Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (7)

7

Високият глас в нощта ме стресна. Затичах се без изобщо да мисля. После спрях.

Завъртях се, а сърцето ми биеше лудо.

Видях момче горе-долу на моята възраст. Беше вдигнало дъска от земята и я държеше така, сякаш всеки момент щеше да замахне с нея.

Беше с черен пуловер и избелели дънки с дупки на двете колена. С много къса тъмна коса. Гледаше ме с тъмни напрегнати очи.

— Татко, хванах го! — извика той. Имаше висок писклив глас като на малко дете.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш? — извиках аз. — Как така си ме хванал?

— Не мърдай! — нареди ми той и вдигна още по-високо дъската. Направи крачка към мен. После още една. Очите му направо ме пронизваха.

— Нищо не съм направил! — казах му аз. — Аз… аз само гледах.

Като се приближи още малко, видях, че изражението му се променя. Ядът в очите му намаля. Устата му зяпна.

— Ти… ти не си той! — заекна момчето.

— Ъ? Кой? — извиках аз. — Не съм кой?

— Ей, извинявай — каза той, поклащайки глава. — Помислих те за друг.

— Е, не съм друг — отвърнах. — Аз съм си аз.

— Надолу по улицата живее едно дете — обясни момчето, почесвайки се по главата. — Промъква се тук нощем и краде разни неща.

Очите ми обиколиха разпиляната поляна.

— Какво пък толкоз краде? Тук няма почти нищо.

Момчето кимна. Хвърли дъската, която използваше като оръжие. Тя се удари в купчината други дъски встрани от мен.

— Взема греди и други неща. Помислих те за него.

— Твоето семейство ли купи Къщата на Кофман? — попитах аз. Въпреки че беше хладна, ветровита нощ, челото ми бе цялото в пот. Вдигнах ръка и избърсах потта с длан.

— Да. Ние я купихме — отвърна момчето. — Но татко каза, че къщата е твърде порутена, за да я поправяме. Затова я събори. Ще си построим нова.

Вятърът отново накара дърветата да изскърцат. Погледнах надолу по улицата и видях, че колелото на моя велосипед се върти.

— Хората ни казаха, че в Къщата на Кофман имало духове — каза момчето. — Затова се радвам, че татко я събори. — То ритна една дъска на земята. — Казвам се Джон. А ти?

— Грег. Аз… аз живея най-долу на хълма. На няколко преки от училището.

Погледнах към мястото, където преди се издигаше къщата.

— С приятелите ми се промъквахме в старата къща — казах му аз. — Разбираш ли? Просто за забавление. За силни усещания. И аз мисля, че имаше духове. Наистина.

Той присви очи към мен с изучаващ поглед.

— А сега какво правеше тук? — заинтересува се момчето. — Защо си дошъл посред нощ.

Реших да му кажа истината.

— Търсех нещо — отговорих аз. — Един фотоапарат.

Почеса се по главата.

— Стар фотоапарат ли?

— Да! — извиках развълнуван. — Стар фотоапарат. Беше скрит долу в мазето. Виждал ли си го?

— Аха. Работниците го изровиха, когато разбиваха мазето.

— Леле! — извиках. Не можех да скрия вълнението си. — Къде е сега апаратът, Джон? Какво направиха с него? Знаеш ли къде е?

Той посочи през рамо към улицата.

— Сигурно е ей там — каза той. — Не ми се вярва да са отнесли онова.

Обърнах се и видях голям контейнер от другата страна на входната алея.

— Там ли го хвърлиха? — запитах аз.

Не дочаках отговора му. Затичах се с все сила през високите бурени към улицата. Спрях пред големия стоманен контейнер. Видях, че беше пълен догоре с какви ли не боклуци.

— Може ли да го потърся? — обърнах се отново към Джон.

Той бавно се приближи с ръце, пъхнати в джобовете.

— Разбира се. Давай. Защо ти е все пак този тъп стар фотоапарат?

Не му отговорих. Нямах време да отговарям на въпроси.

Протегнах се към ръба на контейнера. Беше доста висок. Чак на третия път успях да се хвана и да се изтегля нагоре.

Лампата от другата страна на улицата хвърляше мътна жълтеникава светлина върху контейнера. Очите ми бързо тършуваха из боклука. Всичките вехтории от мазето, осъзнах аз.

Видях ръждясали стари инструменти от работилницата. Част от стара прахосмукачка. Барабан от сушилня. Стари дрехи. Счупени куфари.

Дали е тук, запитах се. Тук ли е фотоапаратът?

Издърпах парче от куфар и го хвърлих настрани. Хванах връзка стари списания и също ги метнах настрани.

Ще преровя всеки сантиметър на този контейнер, докато не го намеря, казах си наум.

Издърпах парче маркуч. После затършувах сред купчина стари дрехи.

Къде е? Къде?

Клекнах и се зарових по-надълбоко в боклука. Застоялата миризма на прах и плесен се надигна към мен, върху мен. Задържах дъха си и замахнах да я разкарам.

Трябва да го намеря. Трябва.

Не спрях, докато не видях две очи, вперени в мен.

Две очи. Жълти на бледата светлина.

Втренчени в мен от боклука. Втренчени в мен без да мигат.

Не съм сам тук, осъзнах аз.

И сетне отворих уста в остър, ужасен вик.