Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (9)

9

— Ей, защо направи това? — запита Джон.

— Без да искам — заекнах аз. Извадих снимката от процепа на апарата. — Без да искам. Наистина.

Джон и аз премигнахме няколко пъти, за да прогоним бляскащите светлинки от очите си.

— Това апарат с автоматично проявяване ли е? — запита Джон. — Изглежда доста старичък.

— Аха. Знам — отвърнах аз. Вдигнах снимката, за да видя какво се появява. Тихо се молех снимката да не показва нещо ужасно.

Дано Джон да е добре на снимката, молех се аз.

Със свободната си ръка извадих фенерчето от джоба. Насочих лъча към снимката, която бавно се проявяваше.

Гледах втренчено малката квадратна снимка, на която лицето на Джон бавно започна да се очертава. Очите му бяха затворени. Устата му — отворена и изкривена в странно изражение.

Преди да успея да я видя подробно, Джон грабна снимката от мен. Вдигна я към лицето си и започна да я разглежда.

— Ей, какво му е на този апарат? — запита той.

Пристъпих към него, за да видя снимката.

— О, не-е-е! — простенах аз.

Снимката вече беше много ясна. На нея се виждаше Джон, виещ от болка. Очите му бяха стиснати. Устата му — изкривена в див писък.

Кракът му беше вдигнат. Той беше хванал маратонката си с две ръце.

Държеше маратонката си понеже огромен гвоздей се показваше отгоре й. Огромен дърводелски пирон — голям почти колкото молив — стърчеше по средата на стъпалото на Джон.

Джон се разсмя. Обърна се към мен.

— Какво е това? Да не е някакъв шегаджийски фотоапарат?

Преглътнах трудно. Знаех, че не беше шега.

Ужасните снимки винаги се сбъдваха.

Как можех да предпазя Джон от пирона? Какво можех да направя?

Реших, че трябва да го предупредя. Трябваше да му кажа истината за фотоапарата.

— Това е страхотно! — възкликна Джон, докато разглеждаше снимката. — Наистина прилича на мен. Чудя се как ли става?

— Въобще… не е страхотно — заекнах аз. — Всъщност е доста страшно, Джон. Този фотоапарат е злокобен. Той е прокълнат. Снимките винаги се сбъдват.

Той се разсмя.

— Да, бе!

Знаех, че няма да ми повярва.

— Добре, но бъди внимателен… разбра ли? — настоях аз. — Снимката не е майтап.

Той отново се засмя.

Нов повей на вятъра разклати бурените. Черни облаци като змии пропълзяха през луната. Обгърна ни мрак.

— Трябва да взема фотоапарата назаем — казах на Джон. — Само за ден.

— Това е такъв страхотен апарат! — отвърна той. — Не знам. Може би трябва да го занеса вкъщи.

— Ще го върна утре следобед — обещах аз. — Трябва да го занеса в училище.

Той изкриви уста замислено.

— По-добре да попитам баща ми — той посочи камарата греди под дърветата. — Той е там отзад с архитекта. Говорят за новата къща.

— Не. Почакай! — извиках аз.

Но Джон отпраши нагоре по хълма, тичайки през разлюлените от вятъра бурени.

Тръгнах след него, но спрях, когато чух острия писък. После изпълненият с ужас и болка рев на Джон се изви над поляната.