Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (6)

6

Къщата я нямаше.

Скочих от колелото и го оставих да падне на тротоара. Извиках от изненада.

После премигах няколко пъти. Опитвах се да накарам голямата стара къща да се появи там, където й беше мястото зад дъбовете.

Но не!

Дърветата се извисяваха над поляната, сребристосивкави на лунната светлина. Сега те закриляха само разпилени купчини летви и дъски.

Къщата беше съборена.

Напълно.

Стоях замаян на бордюра, втренчен натам, където преди имаше къща. Взирах се упорито, сякаш можех да я върна.

Минута или две по-късно усетих пробождаща болка… и размазах един комар на челото си. Твърде рано е за комари през пролетта, помислих си аз. Усетих влагата на кръвта по челото си.

Разтърквайки ухапаното място, тръгнах към покритата с чакъл входна алея. Близо до улицата видях табела с надпис — „Продадено“.

Значи Къщата на Кофман е била продадена.

И новият й собственик я е съборил.

Почесах се по ухапаното място, като продължавах усилено да мисля. Спомнях си всичко толкова добре. Спомнях си тезгяха. Спомнях си тайника в стената над него. Малък шкаф, в който фотоапаратът лежеше скрит.

Какво ли бе станало с мазето?

Още преди да се освестя, краката ме отведоха нагоре по хълма. Маратонките ми се плъзгаха по гладките високи треви. Вдишвах свежата роса. Очите ми бяха приковани върху трептящите сребристи дървета.

Стигнах до купчина ръждясали гвоздеи и винтове. Прескочих куп прогнили летви. Летвите бяха измъкнати от къщата.

По средата на моравата вече можех да видя какво бе останало от нея. Дървени врати, натрупани на висока купчина. Счупени стъкла по земята. Черчевета на прозорци, подпрени на камара прогнили дъски. Изпочупени летви навсякъде. Бял умивалник, подпрян на едната му страна на дърво. Отстрани — стара вана.

Ами мазето?

Промуших се по-близо. Краката ми изведнъж натежаха. Цялото ми тяло натежа, сякаш някаква невидима сила ме буташе назад, буташе ме да се махна оттам.

Черна сянка пробяга по земята зад дънерите на старите дъбове. В първия миг си помислих, че виждам някакъв басейн. Малко езеро.

Но като се приближих, видях, че черната сянка всъщност е дупка. Огромен квадратен ров в земята.

Мазето.

Сега то не бе нищо повече от една дупка.

Спрях на ръба, усещах краката си още по-тежки. Натежали от разочарование. Спрях и се загледах в дълбоката дупка.

Дърветата почти не пропускаха лунната светлина. Извадих фенерчето си с трепереща ръка и го включих. Насочих тънкия лъч жълта светлина към дупката.

Беше празна. Светлината се плъзна по пръстта. От едната страна се показваха дебелите корени на дърветата.

Прокарах светлината по стените на рова. Сплетени коренища пъплеха по гладката черна почва.

Нищо не беше останало. Мазето бе напълно изчистено. Дори бетонният под бе разбит и откаран някъде.

А къде ли е фотоапаратът?

Къде?

Дали някой го беше намерил? Дали някой го беше извадил и взел?

Или е бил смазан, когато работниците са разбивали бетона? Дали е смазан и унищожен завинаги?

Преместих лъча на фенерчето напред-назад по най-далечната стена. Не знаех какво ще видя.

Дали си мислех, че ще намеря фотоапарата, скрит в неговата си квадратна дупка в стената на големия ров? Дали си мислех, че ще го видя в ъгъла на калния под?

Светлината премина по пръстта и по възлестите корени на дърветата.

Нямаше нищо друго.

Изгасих фенерчето и го пъхнах в джоба.

Оставих дупката и прескочих купчина изпочупени летви.

Силен порив на вятъра накара старите дървета да изстенат и да проскърцат. Едва забелязвах тайнствените звуци.

Ще имам двойка, мислех си тъжно.

Фотоапаратът е изчезнал завинаги и ще получа двойка.

Лятото ми е провалено. А другите деца от класа вече никога няма да ми вярват. Ще ми се присмиват и вечно ще щракат с въображаеми фотоапарати към мен.

Въздъхнах дълго и тъжно.

Ядосано ритнах една счупена дъска, която стоеше на пътя ми, и тръгнах надолу по ливадата към колелото си.

Тъкмо бях направил четири-пет крачки, когато остър глас извика:

— Хванах те! Няма да се измъкнеш!