Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (16)

16

— Леле! — извика Шари.

Майкъл и Птицата избухнаха в смях.

— Хубави гуми — каза Майкъл.

— Може би ти трябва малко диета! — възкликна Птицата.

— Какво? Диета? — повторих аз, преглъщайки тежко. Знаех, че Птицата само се шегува. Но от думите му ме полазиха тръпки по гърба.

Пред погледа ми блесна снимката. Гадната снимка от злокобния фотоапарат.

Видях се подут и огромен. Като огромен безформен балон с вода.

Усетих, че лицето ми започва да гори и знаех, че се изчервявам. Приятелите ми ме гледаха. Слязох от колелото.

— Сигурно съм скочил много тежко — промърморих аз.

— Може би ти трябва колело с три колела — Майкъл се опита да се пошегува.

Никой не се засмя. Майтапите на Майкъл са тъпи.

Приклекнах и разгледах гумите. Прокарах ръце по гумата и открих две големи дупки. Две цепки. А бяха чисто нови гуми.

Замъкнах колелото обратно в гаража.

— Ще взема старото колело на Тери — казах на приятелите си.

Всъщност харесвам колелото на брат ми повече от моето. То е с дванайсет скорости, а моето е само с десет. А той даже не го кара, откакто взе шофьорска книжка. Но пък не обича аз да го карам.

— По-добре не сядай на него! — предложи Птицата. — Може би трябва само да го буташ! — двамата с Майкъл се разсмяха и плеснаха ръцете си един на друг.

— Ха-ха — казах аз. — Вие сте толкова смешни, колкото спукана гума.

— Не. Ние сме смешни колкото две спукани гуми — пошегува се Майкъл.

— Може би ти трябва планинско колело — каза Птицата. — Нещо по-здраво.

— Може би ти трябва един здрав удар в лицето — заплаших аз.

— Само не сядай на мен! — възкликна Майкъл и вдигна двете си ръце, сякаш се предпазва от мен.

— Ще караме ли или не? — запита Шари с въздишка. Тя погледна към посивялото небе. — Ако не побързаме, ще ни хване дъждът.

Възседнах внимателно колелото на Тери. После ги последвах по алеята към улицата.

Карахме безцелно из града. Когато стигнахме парка на няколко пресечки от училище, скочихме на тревата и подкарахме с все сила.

Птицата има най-доброто колело и най-дългите крака. Така че винаги печели състезанията.

След около час започна да ръми и подкарахме към къщи. Радвах се. Усещах краката си натежали. Мускулите ме боляха.

Докато карахме през дъждовните капки, забелязах, че Шари ме гледа. Изучаваше ме.

Въпреки че по челото ми се стичаше пот, изведнъж усетих, че ми става студено. Защо така се е втренчила в мен, чудех се аз.

Защо?

 

 

На следващата сутрин се събудих с две думи на устата — ГОСПОДИН СОР.

Днес е денят, в който ще му покажа фотоапарата, казах си наум, докато се протягах и прозявах. И днес е денят, в който оценката ми ще бъде променена.

Станах, все още прозявайки се. Разтърках очи. И видях, че през нощта възглавницата ми е паднала на земята.

Когато се наведох да я взема, усетих дръпване отпред на горнището на пижамата. Копчетата изхвърчаха и се разпиляха по пода.

— Ъ? — отворих изненадано уста… и чух дълго РРРРРП. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че долнището на пижамата се разцепи отзад.

— О, нееее — от устата ми излезе дълга тиха въздишка.

Яката на пижамата се беше впила дълбоко във врата ми. Опитах се да я разхлабя… и двата ръкава се откъснаха при раменете!

Сърцето ми биеше лудо. Изправих се и прекосих стаята към огледалото.

Цялото ми тяло трепереше, когато застанах пред него.

Стиснах очи. Не можех да понеса гледката.

Но нямах друг избор. Трябваше да видя. Трябваше да знам.

Бавно-бавно отворих едното си око, после другото. Поех дълбоко въздух и погледнах отражението си.

Дали снимката се беше сбъднала? Дали тежах двеста кила?