Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (8)

8

Очите ме гледаха без да мигнат. Жълти и студени.

По врата ми полазиха тръпки.

Вгледах се в очите, очаквайки да помръднат. Очаквайки нещо да скочи към мен.

— Какво става? Намери ли фотоапарата? — извика Джон от тротоара.

— Не. Аз… ъ-ъ… аз…

Посегнах към стъклените жълти очи и усетих остра козина.

Сърцето ми биеше силно. Отместих разни боклуци настрани.

И без да се замисля, извадих втренченото в мен същество.

Усетих, че тялото му е вкочанено и твърдо под острата черна козина.

Умряла миеща се мечка.

Острата й миризма ме удари в носа…

— Уф, че гадост! — простенах и изхвърлих миризливото същество от контейнера.

— Ей, Грег! — викна ми Джон.

— Намерих умряла миеща се мечка — казах му, стиснал нос. — Миришеше така ужасно, че…

Спрях, когато видях фотоапарата.

Бил е скрит под тялото на миещата мечка. Светлината на уличната лампа го обля. Стъклото на обектива отрази светлината като самотно блестящо око.

Стиснах го. Издърпах го от боклука.

После се изправих на крака. Наведох се през контейнера и го показах на Джон.

— Намерих го! — извиках радостно. — Ето го. Не мога да повярвам, че го намерих!

Джон леко се намръщи.

— Страхотно! — каза той без никакъв ентусиазъм.

Прехвърлих каишката на апарата през врата си. След това се хванах за ръба на контейнера и се смъкнах на земята.

Ризата и дънките ми бяха целите в прах и лепкава мазнина. Но изобщо не ми пукаше. Фотоапаратът беше в мен!

— И какво е толкова великото на този апарат? — запита Джон. Той присви очи към него и го докосна. — Работи ли?

Не ми се искаше да му разказвам историята на фотоапарата. Знаех, че така или иначе няма да повярва. Не исках да го плаша. И най-важното — исках да се прибера вкъщи с него, колкото се може по-бързо.

— Аха. Работи — отвърнах, като избърсах с длан праха от гърба на апарата. — Прави доста добри снимки.

— Но защо ти е притрябвал чак толкова много? — попита Джон, като го разглеждаше, докато аз го почиствах.

— Ами… Обещах да го покажа на един човек. В училище — казах му аз. — Трябва ми за един проект.

Джон се почеса по късата тъмна коса.

— Може би трябва да покажа фотоапарата на баща ми — каза той като махна към гърба си. — Може да не ти разреши да го вземеш.

— Но вие го бяхте изхвърлили! — извиках аз. Здраво стисках апарата с двете си ръце, изплашен, че той може да го грабне и да избяга.

— Но ние не знаехме, че работи — отвърна Джон с високия си писклив глас. — Ценен ли е? Може да е ценен. Антика или нещо такова.

— Изобщо не е ценен — настоях яз. — Моля те, Джон. Аз…

— По-добре да го покажем на татко — каза Джон и се протегна към апарата.

Аз го дръпнах настрани.

Стиснах апарата още по-здраво.

Чух изщракване.

Бялата светлина на светкавицата изненада и двама ни.

— О, не-е-е! — извиках аз, осъзнавайки, че съм натиснал копчето.

И че съм снимал Джон.