Лавърл Спенсър
Кръстопът (13)

Глава тринадесета

Приближаваше краят на юни. Това бяха последните дни от сравнително по-леката работа, преди да дойде време за безкрайната и изнурителна жътва. През този период бе удобно да се вдигат сватби. Цялото градче очакваше сватбата на Катрин Гарнър и Майкъл Гарек, защото всички бяха поканени. Мери също я очакваше, защото тя щеше да й донесе почивката, от която отчаяно се нуждаеше.

Представяше си колко заети са всички в къщата на семейство Гарнър през седмицата, предхождаща великия ден, и предложи на леля си Мейбъл да й помогне. Обаче червендалестата жена поклати глава и гръмогласно рече:

— Достатъчно си направила за мен през изминалите години момиче, а вкъщи си имам цяла рота, над която да размахам камшика и да раздам нареждания. Стой си у дома, грижи се за своите мъже и не ми се мяркай пред очите, преди да е настъпил дългоочакваният момент!

Мери нямаше нужда да се обръща и към братовчедка си Катрин, защото Мебъл Гарнър командваше парада.

Дни наред всички от семейство Гарнър бяха включени в работата. Докато леля Мейбъл и момичетата се занимаваха с готвенето, чичо Гарнър и момчетата приготвяха импровизирани маси и скамейки, на които щяха да настанят гостите в двора на фермата. Бяха измайсторили дървена платформа, която да служи за дансинг. Тези, които в деня на сватбата бяха прекалено заети да помагат в кухнята, често се връщаха на следващата вечер, за да се позабавляват. Ако завалеше, гостите щяха да танцуват или в наполовина изпразнения хамбар, или в гостната. Мейбъл Гарнър нареди на цялото си домочадие да се заеме с чистене на къщата, макар че тя вече блестеше от чистота. Никой от тях не възропта, защото макар майка им да бе прекалено взискателна, чувството й за хумор никога не я напускаше.

Мъжете от градчето бързаха да привършат с работата си, за да се изкъпят и преоблекат преди дългоочакваното събитие. Някои дори се бяха погрижили за това да бъдат отменени във вечерните си задължения и бяха уредили съседските хлапета да ги свършат вместо тях. Доста се бяха провалили обаче, защото повечето деца също щяха да присъстват на забавата и те се надяваха привечер да успеят да убедят някой младеж да се оттегли за известно време от тържеството, за да свърши работата им. В края на деня мъжете щяха да станат щедри от изпитата бира. Доста хлапаци щяха да завършат вечерта с пълни джобове, в замяна на това, че се бяха погрижили за нечии чужди домашни задължения.

 

 

Мери отново облече жълтата си рокля и пристегна косата си в обичайния кок. Остави Джонатан да затвори прозорците и вратата на кухнята и се отправи към каруцата. Арон скочи на земята, за да й помогне да се качи в нея. Тя бе сложила само лявата си ръкавица. Той се пресегна да хване дясната й ръка и при това движение се обърна с гръб към къщата. По този начин я скриваше от погледа на Джонатан. Докосна ръката й с устни и усмихнато рече:

— Изглеждаш красива, мъниче.

Тя отдръпна ръката си, сякаш се бе опарила, и бързо нахлузи ръкавицата си. „Толкова добре се справях през изминалите седмици — помисли си тя. — Няма да допусна самообладанието да ме напусне точно сега.“ В поведението на Арон все пак се прокрадваше старото му приятелско отношение към нея, така че му отвърна по същия шеговит начин:

— Точно като вас, сър. Дори самият младоженец може да се почувства засенчен. — И скочи в каруцата. Всичко отново изглеждаше наред.

Щом приближи до тях, Джонатан ги чу как се шегуват.

— Зная какво има в бурканите с компот, които изнесох, но какво криеш в пакета под седалката, Мери?

— Гърнето, което ти и Джонатан купихте миналата седмица, докато бяхте в града.

— Типично женска постъпка. Очаквах да видя този съд на масата ни, но вместо това откривам, че си го приготвила, за да бъде поставен на масата на някой друг мъж.

— А не е ли типично мъжка постъпка това да купуваш сватбен подарък и да очакваш, че ще можеш да го изпробваш, преди да го подариш? — отвърна му тя.

Смехът им бе непринуден и Джонатан се присъедини към тях, като си мислеше колко е хубаво, че и тримата отново бяха в добро настроение. През последните няколко седмици в дома им рядко се чуваше смях. Той се страхуваше да мисли за вероятната причина, поради която между тях бе започнало да се поражда напрежение. Днес всичко изглеждаше наред. Със сигурност щеше да бъде велик ден.

Дворът на църквата бе препълнен от превъзбудените и шумни членове на семейство Гарнър. Мейбъл помаха към пристигащото семейство Грей и извика:

— Да не би днес да е някакъв специален ден? Някой ми каза, че тук щяло да има сватба, така че дойдох, но проклета да съм, ако зная кой ще се жени. Не може да е никой от моето семейство, защото със сигурност не се чувствам толкова стара, че да ставам тъща!

Чичо Гарнър целият сияеше и с гордост държеше под ръка енергичната си жена.

— Майко, изобщо не изглеждаш стара — рече той и в този момент тя притихна. Очите й заблестяха от удоволствие, когато мъжът й я поведе към входа на църквата.

 

 

Обетите бяха дадени. Катрин сияеше, Майкъл беше нервен. А Мери се разплака. В църквата бе задушно и пълно с хора. Жените си вееха с ръкавиците си или с молитвениците си. Към края на службата Мери почувства, че й се вие свят. В този момент обаче службата привърши, а задните врати бяха отворени и влезе свеж въздух. Булката и младоженецът излязоха навън, последвани от родителите си и останалите хора, а гласът на Мейбъл Гарнър заглушаваше всички.

Всички отново започнаха да се качват по каруците и каретите си и вдигаха прах по целия път от църквата чак до дома на семейство Гарнър. Когато пристигнаха и последните гости, дворът вече бе препълнен с коли. Конете бяха отведени до близкото оградено пасище, защото щяха да прекарат целия ден тук. Тяхната сватбена гощавка бе сочната юнска трева. Днес децата щяха да получат по едно или две пенита от всеки гост, на когото доведяха конете от ливадата, щом решеше да си тръгне. На подобни събирания хлапетата бяха доста повече от възрастните и сега те обикаляха из двора. Дамите бяха заети с разреждане на лимонада и нектар до кладенеца, за да бъдат щастливи малките жадни палавници. В края на деня на някои от тях сигурно щеше да им прилошее от сладките, които щяха да изядат, а други щяха да са замаяни от бирата, която успееха да си пийнат тайничко от чашите, оставени по масите.

Чичо Гарнър беше стоварил кеговете с бира в сянката на едно дърво. В друга част на двора имаше сладолед и там също стоеше човек, който да удовлетворява капризите на децата. Те тичаха покрай коритото, пълно с лед, и отмъкваха всяко парченце, което успееха да докопат, сякаш за тях то бе толкова ценно, колкото и самият сладолед. През юни ледът наистина беше лукс. Още през март чичо Гарнър го бе натрошил от едно замразено езеро, беше го превозил до помещението си за съхранение и беше успял да го задържи замразен през изминалите седмици.

Приемната на Мейбъл Гарнър бе превърната в стая за подаръци и всички пакети бяха оставени там. Повечето бяха завити в кафява хартия или вестник, но много от тях изобщо нямаха опаковка. На булката нищо не се подаряваше предварително, така че сега купчината в стаята бе доста внушителна. Голяма част от даровете бяха домашно производство: шарени юргани, кърпи за чинии, покривки, възглавници и дребни предмети. Имаше също и най-различни кухненски съдове и прибори, необходими на всяко ново домакинство. Чинии, глинени съдове, порцелан, железни съдове, прибори, поставки, буркани за консервиране (повечето от тях пълни с домашно приготвена храна), сребърни прибори и още купища кухненски приспособления, от които Катрин щеше да се нуждае.

При влизането си в стаята тя възкликна, развълнувана от щедростта на хората от градчето.

Най-разгорещената дейност обаче кипеше в кухнята, където много жени работеха на смени, за да нахранят гостите, като започнеха първо от нетърпеливите деца. По традиция в този ден майката на булката бе освободена от домакинската работа, но Мейбъл Гарнър отново се възпротиви:

— Няма да е това денят, в който младите ще ме изхвърлят от собствената ми къща! — И тя започна да помага при сервирането на храната, която цяла седмица бе приготвяла заедно с дъщерите си.

Имаше подноси с козунаци, кифли с пълнеж от плодове, зелеви сарми с кайма и, разбира се, кнедли в пилешки бульон, поръсени с кимион. Към масите в двора се пренасяха цели планини от картофено пюре. В два огромни чайника се вареше прясно смляното кафе, което бе предварително омесено със сурови яйца заедно с черупките, защото Мейбъл Гарнър смяташе, че те го пречистват.

След като децата се нахраниха и първите възрастни седнаха около масите, кафето бе вече готово. Съдовете и приборите, оставени от децата, веднага бяха измити, за да сервират в тях на възрастните. Храната продължаваше да се поднася в огромни количества.

Шумът от хорските гласове в двора бе примесен с тропането на конски копита. Децата си правеха стрелички от царевични кочани, в единия край на които забиваха кокоши пера, и ги мятаха силно в състезание за най-голяма точност и изминато разстояние. Сред гостите имаше разказвачи на приказки и комедианти. В края на двора се появиха двама клоуни — единият от тях се бе свил до земята и ходеше на ръце и колене, като имитираше кон, впрегнат в повода на чичо Гарнър, и дърпаше след себе си плуг, управляван от неговия приятел. Хората се скупчиха около тях и изпълнението им бе възнаградено със смях, подсвиркване и пляскане по бедрата.

Гласът на Мейбъл Гарнър отново се извиси над всички и бе насочен към мъжа, хванал поводите:

— Сет Адамс, с тази кранта, която си впрегнал, можеш да изореш полето си по-бързо, отколкото с онези две стари плашила, които наричаш коне!

За всеобща изненада чичо Гарнър също извика шеговито:

— Не й обръщай внимание, Сет. Намерил се кой да го каже.

Мейбъл избухна в смях и замахна с юмрук по посока на съпруга си.

В разгара на това забавление Арон, който се веселеше заедно с всички останали, усети подръпване за ръката си и като сведе поглед, видя, че до него седи Нелт Воленс.

— Здравей Арон — каза Нелт.

Арон инстинктивно прегърна детето и го вдигна на ръце, а то силно се притисна, като долепи лепкавото си лице към неговото.

— Как е моето момче? — попита Арон, зарадван от срещата си с малкия немирник.

— Май ме боли коремът — довери дяволчето.

— Мисля, че зная защо — пошегува се той. — Ако в него има дори наполовина толкова храна с колкото е омазано личицето ти, със сигурност трябва да те боли!

Нелт продължи да търка с ръчичката си бузата и остави върху нея черна следа на мястото, на което преди това бяха полепнали няколко трохи.

— Защо вече не идваш да ме виждаш, Арон?

Въпреки че му харесваше да държи хлапето, младият мъж се боеше, че сакото му може да пострада, така че пусна дребосъчето на земята и клекна до него.

— Бях много зает. Трябваше да помогна на брат си да засадим всичко.

— Глупости, сеитбата отдавна приключи. Защо не дойде след това?

— Исках да го направя, но просто не ми остана време. Как се справяте с бебето?

— О, то никак не е забавно. Не може да си играе с мен, а всички ми крещят да не се приближавам до него и изобщо не мога да вдигам шум в къщата — довери детето. — Защо вече не идваш у дома, Арон? Теб те харесвам повече от бебето.

— Просто бях много зает. Знаеш, че Джонатан замина с влака за Минеаполис и доведе от там едно много специално малко животно. Бяхме заети с това да строим ограда, с която да му отделим място.

— Стига глупости, Арон, на малкия бик не му трябва кой знае колко голяма ограда.

Детето беше много дръзко. Арон се засмя и отвърна:

— Пълни глупости наистина! Мисля, че с Джонатан трябваше да се замислим за това по-рано.

В този момент се приближи Присила и се скара на Нелт:

— Мама се чудеше къде си. Каза да ти предам, че те е видяла да отпиваш бира и абсолютно ти забранява повече да правиш така, чу ли ме?

— Чух — отвърна Нелт, като наведе глава и започна да рови с крак в земята.

Прис вдигна поглед към Арон и примижа от слънцето.

— Здравей, Прис, как си?

— Добре съм, Арон. По-заета от всякога, защото помагам вкъщи на мама.

— Казах на Арон, че пак трябва да ни дойде на гости — вметна момчето, като погледна нагоре към двамата. — А, Прис? — попита той, когато тя не отвърна.

— Да, разбира се. На всички би ни било много приятно — думите й обаче не прозвучаха убедително.

Арон се вгледа в хубавото й лице и усети някаква тъга по онова, което двамата бяха пропуснали, онова, което за тях бе безвъзвратно загубено.

— Някой ден отново ще дойда. — Съжаляваше, че Нелт чу думите му, защото хлапето щеше да ги приеме насериозно и без съмнение щеше да очаква посещението му, което никога нямаше да се осъществи.

Прис побутна брат си.

— Хайде, мама каза, че иска да говори с теб, а не може да остави бебето само. — И като поведе момчето пред себе си, тя се обърна и вяло помаха на Арон.

Докато Нелт бързаше покрай сестра си, вперил поглед в нея, младият мъж го чу да казва:

— Хей, какво става с теб и Арон?

Но не чу последвалия отговор.

Когато двамата комедианти предизвикаха всеобщия смях, Мери седеше на тревата под една липа в единия край на сенчестия двор. Тя видя срещата на Арон и Прис и макар да се опита, не можа да преодолее ревността, която я жегна право в сърцето, но нямаше време да се замисля над това, защото леля Мейбъл седна до нея.

— Подай ми чаша бира, синко! — извика тя повелително на едно хлапе, което стоеше наблизо. — Изпотих се от смях! Как си, момиче? Добре ли си прекарваш?

— Да, лельо Мейбъл. Не си спомням кога за последно съм била толкова спокойна. Естествено, в твоята къща ми е лесно да се чувствам така. Знаеш, че тя е като роден дом за мен.

— Приятно ми е да чуя това, момиче, а и така трябва да бъде. Никоя от собствените ми дъщери не е толкова важна за мен, колкото си ти.

— В такъв случай тази седмица трябваше да ми позволиш да дойда да ти помогна, както направиха собствените ти деца. Вярвам, че помощта ми нямаше да е излишна.

— Пфу! — изсумтя Мейбъл Гарнър. — След като им възложих работата, хлапетата направо преобърнаха къщата.

Мери не можа да сдържи смеха си. Момчето се върна с чаша бира за Мейбъл и издайническа следа от пяна над горната си устна.

— Престани да си пийваш тайно, момче, защото ще ти призлее и ще завършиш деня проснат на някоя ливада! — Посъветва го тя, след което надигна чашата. После се обърна към Мери: — Предполагам, че тази седмица си имала достатъчно работа и без да идваш тук да ми помагаш. Видях компотите от ягоди, които си донесла за Катрин, и бих казала, че са приготвени така добре, сякаш самата аз съм ги правила.

— Затворих ги тази седмица! Лельо Мейбъл, знаеш ли какво ми се случи? Заспах, докато чистех ягодите. Изобщо не зная как стана, но както седях на масата, страшно много се изморих. Знаех, че е време да приготвям обяда, защото мъжете скоро щяха да дойдат, но изведнъж се оказа, че съм заспала, а Джонатан ме будеше. Никога по-рано не ми се е случвало подобно нещо. Не успях да приготвя обяда. Чувствах се толкова глупаво!

Мейбъл Гарнър откъсна стръкче трева, отхапа сладкия й край, отпи голяма глътка от бирата и й рече:

— По време на първата ми бременност това ми се случваше постоянно.

Тя наблюдаваше клоуните в другия край на двора.

— По време на първата ти бременност? — Мери говореше много тихо. — Защо?

— Това е най-обикновеното нещо на света. Тялото на жената има нужда от почивка заради всички промени, които стават вътре в него. По принцип се случва в самото начало или в края на бременността.

Мейбъл Гарнър знаеше колко отчаяно племенницата й иска да има дете и не желаеше да буди напразни надежди в нея, но въпреки това чувстваше за свой дълг да я подпита, защото Мери нямаше майка. Знаеше, че тя вероятно е единственият човек, който би могъл до известна степен да замести майка й.

— Нещо друго направило ли ти е впечатление, Мери?

— Не. — Тя се поколеба, после добави: — Не съм съвсем сигурна на какво точно би трябвало да обърна внимание.

— Цикълът ти редовен ли е?

— Не съвсем. Закъснява с около две седмици, но не съм се замисляла за това.

— Добре тогава, не бих казала, че… би могло да бъде всичко, но напоследък да си се чувствала зле? Да си губила съзнание или нещо подобно?

— Не.

— Често ли ожадняваш?

— Не.

— Вие ли ти се свят?

— Не.

В момента, в който отговори, Мери си спомни деня, в който береше ягоди и бе помислила, че й се вие свят от жегата. Преди беше прекарвала много по-дълго време в градината под жаркото слънце, без това да й се отрази.

— Понякога, когато ми се налага да се навеждам, като при брането на ягоди, усещам, че ми прималява, но мислех, че е от горещината.

— Друг път случвало ли ти се е? — Мейбъл се опитваше да говори непринудено, а Мери трепереше и сърцето й биеше лудо. Тя се понадигна и обхвана коленете си с ръце като някакъв вид защита, която я караше да се чувства по-сигурна в себе си.

— Тази сутрин в църквата. Просто леко ми прималя. Но там бе толкова задушно.

— Друг път да ти е прилошавало в църквата?

— Не.

— Мисля, че имаш симптоми като на бременна жена. Ами храната… напоследък огладняваш ли често? След като се нахраниш, имаш ли чувството, че храната сякаш присяда в гърлото ти?

— Не мисля. Не помня подобно нещо.

— Обърни внимание. Това е сигурен знак, че си бременна. Докато си млада, тялото ти е здраво и можеш да ядеш всичко, но когато забременееш, храната сякаш преобръща целите ти вътрешности. Дори да не ти прилошава, имаш усещането, че нещо гори в гърлото ти.

Мери седеше и гледаше към Мейбъл така, сякаш точно в този момент изпитваше неприятното усещане в гърлото си.

— Все още е рано да се каже, момиче. Все пак се грижи за себе си и почивай по-често, преди да знаеш отговора със сигурност. Ако цикълът ти не се възстанови до две седмици, можеш да си абсолютно сигурна.

— Моля те, все още не казвай на никого, лельо Мейбъл.

— Не ставай смешна. Не бих те лишила от удоволствието да го сториш сама след всичките тези години.

— Благодаря ти… благодаря, лельо Мейбъл. — Мери се наведе, за да я целуне. — Имам нужда да помисля за това известно време. — Изправи се и се отдалечи.

Мейбъл Гарнър не се засегна от внезапното тръгване на Мери. Знаеше, че е посяла в сърцето й семето на надеждата.

— Милостивият бог прекалено дълго не те даряваше с това дете — каза си тя, докато наблюдаваше отдалечаващата се жена. — Крайно време беше да отговори на молитвите ти!

 

 

В препълнения с хора двор Мери нямаше достатъчно възможност да остане сама. Тя се разхождаше сред тях, отговаряше на поздравите им, спираше да разговаря с познатите. Невъзможно бе да се въздържи и да не докосне корема си. Тя кръстоса ръце и ги притисна към мястото, където мислеше, че се е зародил новият живот, сякаш това, което леля Мейбъл бе казала, бе абсолютно сигурно. Знаеше, че ако е вярно, то животът там е създаден от Арон, защото Джонатан не се бе докосвал до нея, откакто се бе върнал от града. Този факт не я притесняваше, защото съпругът й рядко я желаеше. Спомняше си как в отминалите дни й се налагаше тя първа да го потърси заради календара, който й бе дал доктор Хаймс. Бе свикнала на много по-дълги периоди от време в сравнение с този, през които той не я докосваше — особено по това време на годината, в което полската работа сякаш го обсебваше.

В момента тя го наблюдаваше и си спомни как той бе пожелал тя да има връзка с Арон, но това я дари със съвсем слаба утеха. Дали този факт щеше да отвори пропаст между двамата братя? По-късно Джонатан я потърси и й каза, че се прибира у дома, за да свърши задълженията си и че ще се върне навреме за танците. Тя му се усмихна и леко се сепна, защото й се прииска да се прибере заедно с него, тъй като отново се почувства страшно уморена и си спомни наставленията на леля Мейбъл да почива често. Щеше да изглежда странно обаче, ако пропуснеше танците, така че остана. Видя как Арон спря Джонатан, но той му даде знак да остане. Тази гледка прониза сърцето й. Представи си как той е предложил да помогне на Джонатан, а брат му е отказал.

След като Джонатан тръгна, Арон се обърна и като видя, че тя го наблюдава, се усмихна и я поздрави безгрижно. Тя отново скръсти ръце на корема си.

Стана тъмно и из целия двор запалиха фенери, които да осветяват дъсчения дансинг. От време на време под приглушената светлина се виждаше развиването на кърпи за чинии, когато нетърпеливи танцьори измъкваха по някоя от жените, работещи в кухнята. Мери също беше в кухнята, но никой не дойде да я изведе на танците и тя бе благодарна за това заради настроението, в което се намираше.

Мери нямаше търпение да се прибере у дома, но по едно време Арон се приближи до нея и настоя да танцуват. Държеше се учтиво и спазваше дистанция. Тя бе доволна, когато танцът свърши. Той забеляза колко е мълчалива. Не я заговори, защото си мислеше, че е изтощена от забавленията.

Дългият ден привърши много след полунощ, а леля Мейбъл изпращаше гостите с думите на следващия ден да се върнат отново, за да им помогнат в привършването на останалата храна и да потанцуват, преди дъсченият дансинг да бъде разглобен. Конете потеглиха, водени от лунната светлина, за да отведат по домовете им изтощените си собственици. Някой от хората се събудиха чак в собствените си дворове и откриваха, че животните са ги прибрали без чужда помощ.

По пътя към къщи Мери отново бе притисната между Арон и Джонатан.