Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (23)

23

Опитах се да се изправя. Но ръцете и краката ми не бяха достатъчно силни, за да избутат нагоре огромното ми тяло.

Преди да успея да мръдна, Шари литна през стаята. Грабна фотоапарата от скута ми.

— Оу! — извика тя, като почти го изпусна. — Толкова е тежък!

— Защото ти си много слаба — казах й аз. Опитах отново да повдигна туловището си от леглото. И отново не успях.

— Стой мирен — нареди ми Шари. — Ще снимаме първо теб.

— Добре — съгласих се аз. — Надявам се, че новата снимка ще ме покаже кльощав. — Опитах се да стисна палци. Но пръстите ми бяха твърде дебели, за да се получи нещо.

— Кажи „Зе-е-ле-е!“ — каза Шари, насочила фотоапарата към мен.

— Не се шегувай! — срязах я аз. — Просто направи снимката!

Шари погледна през окуляра. Повдигна пръст върху копчето.

После с въздишка свали фотоапарата.

— Много е… опасно! — заекна тя.

— Шари, снимай ме! — настоях аз. — Само ни виж! Не може да станем по-зле, нали?

Тя кимна в знак на съгласие. После с въздишка вдигна отново фотоапарата към окото си. Толкова беше тежък за кльощавите й ръце, че трябваше да го придържа и с двете.

— Готови — кротко каза тя. — Надявам се да те покаже отново нормален, Грег.

Тя направи снимката. Светкавицата ме накара да мигна.

Секунда по-късно от процепа на фотоапарата се плъзна белият картонен квадрат. Тя го донесе до леглото и го пусна леко на пода до мен.

— Да видим! — извиках аз и ентусиазирано го взех в ръце.

— Внимателно! — предупреди Шари. — Ако паднеш, ще ме смачкаш!

Вярно! Беше права. Да се седи до мен беше изключително опасно.

— Май е по-добре да станеш — предложих аз.

Тя се изправи, но залитна, тъй като не беше свикнала да е толкова лека.

— Започна да се проявява — обяви тя.

Държеше снимката пред мен така, че да можем да я виждаме и двамата. Най-напред се появи жълтият цвят. Присвих очи да видя дали мога да различа лицето си.

Дали беше дебело на снимката? Или отново нормално?

Жълтото беше твърде бледо. Въобще не виждах лицето си.

С Шари стояхме замръзнали, втренчени в малкия квадрат. Не мигахме. Гледахме как потъмнява.

И изведнъж се видях!

Огромното ми топчесто лице. Кръглото ми като балон тяло.

Все още огромно. Все още изключително дебело.

— Нееее! — извиках ужасен аз. — Нееее! Искам да стана като преди!

Шари клатеше мъничката си главичка тъжно, все още загледана в потъмняващата снимка.

— Какво е това на лицето ти? — извика тя. — Гадост!

Взех снимката от ръцете й и я приближих към очите си.

— О, не! — изпъшках аз. — Кожата ми… покрита с люспи. Приличам на алигатор или нещо подобно!

Шари взе отново снимката и се загледа.

— Има люспи и по ръцете ти — каза тя. — Прилича на кожа на влечуго!

Докато казваше това, ме засърбя.

Сведох поглед и забелязах червени люспи да покриват ръцете ми. Сърбящи червени парчета. Започнах да се чеша. Но от чесането люспите започнаха да ме сърбят още повече.

Кожата ми започна да се лющи под ноктите ми.

— Уф, че гадост! — изпъшках аз. — Адски сърби!

Чешех се по ръцете. После по лицето. Колкото повече се чешех, толкова повече суха кожа се лющеше. Цели парчета кожа.

Шари отстъпи крачка назад. Пусна снимката на килима.

— Майчице, това е ужасно — заяви тя. — Ти продължаваш да си толкова огромен, а сега и кожата ти се смъква!

— Ох! Така ме сърби гърбът! — проплаках аз. — Но не мога да го стигна.

— Няма да те чеша! — заяви Шари. — Толкова… толкова е отвратително!

Издърпах парче люспеста червена кожа от горната част на ръката си.

— Искаш ли да ти направя нова снимка? — попитах Шари. — Може да имаш по-добър късмет!

— Не! За нищо на света! — викна тя. Отстъпи с още няколко крачки. — Никаква снимка! Това само ще влоши нещата.

Лицето й се изкриви от отвращение. Тя преглътна тежко.

— Съжалявам, Грег — задавено каза тя. — Но ти изглеждаш ужасно, направо ми се повдига.

Опитах се да се почеша отзад по врата. Но ръцете ми бяха твърде дебели. Не можех да стигна врата си.

Почесах челото си. Голямо парче падна и подскочи на килима.

— Дай просто да скъсаме снимките! — заяви Шари.

— Какво? — зяпнах аз.

Тя се наведе и вдигна снимката, на която съм люспест.

— Да ги накъсаме всичките — подкани ме тя. — Хващам се на бас, че след като ги скъсаме, телата ни ще се върнат към нормалното.

За миг престанах да се чеша.

— Така ли мислиш? Това ли смяташ, че е всичко, което трябва да направим?

— Може би — отвърна Шари. — Поне си струва да опитаме, не мислиш ли?

Извадих от джоба си първите две снимки. Негативът на Шари и моята първа дебела снимка.

— Аз ще накъсам тези две — казах аз. — Ти — онази. Да видим какво ще стане.

Двамата вдигнахме снимките. Започнах да късам своята. После спрях.

— Като ги накъсаме, може да изчезнем съвсем! — възкликнах аз.

Спогледахме се. Ръцете ни бяха във въздуха, готови да накъсат снимките на парчета.

Дали трябваше да правим това?