждаше само когато й донасяха бебето, за да го кърми, но отново се унасяше и заспиваше, изпълнена със задоволство, докато малкото и топло същество сучеше от гърдите й. По едно време, когато слънцето се бе спуснало от южната страна на къщата, тя хапна нещо, а когато й казваха, че трябва да пие големи чаши с мляко, тя покорно го изпълняваше. Едва на втория ден се събуди освежена, и то още призори, заради слабите звуци, които се носеха от люлката до нея.

В къщата бе тихо. Помисли си, че Джонатан сигурно е спал на кушетката или в стаята на Арон.

Пресегна се и без да става от леглото, придърпа люлката близо до себе си. Бебето лежеше по корем и единственото, което се виждаше, бяха копринените му кафяви къдрици по главичката. Малкото същество издаваше тихи звуци и помръдваше, а Мери си спомни как бе усещала същото ритане в собственото си тяло. Тя се пресегна, за да вдигне дъщеря си, и в същия момент бе обладана от непознати и силни чувства. Изпита усещането за някаква пълнота и всички майчински инстинкти се пробудиха в нея.

— Здравей, мое скъпоценно момиченце. Погледни се само, цялата си мокра и се оплакваш. Мама тепърва трябва да се научи на всичко, така че стой мирно, докато сваля това от теб. — Тя разви пеленките и видя вътре слабите свити краченца и идеално оформените пръстчета. — Принцесо, толкова си красива. Ще се опитам да побързам — рече тя, като се пресегна за една пеленка в долния край на люлката. — Когато се науча, ще се справям по-добре.

Мери продължи да говори успокоително на бебето, докато го преобу и го постави на гърдите си. После прокара показалеца си по идеалните му малки ушички и веждички, които едва се забелязваха. Детето изглеждаше като едно малко чудо.

„О, Арон — помисли си тя. — Как бих могла да ти се отблагодаря някога, че ме дари с нея? Как ли ще понесеш това да не бъдеш част от живота й?“ Новопородилите се в нея чувства я изпълваха с удовлетворение и задоволство и тя още по-силно осъзнаваше болката на Арон. Прегърнала бебето им в ръце, тя си даде сметка за огромната жертва, която правеше той, но нямаше властта да промени нещата.

 

 

Преди обяд Джонатан дойде до вратата на стаята им притеснен като ученик, който трябва да участва в училищна пиеса. Тя не можа да сдържи смеха си.

— Очаквах те.

Мери протегна ръка към вратата, а той влезе и я хвана, но тя си помисли, че ако в момента Джонатан имаше шапка, със сигурност щеше да я върти нервно в ръцете си.

— Как се чувстваш? — прошепна той.

— Добре. Седни. — Тя отмести краката си, за да му направи място.

— О, не — отвърна той с глас, сякаш го бе обвинила в нещо.

— Видя ли я вече?

Той поклати глава, но беше толкова нервен, че тя не разбра дали това означаваше „да“ или „не“.

— Не се плаши, Джонатан. Това е просто едно бебе.

— Да, предполагам — рече той и надникна в люлката.

— Съжалявам, че не можах да те даря с момче.

— О, не, това няма значение. Тя е… тя е прекрасна.

— Наистина е така.

Той застана над люлката и започна да кима. После колебливо протегна напред ръка, но се поколеба и отново я отдръпна.

— Можеш спокойно да я докоснеш — рече Мери — и без това след малко трябва да става.

Джонатан докосна с пръсти кафявите й къдрици.

— Наистина е малка.

Когато се обърна, видя как Мери бързо избърса една сълза. Той смутено прочисти гърлото си, но звукът прокънтя като гръмотевица в тихата стая.

— Мога ли да ти донеса нещо?

— Не, имам всичко необходимо.

Той отново прочисти гърлото си.

— Госпожа Орек е долу и приготвя обяда. Защо не поспиш, докато стане готов?

Тя обаче изобщо не успя да заспи. Не можеше да забрави как огромните му пръсти докосваха косичката на бебето.

 

 

През тази първа седмица след раждането всички съседски жени се изредиха да помагат във фермата. Къщата изглеждаше препълнена, въпреки че идваха една след друга. Арон смяташе, че човек никога не можеше да знае на коя точно щеше да се натъкне в следващия момент, и през по-голямата част от времето стоеше далеч от къщата. В един от дните дойде и Присила и той положи специални усилия да остане извън дома си, така че пътищата им да не се пресичат повече от необходимото. Докато се хранеха, се държаха учтиво, но резервирано.

Арон бе успял да се овладее, но му бе необходим цял ден да се оправи от махмурлука. Той отлагаше срещата си с бебето, защото не искаше да притеснява Мери. Подбра внимателно момента, като изчака в стаята да има и други хора заедно с него.

През този ден бе ред на госпожа Хоукинс, която не спираше да говори. Той знаеше, че тя нямаше да млъкне през цялото време, докато бе в дома им. Когато влезе в спалнята, Джонатан също бе вътре. Госпожа Хоукинс сменяше пелените на бебето и за пръв път Арон бе доволен от непрестанното й бърборене.

— Я виж ти! Та това е гордият чичо. Не бъди груба и не вдигай врява, защото чичо ти идва да те види. Да. — Тя произнесе думата по начина, по който някои възрастни разговаряха с бебетата. — Да, да, почти привършихме мъниче.

Мери седеше в леглото, облечена с копринена нощница. Косата й бе вързана, но не бе сплетена. Той си спомни нощта, в която тя я бе разплела, защото той я бе помолил. Мери му се усмихна лъчезарно, докато го гледаше как стои на прага, а госпожа Хоукинс не спираше да приказва на бебето. Лицата на Мери и Арон не разкриваха истинските им мисли. Само дето той не можеше да отмести поглед от металните тръби на леглото, сред които двете извити се виждаха съвсем ясно.

— Арон, най-накрая дойде и ти — звънливо рече Мери. — С Джонатан се чудехме какво те е накарало да изчакаш толкова дълго време.

Арон влезе в стаята и погледна към брат си.

— Бебетата имат особено влияние върху нас, ергените.

Госпожа Хоукинс се изкикоти, докато отнасяше повитото дете към него, след което му го подаде:

— Това мъниче е само едно червейче. Хвани го и ще разбереш.

Арон обаче вдигна разтворените си длани, за да я възпре.

— Ти я дръж, госпожо Хоукинс. Аз само ще я гледам през рамото ти. Всички се засмяха на думите му, докато той надничаше към малкото вързопче. Видя тъмните очички на бебето и малката му устица, която се движеше така, сякаш сучеше. Той леко се наведе напред. Знаеше, че ще е грешка от негова страна да докосне малкото същество, особено по къдравата косица.

— Как ще я наречете? — попита той.

— Сара — отвърна Мери, — означава принцеса. Това бяха първите ми думи към нея, така че ми изглежда подходящо за име.

— Хубаво е — прииска му се да го произнесе на глас, за да го чуе — „Сара Грей“ — но вместо това рече: — Много е хубава, Мери. — След това добави нерешително: — Джонатан.

Джонатан прочисти гърлото си.

— Госпожа Хоукинс е сготвила. Мисля да отида и да хапна.

Госпожа Хоукинс се отправи към вратата и той я последва. Арон също се обърна, но Мери го спря:

— Арон, можеш ли да останеш за минутка?

„Бих могъл да остана завинаги, но ще ми е изключително трудно да го направя за една минута“ — помисли си и отвърна:

— Разбира се.

Когато другите излязоха, тя рече:

— Джонатан ми каза, че ти си отишъл да доведеш Агнес, и просто исках да ти благодаря. Нямаш представа колко щастлива ме направи присъствието й тук през онази нощ.

— За всички ни бе по-добре, че тя дойде. — Погледът му отново се отправи към пръчките зад главата на Мери. — Всичко наред ли е? Искам да кажа… ти?

Тя кимна. На устните й все още беше изписана лъчезарната усмивка. На Арон му се искаше да й каже: „Обади ми се, ако имаш нужда от мен, и ми поръчай всичко, което искаш, а аз ще го намеря, ще го направя за теб или ще го купя за теб“, но вместо това простичко рече:

— Добре. Скоро ще се видим, нали? — И той излезе бързо от стаята.

 

 

Повечето жени оставаха на легло две седмици след раждането. Мери отказа да бъде глезена повече от седем дни. Когато доктор Хаймс дойде на посещение, тя поиска разрешение да се вдигне отново на крака и да започне да се грижи за себе си. Той разбра, че тя така или иначе ще го направи, и реши, че е най-разумно да й разреши, като даде няколко важни съвета.

— Добре — съгласи се той, — но няма да вдигаш нищо тежко, няма да се протягаш много и през следващите две седмици по-честичко ще си почиваш.

— Обещавам, доктор Хаймс, съседките много ми помогнаха, но съм сигурна, че вече сама мога да върша по-голямата част от работата, а Джонатан и Арон също са тук и ще ми помагат.

— Тогава се погрижи да го правят, млада госпожице — предупреди той.

Тя се засмя заради начина, по който неохотно бе измърморил предупреждението си, но също така долови загрижеността, която се криеше зад думите му. Мери импулсивно сложи ръка върху неговата и го задържа.

— Беше прав, докторе.

Сивите му вежди се повдигнаха въпросително.

— За какво?

— За подходящите дни в месеца. Опитвах, докато се получи.

Сбръчканото му лице се разтегли в усмивка и тя се зарадва, че му го, каза. Той потупа малката й ръка, стисна я и рече:

— Радвам се за теб, момиче, радвам се за теб.

Хаймс бе виждал много бебета да се появяват на бял свят, но малко от тях бяха желани толкова силно, колкото това. Сърцето му се стопляше от факта, че след седем безплодни години двойката най-сетне бе благословена. „Това е прекрасно“ — помисли си той, докато минаваше през кухнята, за да излезе навън. Там го очакваше Джонатан.

— Бих искал да си оправим сметките.

— Не е нужно да бързаш, Джонатан — отвърна възрастният мъж.

— Не съм свикнал дълго време да оставам длъжник. — Изглеждаше решен да свърши тази работа.

Лекарят назова цената и Джонатан постави в ръката му точния брой банкноти, като потъркваше ъгълчето на всяка една между мазолестите си пръсти, докато броеше.

Докторът ги сгъна наполовина и след това погледна към Джонатан, който му благодареше. Преди да се обърне и да излезе, рече:

— Имаш чудесна дъщеря, Джонатан… и дяволски прекрасна съпруга.

— Да, сър, така е — съгласи се той.